Определение № 60525 от 22.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 424/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадената от „ЗПТ” АД гр.Стралджа, представлявано от инж.С., чрез процесуалния представител адвокат Б. касационна жалба против въззивно решение № 1697 от 8.07.2019г. по т.д.№ 2403/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 393 от 18.01.2019г. по гр.д. № 4928/2015г. на СГС като е отхвърлен иска му срещу Народно събрание на Република България, Върховен административен съд и Националната агенция по приходите за солидарното им осъждане да заплатят сумата от 162 131.73лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди, произтичащи от недопустимо „имплементиране” на Регламент /ЕО/ 1998/2006 на Комисията в чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО, постановяване на решение № 17185 от 27.12.2011г. по адм.д.№ 2678/2011г. на ВАС и издаване на ревизионен акт № 1000071 от 5.03.2010г. от главен инспектор при ТД на НАП Бургас и са присъдени държавни такси и разноски за юрисконсулско възнаграждение, определени по общия ред.

С определение № 123 от 21.05.2020г. производството по делото беше спряно до постановяване на Тълкувателно постановление по т.д.№ 2/2015г. на ОС на ГТК на ВКС и на Първа и Втора колегия на ВАС.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:

Към настоящия момент е налице произнасяне по т.д.№ 2/2015г. на ОС на ГТК на ВКС и на Първа и Втора колегия на ВАС, като с определение № 1 от 25.03.2021г. искането за приемане на Тълкувателно постановление беше отклонено. Това налага, на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото да бъде възобновено. Доколкото същото, следва да се продължи с действието, при което е било спряно, съставът дължи произнасяне по направеното искане за допускане на касационно производство на въззивно решение № 1697 от 8.07.2019г. по в.т.д. № 2403 по описа за 2019г. на Апелативен съд София.

С въззивния акт е потвърден първоинстанционния, с който предявените искове са били отхвърлени като неоснователни. Мотивите са следните: Материалноправните предпоставки за реализиране на отговорността на държавата, изведени от практиката на СЕС чрез постановените решения по дела С-46/93, С-48/93, С-178/94, С-179/94, С-188/94, С-189/94 и С-190/94, са три и следва да са налице при условията на комулативност: 1.нарушена норма на правото на ЕС, която да предоставя права на частноправни субекти, 2.нарушението да е достатъчно съществено и 3.да е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението и причинените вреди. В случая, първата от така изброените предпоставки не е налице, защото няма нарушена норма от правото на ЕС, която да предоставя права на частноправни субекти. Нормата на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 на Комисията от 15.12.2006г., на която ищецът се позовава не предоставя права. За нея СЕС приема, че сама по себе си, няма ефект върху търговията, доколкото тя изисква от държавите членки да не отпускат определен вид помощи. При проверката си за валидност, СЕС извежда извод, че същата не може да се тълкува и като забранена от чл.35 ДФЕС мярка с равностоен ефект на количествено ограничаване на износа. Отделно, не е налице и нарушение на норма на правото на ЕС, защото съгласно даденото от СЕС тълкуване по дело С-518/16, по изрично отправеното в тази връзка питане от първоинстанциония съд, чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 „следва да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредби от националното право като чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО, съгласно които данъчно облекчение, представляващо минимална помощ, не се предоставя по отношение на активи, използвани в дейности, свързани с износ“. С цитираната национална норма, Република България е съобразила чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006, изключващ от обхвата на правилото de minimis помощите, които биха облагодетелствали износа. Изводът на въззивния съд е, че даденият от СЕС отговор конкретно касае приложимостта на Регламент 1998/2006 към процесните отношения. В производството с правно основание чл.4 § 3 ДЕС съдът не може да преразглежда съдебния спор, по който е постановено влязлото в сила съдебно решение /в случая на ВАС/, от което се твърди, че произтича нарушението на правото на СЕС. Затова въззивният съд е приел, че не може да бъдат обсъждани доводите за количествата износ и разделянето на производствата в структурата на ищеца.

