Определение № 4249 от 31.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 36/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Ц. Г. П., приподписана от адвокат А. С., срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 2377/16.04.2025 г. по в. гр. д. № 8756/2023 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и ограничение правото на защита на касатора. Насрещната страна Етажна собственост бул.“В.“, редовно уведомена, не е депозирала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима в частта срещу въззивното решение, постановено по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Касационната жалба в частта срещу въззивното решение, постановено по искове за присъждане на сумите от: 340 лева – разход за ремонт, представляваща / от общата сума от 680 лева съгласно договор за ремонт; 100 лева – направен извън договорен разход за ремонт на улук и водосточна тръба; 110 лева – разход за подготовка, нотариална заверка и изпращане препоръчано чрез Български пощи на покани на собственици на етажна собственост на бул. „В.“ №, е недопустима, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Тези искове са граждански и оценяеми, с цена на всеки от тях под 5 000 лв., поради което и съобразно правилото на чл.280, ал. 3 ГПК въззивното решение е изключено от касационен 1 контрол. Въззивното решение по отношение на посочените претенции е окончателно и е влязло в сила в деня на постановяването му, поради което в тази част касационната жалба се явява недопустима и следва да бъде върната, а образуваното по нея производство прекратено. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд обезсилил решението на първостепенния Районен съд – София за отхвърляне на предявения от Ц. Г. П. срещу Етажна собственост, находяща се в гр. София, бул. „В.“ № иск за заплащане на сумата от 5 400 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се във вътрешно безпокойство, непреодолим стрес, цялостно нарушение на душевното спокойствие, нарушаващо здравословното състояние на 77-годишен човек и подронване на авторитета му чрез подигравка от страна на ответника. Със същото съдът върнал делото на Софийски районен съд за новото му разглеждане с указания за конституиране на надлежните ответници и уточняване на исковете– каква част от претендираната сума се търси от всеки един от тях. Решението в останалата част е влязло в сила. За да постанови този резултат, въззивният съд приел за установено, че с исковата и уточняващата молба ищецът Ц. П. навел твърдения, че неимуществените вреди, предмет на предявения иск, били претърпени от неуважителните и недостойни действия и бездействия на управителя на етажната собственост на бул. „В.“ №, с които били накърнени честта, авторитета и достойнството му. Съдът посочил, че след оставяне на исковата молба без движение, ищецът П. направил уточнения на претенцията си, като навел следните твърдения: неимуществените вреди, чиято обезвреда претендира, били резултат от действията и бездействията на К. Т. (управител на етажната собственост) и г-жа С. (член на управителния съвет на същата), с които същият бил подложен на публично унижение. Посочил, че К. Т. се отказала от постигнатата устна договорка за сключване на договора за възлагане на ремонт, отказала да подпише договора и да обсъди причините за това с ищеца. С това си поведение Т. подвела ищеца, измамила го с цел да го принуди да поеме задълженията по договора за ремонт, което наложило П. да търси финансови средства за заплащането му и да се включи със собствен труд при извършването му. По отношение на действията на г-жа С., ищецът посочил, че същата, след получаване на покана, отказала да предприеме действия с оглед цивилизованото разрешаване на проблема, включително да изиска от К. Т. да се срещне с ищеца и изпълнителя на ремонта за изясняване на ситуацията. Изложил още, че с поведението си посочените лица го поставили в унизително положение да „виси“ на входа и да бъде обект на съжаление и присмех, да търпи уронване на достойнството и авторитета му. Като унизителни определил и следните действия на С.: отправеното му искане да представи счетоводни документи за проверка, след като била запозната с условията за възлагане на договора за ремонт и повторното изпращане на паричен превод, с което го поставила в неудобно положение. С оглед на изложеното и направените пред въззивната инстанция уточнения, съдът приел, че 2 макар ищецът да насочил претенцията за заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди срещу етажните собственици на сградата на адрес бул. „В.“ №, твърденията му били, че същите настъпили от поведението на две лица – К. Т. (управител) и госпожа С. (член на управителния съвет). Посочил, че именно те са надлежни ответници по предявения иск и първостепенният съд е следвало да ги конституира за участието им в производството в лично качество. Въззивният съд се позовал на разясненията дадени в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при преценка допустимостта на предявените искове и необходимостта от конституиране на нова страна, неучаствала в първа инстанция (извън процесуално правоприемство, заместване на подпомагаща страна – чл. 222 ГПК и заместване на праводател – чл. 226, ал. 2, изр. 2 ГПК), въззивната инстанция не може да извърши действията по конституиране на страната, предвид въведените преклузии и концентрационно начало, както и променения обхват на развиващото се пред нея производство. Посочил, че тези разрешения били относими и към хипотезата на нередовна искова молба, когато след нейното уточняване страните по исковете са различни от тези, спрямо които е постановено първоинстанционното решение. Изложил, че в този случай въззивният съд, след поправяне на нередовността, следвало да обезсили решението на първостепенния съд и да върне делото за ново разглеждане. Изложеното обосновало крайния извод на съда за недопустимост на решението на първостепенния Районен съд – София по предявения иск за неимуществени вреди, поради което обезсилил същото и върнал делото за новото му разглеждане с указания за конституиране на надлежните ответници и уточняване на исковете – каква част от претендираната сума се търси от всеки един от тях. Касаторът направил искане за допускане на обжалването поради нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение, както и поради нарушено право на участие в производството пред въззивния съд. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, по следните съображения: Трайно установена е съдебната практика по приложение на чл.270 ГПК относно хипотезите, при които е налице нищожност и недопустимост на съдебните решения. Според същата, нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, в нарушение на изискването за писмена форма, неразбираемото или неподписаното решение. Разяснено е още, че решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. В конкретния случай касаторът не е въвел твърдения за наличие на някой от посочените пороци, нито такъв е установен от настоящата инстанция. Въззивното решение е постановено от надлежен състав на съда, в рамките на правораздавателната му власт и при 3 спазване на изискуемата се от закона форма и съдържание. При разглеждане на делото съдът е изпълнил вменените му от процесуалния закон задължения за служебна проверка на първоинстанционното решение за нищожност и недопустимост (чл. 269, изр. 1 ГПК), както и за даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, необходими за обезпечаване допустимостта на производството и на акта, с който спорът ще бъде разрешен по същество. Въззивният съд съобразил и задължителното тълкуване дадено с ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което когато нередовността на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума е довела до разглеждане на делото и постановяване на решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, решението на първостепенния съд е недопустимо и същото не може да обвърже с последиците си лицето, което би имало качеството на надлежна страна, но не е било конституирано по делото. Разяснено е, че в този случай, ако порокът се констатира от въззивния съд, той следва да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция с указания за конституиране на надлежния ответник и разглеждане на делото с негово участие, в какъвто смисъл е и обжалвания от касатора съдебен акт. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение, доколкото не се констатират негови особено тежки пороци, които могат да бъдат установени без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за неговата правилност. Предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание е специална предпоставка за допускане на обжалването, обхващаща квалифициран състав на неправилност (различен от неправилните преценка и анализ на събраните доказателства, съответно неправилното извеждане на следващите от тях правни изводи), който би бил налице единствено при прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила и/или изграждане изводите на съда при грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай, както беше посочено, не се констатират такива нарушения в обжалваното решение. Не е нарушено и правото на защита на касатора пред въззивната инстанция. При разглеждане на делото въззивният съд спазил принципите за безпристрастност, състезателно начало, равенство на процесуалните възможности на страните, разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Касаторът (въззивник) бил надлежно призован за насроченото открито съдебно заседание, като при даване ход на делото съдът съобразил че към направеното от него искане за отлагане на делото не били приложени доказателства за невъзможност за явяването му в съдебно заседание. Представените амбулаторни листи били съставени за заболяването на страната през месец ноември 2023 г., а откритото съдебно заседание било насрочено и проведено на 24.01.2024 г. С оглед на това, не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.2 ГПК. Мотивиран от горното, съдът