Определение № 338 от 02.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3691/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. Ц. и В. К. Ц. срещу решение № 195 от 07.07.2022 г., постановено по в.гр.д.№ 346/2021 г. по описа на Окръжен съд – Монтана в частта му, с която е потвърдено решение № 260208 от 20.05.2021 г., постановено по гр.д. 2171/2020 г. по описа на Районен съд – Монтана в частта му, с която на основание чл. 108 ЗС е признато за установено спрямо касаторите, че Кооперация „Рибине” е собственик на поземлен имот с идентификатор ...... по КККР на [населено място], област М. и същите са осъдени да предадат на ищеца владението върху заградената от тях реална част от имота, намираща се в югозападната му част между букви А, В, С и Д по приложената по делото скица; на основание чл. 59 ЗЗД касаторите са осъдени да заплатят на Кооперация „Рибине” сумата от 11 223.60 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на процесната реална част от имота за периода 01.10.2015г.- 30.09.2021 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на главницата и е отхвърлен искът на касаторите срещу Кооперация „Рибине” по чл. 72 ЗС за заплащане на сумата от 6 380.40 лв., представляващи стойност на подобрения, извършени в спорния имот.

С жалбата се поддържа недопустимост и се иска обезсилване на въззивното решение в частта по иска по чл. 72 ЗС с довод, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, тъй като такъв иск нито е докладван, нито е събирана държавна такса по него. Навеждат се доводи за неправилност на въззивното решение в останалата му обжалвана част, с която са уважени исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване при позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите поставят следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото ? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №77 от 17.03.2015 г. по гр.д. №2040/2014 г. на ВКС, 4-то г.о.; решение №217 от 09.06.2011 г. по гр.д. №761/2010 г. на ВКС, 4-то г.о.; решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на ВКС, 1-во г.о.; решение № 403 от 23.01.2015 г. по гр.д. № 3902/2014 г. на ВКС, 4-то г.о.; решение № 229 от 18.10.2013 г. по гр.д. №3099/2013 г. на ВКС, 1-во г.о. и решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, 2-ро т.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната жалба като изложи собствени решаващи мотиви, съгласно чл.236, ал.2 ГПК? Твърди се, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение от 07.07.2016 г. по гр.д. № 1332/2015 г. на ВКС, 4-то г.о.; решение № 130 от 23.06.2016 г. по гр.д. №748/2015 г. на ВКС, 1-во г.о.; решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, 2-ро т.о.; решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, 2-ро т.о.; решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ВКС, 4-то г.о. и решение № 283 от 01.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, 4-то г.о.

На основание 280, ал.1, т. 3 ГПК се иска допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси:

1. Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства?

2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи?

Касаторите се позовават и на очевидна неправилност на решението като основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

С писмен отговор ответникът по касационната жалба Кооперация „Рибине” оспорва наличието на наведените основания за допускане на касационното обжалване, както и нейната основателност.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ответници по иска с правен интерес от обжалване на въззивното решение, което по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване и по трите иска по чл. 108 ЗС, чл.59 ЗЗД и чл. 72 ЗС.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд от фактическа страна е препратил към мотивите на районния съд, като е изложил мотиви по направените доводи във въззивната жалба. Счел е за неоснователно твърдението за недопустимост на иска по чл. 108 ЗС поради отвод за сила на пресъдено нещо, като е приел, че воденото между същите страни на същото правно основание гр.д. № 1194/2020 г. по описа на Монтанския районен съд касае друга спорна реална част от същия поземлен имот.

За неоснователно е счетено възражението на ответниците по иска за придобиване на имота по давност въз основа на владение, започнало преди 20.08.2012 г., на която дата ищецът е закупил от държавата спорния имот. В тази връзка въззивният съд е приел, че имотът е бил частна държавна собственост и на основание пар.1 от ЗС давността за придобиване на имоти частна държавна собственост е била спряна, т.е. до датата на сключване на договора за покупко продажба - 20.08.2012 г., давност не е текла. Прието е още, че ответниците са построили стена в процесната реална част и са я оградили през 2011 г., а през 2013 г. са построили в нея и сграда, но те са упражнявали фактическата власт като държатели, а не като владелци и не са ангажирали доказателства за преобръщане на държането във владение чрез демонстрация на анимус за своене, доколкото по делото са налице данни, че за осъществяването от тях ползване на процесната реална част от имота на ищцовата кооперация те са предоставили ползването на други земеделски земи – т.е. налице е насрещна престация, която оборва анимуса за своене и сочи на съзнание у ответниците, че имотът е собственост на кооперацията.