В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава на основаниета за допустимост противоречие на въззивиня акт с актове на Съда на Европейския съюз, по смисъла на по чл.280, ал.1, т.2, изр.2 ГПК, във връзка с което поставя следните въпроси:

1. Допуска ли чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 разпоредби от националното право като чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО, съгласно които данъчно облекчение, предоставящо минимална помощ, не се предоставя по отношение на инвестирането в активи, използвани в дейности, свързани с износ, ако те се тълкуват и прилагат от националните власти като забраняващи помощ за инвестициите, които не се определят по основание и размер под една или друга форма от количеството изнасяна продукция, т.е. не са „експортни помощи“?, 2. Ако не се определят по основание и размер под една или друга форма от количеството изнасяна продукция, помощта за инвестициите попада ли сред „помощите за дейности, свързани с износ“ по смисъла на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006, ако така подпомагащите инвестиции позволяват да се разработва предназначена за износ продукция? Във връзка с тези два въпроса, твърдението на касатора е, че се касае за помощ, която не е обвързана пряко с количествата изнасяна продукция, а се използва за инвестиция в дълготрайни материали. Позовава се на решение по дело С-494/06.

3. Длъжен ли е, в производство с правно основание чл.4 §3 ДФЕС, съдът да извърши анализ на влезлия в сила акт, за който се твърди, че е постановен в нарушение на правото на ЕС, за да прецени доколко същият е в съответствие с правото на ЕС? По този въпрос твърди противоречие с приетото от СЕС в решения по дела С-224/01 и цитираните в него.

4. При предявен иск по чл.4 §3 ДФЕС, необходимо ли е жалбоподателят да се позове на нарушение на конкретна правна норма или е достатъчно да се позове на нарушение на принцип на правото? По-специално, необходимо ли е нормата на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 да създава права за частноправните субекти да получат държавна помощ, за да могат те да претендират нарушение на правото на ЕС в случай като разглеждания, или е достатъчно позоваването на основни принципи на правото, каквито са тези на правната сигурност и на оправданите правни очаквания? Позовава на решения по дела С-201/08, С-138/12.

Отделно, касаторът поставя посочените въпроси и във връзка с основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, считайки че ако настоящият съдебен състав има съмнение относно отговора на поставените въпроси /защото той не произтича ясно и недвусмислено от практиката на СЕС/, следва да отправи ново преюдициално запитване. Позовава се на основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност.

Срещу подадената касационна жалба са постъпили два отговора - от Върховния административен съд, чрез процесуалния представител С. и от Народното събрание, чрез процесуалните представители П. и Т..

Становището на ВАС, представлявано от председателя, чрез процесуалния представител С. е за недопустимост на подадената касационна жалба поради липса на посоченото от касатора специално основание. Отделно счита същата и за неоснователна. Доводът му е, че ищецът не е доказал наличието на предпоставките, изискуеми от чл.1 от Регламент 1998/2006. Отделно счита, че касаторът превратно тълкува релевантните принципи на правото на ЕС. Съгласно основополагащото решение по делото Коблер, С-224/01, отговорността на държава членка за нарушение на правото на ЕС, произтичащо от съдебен акт може да се реализира само в изключителен случай, когато „съдът е нарушил по очевиден начин“ приложимото право. Настоящата хипотеза не е такава. Не е налице и посочения фактически състав на отговорността, първо защото нормата на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 не предоставя права на частноправни субекти, а посочва изключението от вече регламентирани права. Второ, защото няма достатъчно очевидно нарушение. Следва да се има пред вид, че принципите на зачитане на силата на присъдено нещо и правната сигурност – изключват възможността за преразглеждане на правния спор, приключил с окончателен съдебен акт. За да е налице посочената предпоставка от фактическия състав на отговорността на държавата, следва със съдебния акт да е допуснато очевидно нарушение на правото на ЕС, преценено съобразно степента на яснота и прецизност на съответното правило, характера – умишлен или неволен на нарушението /извиним, неизвиним, грешка в правото/, наличие на явно и тежко неспазване на пределите на преценка, погрешно тълкуване на съюзна правна норма „с оглед практиката на СЕС и материята“/вж.С-173/03/. В случая не само, че нищо от посоченото не е налице, но следва да се има пред вид, че се касае за защита на принцип, лежащ в основата на свободната конкуренция – абсолютна забрана за държавна помощ, закрепен в акт на първичното право /чл.107 ДФЕС/. Трето, защото не са представени никакви доказателства за наличие на причинна връзка между нарушената норма и причинената вреда /т.е. не е налице и третата предпоставка за уважаване на иска/. В практиката си, СЕС не извежда автоматизъм в отношението: нарушение на правото на ЕС и вреда. В случая, счита че причинна връзка със съдебното решение на ВАС не може да бъде изведена /евентуално такава може да се търси само с ревизионният акт на НАП/. Ако съдебен акт нарушава правото на ЕС, неговата последица може да е нарушено право на законосъобразно и справедливо правосъдие или право на достъп до обективен или безпристрастен съд и това би бил подлежащия на обезщетение интерес, но не и материален интерес от отказан за възстановяване данък, каквато е настоящата претенция. В производство по обжалване на ревизионни актове, ВАС нито признава, нито отрича правото на възстановяване на данък. Такова правомощие има само данъчната администрация. Претендира направените по делото разноски, съгласно списък в размер на 350лв., от които 50лв.за подготовка на документи за завеждане на дело по чл.13, т.2 и 300лв.за представителство по чл.24 от Наредбата.

Становището на Народното събрание, представлявано от процесуалните представители Ц. и Т. е за неоснователност и недопустимост на подадената касационна жалба. Претендират се разноски за юрисконсулско възнаграждение.

Настоящият съдебен състав намира, че по нито един от поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото независимо, че част от тях отговарят на изискванията за общо основание за допустимост /без втория, частично първия и четвъртия/, доколкото са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, за всички не е налице посоченото специално основание за допустимост- противоречие с актове на Съда на ЕС. Съображенията са следните:

На първата част от първия поставен въпрос за съответствието на чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО с чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006, отговорът е даден от единственият съд, който е компетентен да тълкува общностното право- Съдът на ЕС в постановеното от него решение по дело С-518/16, в отговор на отправено от първоинстанционния съд питане. Нормата на чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО предвижда: „данъчно облекчение, представляващо минимална помощ не се прилага по отношение на инвестиране в активи, използвани за дейности, свързани с износ за трети страни или държави членки“. Затова – втората част на поставения от касатора първи въпрос :“ ако те се тълкуват и прилагат от националните власти като забраняващи помощ за инвестициите, които не се определят по основание и размер под една или друга форма от количеството изнасяна продукция, т.е. не са „експортни помощи“, която съдържа условие, което не е прието за установено от въззивния съд/„ако те се тълкуват и прилагат от националните власти като забраняващи помощ за инвестициите…“/, не може да се приеме за относима към спора. Доколкото вторият поставен от касатора въпрос също започва с това условие /че помощта за инвестициите не се определя по основание и размер под една или друга форма от количеството изнасяна продукция/, което условие не е прието за установено от въззивиния съд, то така поставеният въпрос също не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. В случая въззивният съд е приел за неоснователен всеки един от предявените три иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, предявени срещу ВАС за нарушение на правото на ЕС, за което ищецът е твърдял, че се изразява в неприлагане директно на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006, а постановяване на окончателен съдебен акт, с който е потвърден издаден ревизионен акт, срещу Народното събрание за нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в приемане на нормата на чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО с която неправилно е „имплементирана“ нормата на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 и срещу НАП за нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в неприлагане директно на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006, а се е позовал на чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО, въз основа на което е установил данъчно задължение за корпоративен данък по ЗКПО за 2008г. в размер на 140 677.51лв. главница и 21 454.22лв.лихви, което е начислил с издаден ревизионен акт /реално е отказал признаване на държавна помощ под формата на данъчно облекчение/. Решаващите мотиви на въззивния съд, произтичат от мотивите на решение по дело С-518/16, образувано във връзка с отправеното от първоинстанционния съд преюдициално питане. Изрично е посочено, че отговорът, даден от СЕС на отправеното до него питане, се ползва със сила на тълкувано нещо и е задължителен за националния съд. Въз основа на неговите мотиви, въззивният съд е извел своите за липса на предпоставките за уважаване на предявените искове, свързани с отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване правото на ЕС. В решаващите мотиви на въззивният съд няма извод, че данъчно облекчение, предоставящо минимална помощ, не се предоставя по отношение на инвестирането в активи, използвани в дейности, свързани с износ, които не се определят по основание и размер под една или друга форма от количеството изнасяна продукция, т.е. не са „експортни помощи“ в какъвто смисъл са първите два поставени от касатора въпроси. Съгласно т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. „касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни“. В случая първите два поставени въпроси не са „по предмета на спора“.

По всяка вероятност – частта от поставения въпрос, касаеща посоченото като неприето за установено от въззивния съд условие – се поставя от касатора във връзка с мотивите на СЕС, съдържащи се в постановеното решение по дело С- 518/16, съгласно което „ако не се определя по основание и размер под една или друга форма от количеството изнасяна продукция, помощта за инвестиции не е сред „помощите за дейности, свързани с износ“, по смисъла на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 и следователно не попада в приложното поле на тази разпоредба“. Касаторът акцентира на тази част от мотивите на СЕС, като счита, че ключов за решаване на спора е въпросът:“дали като инвестира преотстъпен данък в изграждане и модернизация на цех, в който би могъл да произведе продукция, предназначена за износ, бенефициентът получава помощ“, която би могла да е в ущърб на конкуренцията. Настоящият съдебен състав, първо счита за нужно да посочи, че това възражение /че преотстъпеният данък е инвестиран в изграждане и модернизация на цех/ е несвоевременно направено. То се заявява не с исковата молба, а с оглед мотивите на СЕС. Второ, следва да се посочи, че в конкретния случай СЕС не е указвал на националния съд да извършва допълнителни проверки /в какъвто смисъл са други постановени от него решения/, а е извел крайния си отговор на поставените от българския съд въпроси, ръководейки се от конкретно установените факти по настоящия спор. Неговият извод е еднозначен: „Член 1, точка 1 буква “г“ от Регламент 1998/2006 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредби от националното право като приложимите в главното производство, съгласно които данъчно облекчение, представляващо минимална помощ, не се предоставя по отношение на инвестиране в активи, използвани в дейности, свързани с износ“. В случая е установено, че данъчното предимство е използвано във връзка с дейности, свързани с износ, доколкото касаторът е дружество, извършващо три производствени дейности- производство на профилни и кръгли тръби, студено огънати профили и стоманено-предпазни огради за пътища, производство на горещо поцинковане на детайли и производство по електролитно и студено поцинкове на детайли и е безспорно, че през релевантният период е осъществявал износ на продукцията за държави членки на ЕС от първото от тези три производства /на профилни и кръгли тръби, студено огънати профили и стоманено-предпазни огради/. Обстоятелството, че производствата са технологично обособени в отделни цехове не променя факта, че се касае за дейност на едно дружество. Режимът на преотстъпване на данък е форма на държавна помощ, тъй като дава изчислими предимства на ползващите го данъчно задължени лица. Данъчното облекчение е във връзка с извършваната производствена дейност. Приложимото право на ЕС в случая е Регламент 1998/2006, който е създаден за прилагане на членове 107 и 108 ДФЕС към минималната помощ. СЕС приема, че с нормата чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 се изключват помощите за износа от приложното поле на Регламента. В решението си, СЕС изрично е посочил, че това изключване е оправдано от самата цел на чл.107 ДФЕС, която норма установява несъвместимостта на държавната помощ с вътрешния пазар. Принципът е, че помощите, дори и когато са в „скромен размер, по дефиниция са сред помощите, които биха могли да засегнат търговията между държавите-членки – както пряко, като осигурят конкурентно предимство на изнасяната продукция, така и непряко – като предизвикат симетрични контрамерки от страна на останалите държави-членки за компенсиране на това конкурентно предимство“. В решението е посочено, че „чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 не изключва всички помощи, които биха могли да имат отражение върху износа, а единствено помощите, които по самата си форма имат за пряка цял да подпомогнат продажбите в друга държава“. Конкретният случай е такъв, след като е установено, че конкретно за държави-членки на ЕС /Румъния,Австрия и Словакия/, извън другия износ, който дружеството е осъществявало за държави извън ЕС, за периодът 1.01.2008г. до деветмесечието на 2010г., „ЗПТ“ АД е реализиран износ на стойност 3 300 783лв., а за същия период направените инвестиции в активи са едва 6 040лв.и то само за една година от периода /за 2010г./, като е закупена една стока /филтър помпа/. В практиката си СЕС приема, включително и в посоченото от касатора решение по дело С-494/06 /т.51/, че се приема, че национална мярка по предоставяне на държавна помощ под формата на данъчно облекчение изпълнява условието за „засягане на търговията между държави членки“ когато данъчнозадължените лица упражняват икономическа дейност, която е предмет на такава търговия или не би могло да се изключи, че те са в конкуренция с оператори, установени в други държави членки /т.91 С-172/03/. „Що се отнася до условието за нарушаване на конкуренцията“, „помощите, които имат за цел да освободят дадено предприятие от разходите, които самото то поначало би трябвало да понесе в рамките на своето текущо управление или на своята нормална дейност, по принцип нарушават условията на конкуренцията /т.30 С-156/98/.

Третият поставен от касатора въпрос е свързан със задълженията на съда в производство с правно основание чл.4 §3 ДФЕС, като се позовава на противоречие с приетото от СЕС в решение по дело С-224/01 и цитираните в него. В посоченото дело Кьоблер, СЕС подвърждавайки че принципът за отговорността на държавата „за причинена вреда на индивидите като следствие на нарушения на правото на Общността, за които е отговорна държавата, е присъщ на системата на Договора“/т.30/, извежда за първи път извода си, че той се прилага и „по отношение на решения на национална юрисдикция, която отсъжда на последна инстанция“/т.45/ Посочва и конкретните „условия, които трябва да се изпълнят, за да се изисква от държавата членка да изплати обезщетение за загуба и вреда, причинена на индивида вследствие нарушенията на правото на Общността, за които отговаря държавата“ в т.51: 1. „Нарушената правна норма трябва да е предназначена да предоставя права на индивидите, 2.Нарушението трябва да е достатъчно сериозно и 3.Трябва да има пряка причинна връзка между нарушението и задължението, възложено на държавата и понесената загуба или вреда,претърпяна от увредените страни“. В т.53 от същото решение СЕС изрично подчертава, че „заради специфичното естество на съдебната функция и на законните изисквания за правна сигурност“, „Държавата отговорност за нарушение на правото на Общността от решение на национална юрисдикция, която отсъжда на последна инстанция, може да се понесе само в изключителни случаи, когато Съдът очевидно е нарушил приложимото право“. Националният съд, който разглежда иска за обезщетение е този, който извършва тази преценка.

В този смисъл, на поставеният от касатора трети въпрос, касаещ задълженията на съда в производство с правно основание чл.4 §3 ДФЕС, следва да се отговори, че преценката която се дължи е именно тази – Първо дали са налице гореописаните три условия, съдържащи се в т.51 от решение С-224/01 и второ, само ако те са налице, се проверява дали така установеният случай на допуснато нарушение на правото на ЕС е изключителен и дали нарушението е очевидно. Конкретно, за да подпомогне преценката за изключителност на нарушението, СЕС в т.54 и т.55 е посочил, че „националният съд, който разглежда иск за обезщетение трябва да вземе пред вид всички фактори, които характеризират отнесената до него ситуация. Тези фактори включват по-специално: степента на яснота и точност на нарушената норма, дали нарушението е умишлено, дали правната грешка е извинима или не, заетата позиция в приложимите случаи от институция на Общността и неспазването на страна на въпросния съд на негово задължение да отправи преюдициално запитване в съответствие с член 234, параграф 3 ЕО“. Във всички случаи се приема, че нарушението на правото на Общността е „достатъчно сериозно, когато засегнатото решение е направено при очевидно нарушение на съдебната практика на Съда по въпроса“/т.56/

В конкретния случай, във връзка с поставения въпрос основанието за допустимост по чл.280, ал.1 т.2 ГПК не е налице и противоречие с така цитираното решение няма, въпреки че въззивният съд не е извършвал втората проверка /съгласно примерно изброените обстоятелства в т.54 и т.55/, именно защото след задължителната си проверка за наличие на комулативно изискуемите се три условия по т.51 от решение С-224/01, той е преценил, че те не са налични /защото от конкретно даденият отговор на отправеното питане от СЕС по дело С-518/16 следва, че в конкретния случай няма допуснато нарушение на правото на ЕС/. Не е налице и хипотезата на „очевидно нарушение на съдебната практика на Съда по въпроса“, по смисъла на т.56 С-224/01.

Четвъртият поставен от касатора теоретичен въпрос, касаещ възможността - при предявен иск по чл.4 §3 ДФЕС жалбоподателят да се позове на нарушение на принцип на правото, а не само на конкретна правна норма – доколкото е общ и не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/09г. на ОСГТК на ВКС. Във всичките си постановени решения, касаещи приложението на принципа за отговорността на държавата за причинена вреда на индивидите като следствие на нарушения на правото на Общността, СЕС неизменно посочва, че „вътрешният правен ред на всяка държава-членка“ е този, който определя компетентния съд и подробните процесуални правила за производството, в което всеки гражданин на Съюза може да претендира обезщетение за нарушаване правото на ЕС. Съгласно националното ни право предметът на спора се определя от ищеца, с исковата молба, с оглед изложените от него факти и обстоятелства. В случая – ищецът е обосновал исковата си претенция за вреди с допуснато нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в неприлагането директно на нормата на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 /защото вместо това е приложена нормата на чл.182, ал.2, т.6 ЗКПО/. Независимо, че има и позоваване на принципи, посоченото нарушение на правото на ЕС, от което претендира вреди, е именно неприлагане на нормата на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006, за която СЕС недвусмислено приема, че не установява права в полза на частни лица /защото няма непосредствено действие/. След като ищецът е посочил, че правата му са увредени заради допуснато от държавни органи нарушение на конкретна норма, не може да очаква присъждане на обезщетение заради допуснато нарушение на общи принципи. В този смисъл са ирелевантни посочените от него решения по дела С-201/08, С-138/12. За пълнота на изложението, пред вид правното основание на спора по чл.4,§3 и доколкото в общото изложение в сезиращата искова молба се съдържа и позоваване на общите принципи на законност, правна сигурност и оправданите правни очаквания, дори и да се приеме поставеният четвърти въпрос за относим към спора, следва да посочи, че по него също не може да се допусне касационно обжалване. Това е така, защото решаващите мотиви на въззивния акт не са свързани с това, дали посочената нормата на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 предоставя права или не, а с липса на материалноправните предпоставки за уважаване на предявения иск.

Във връзка с поставените въпроси не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2010г. - правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Доколкото се касае до приложение на норми от общностното право, които са съобразени от въззивния съд съобразно установения от СЕС смисъл, отговорите на поставените въпроси произтичат ясно и недвусмислено от практиката на СЕС, посоченото основание не е налице и не съществува необходимост от повторно отправяне на питане до СЕС.

Не е налице и последното посочено от касатора основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. Очевидно неправилен е въззивен акт, който страда от порок, установим пряко и единствено от съдържанието, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване с действителното съдържание на защита им, събраните доказателства и тяхното съдържание, когато е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна уредба, при отказ да се приложи правна норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат, какъвто настоящият случай не е.

С оглед изхода от спора, направеното искане от ответните страни ВАС и Народно събрание за присъждане на разноски е основателно и на основание чл.78, ал.3, вр. с ал.8 ГПК следва да се осъди касатора да заплати на всеки един от тях сумата от по 300лв. за юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.25, ал.2 от Наредба за заплащане на правна помощ.

Мотивиран от изложеното, съставът на Върховен касационен съд