Въззивният съд е приел, че е неоснователен доводът на И. Г. Ц. и В. К. Ц., че вещото лице е завишило средномесечния пазарен наем, въз основа на който е изчислено обезщетението по иска по чл. 59 ЗЗД. За да кредитира заключението на вещото лице като обективно, въззивният съд е изложил мотиви, че пазарният наем е изчислен съобразно Тарифа за определяне минимални наемни цени на недвижими имоти общинска собственост за [община] поради липса на пазарни аналози, която не е променяна от 2014 г., поради което цената, посочена от вещото лице, е актуална. Освен това вещото лице е коригирало посочената в Тарифата цена съобразно особеностите на конкретния случай/ вида на терена, наличие на утежнени обстоятелства и др./.

Като неоснователно е счетено и искането на И. Г. Ц. и В. К. Ц. за присъждане стойността на извършени от тях подобрения в имота. Прието е, че това искане неправилно е разгледано от районния съд като иск по чл.72 ЗС, защото се касае за възражение по чл.72 ЗС. По същество съдът е приел, че И. Ц. и В. Ц. са държатели, а не владелци, поради което и не им се дължи сумата, с която се е увеличила стойността на имота, като наред с това те не са доказали, че материалите по представените от тях фактури са вложени в изграждането на оградата в имота.

С оглед тези мотиви на въззивния съд следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 ГПК – поради съмнение за допустимостта на решението в частта му, с която въззивният съд се е произнесъл по претенцията по чл. 72 ЗС.

В останалата част – по исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗС не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

Въпросите, по които се иска допускане касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи. Тези въпроси са от обуславящо значение за изхода на спора, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви затова. В случая въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи, като при формиране на изводите си е посочил кои факти приема за установени, вкл. и е изложил мотиви защо възприема заключението на оспорената от ищците съдебно- икономическа експертиза относно размера на обезщетението по чл. 59 ЗЗД. Решението не е основано на част от доказателствата, при необосновано изключване на останалите доказателства.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите сочат, че съдът неправилно е приел, че те не са били владелци на имота, а държатели, както и че неправилно е прието, че не са придобили имота на основание давностно владение, като не са изложени мотиви защо съдът не приема, че по отношение на тях е приложима петгодишната придобивна давност по чл. 79, ал.2 ЗС. Правилността на изводите на съда не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК и в този смисъл дали в съответствие със събраните доказателства съдът е направил извод, че ответниците по иска са държатели, а не владелци е въпрос по правилността на решението, по който касационната инстанция не може да се произнесе на фазата по допускане решението до касационно обжалване. В случая съдът е изложил ясни, логични и последователни мотиви защо приема, че ответниците са държатели на имота, като е посочил въз основа на кои установени по делото факти е направил тези си изводи и след като въззивният съд е формирал извод, че ответниците не са били владелци, то и не е имал задължение да се произнася по въпроса дали в тяхна полза е изтекла давността по чл. 79, ал.2 ЗС.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпросите, по които се поддържа основанието чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Вторият от тях по своето съдържание е идентичен с въпросите, по които се поддържа основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и по него е формирана трайна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил.

Въпросът дали е обосновано решение на въззивен съд, постановено в противоречие със събраните доказателства, не е правен такъв по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Обосноваността на решението на въззивния съд е основание за касация по чл. 293, ал.2, предл. последно ГПК и по него касационният съд се произнася в производството по чл. 290 и сл. ГПК, а не в това по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК, тъй като в последното не се извършва проверка по същество на правилността на изводите на съда и дали тези изводи са направени в съответствие със събраните по делото доказателства.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗЗД и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани

Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането им.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение