Определение № 1237 от 25.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4894/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Областна администрация на област София, чрез областния управител на област София, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 2425 от 09.09.2022 г. по гр.д.№ 7520/ 2021 г., с което след като е отменено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 13218/ 2018 г., е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против П. М. Й. иск за признаване за установено, че П. Й. дължи на Областна администрация на област София сума в размер на 10 904,76 лв, представляваща дължима наемна цена за периода от месец 02.2011 г. до месец 01.2014 г. по договор за наем от 19.12.2000 г. и споразумение от 02.08.2007 г. на недвижим имот, представляващ апартамент № 48, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и е разпределена отговорността за разноските по делото. В приложено към жалбата изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят претендира въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване като недопустимо, защото въззивният съд се е произнесъл по въпрос, по който не е бил сезиран с въззивната жалба на ответника. Освен това поставя правните въпроси „Съдът има ли право служебно да се произнася по нищожността на сключения между страните договор, ако не бъде предявено възражение за нищожност с отговора на исковата молба?" и „Основанията за нищожност на сделката представляват ли различни юридически факти, с настъпването на които възниква определен вид нищожност?". Касаторът счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Поставя и правните въпроси „Следва ли да се провежда търг по реда на чл. 19, ал. 1 от ЗДС за отдаване под наем, когато недвижимият имот представлява ведомствено жилище - частна държавна собственост?" и „Законът забранява ли да се сключи последващ договор за наем за същото жилище и предвидения в закона срок, когато имотът се предостави на същия държавен служител?", за които претендира, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна П. Й. оспорва касационната жалба. Поддържа, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, тъй като надлежно е заявил възражение за нищожност на договора поради сключването му при неспазване на законовия ред още с отговора срещу исковата молба. По същите съображения счита, че въпросите, свързани с правомощията на съда при обявяване на сделка за нищожни са неотносими. Необуславящи според него са и останалите въпроси, които не са били поставени за разрешаване пред въззивния съд. Излага и доводи по същество за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, а са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд приел, че е сезиран с предявен по реда на чл.422 ГПК иск по чл.232 ал.2 пр.1 ЗЗД, доколкото с молба от 20.04.2018 г. ищецът изрично заявил, че процесната сума е дължима на основание споразумение, сключено със знанието и съгласието на ищеца. Въпросното споразумение от 02.08.2007 г. било изготвено на основание чл.59 ал.1 ЗЗД, но съдът не бил обвързан от квалификацията на правоотношенията, дадена от страните по тях. Естеството на взаимните права и задължения на страните по договора в случая /за ответника - право да обитава и пази процесния недвижим имот срещу което поема задължение за заплащане на цена ежемесечно на ищеца/ квалифицирала правоотношението като наемно по смисъла на чл.228 и сл. ЗЗД. Затова не подлежал на разглеждане въпросът дали за ищеца са възникнали права на извъндоговорно основание, произтичащо от продължило от наемателя ползване на недвижим имот, собственост на ищеца, след прекратяване на сключен между тях договор за наем. По делото било установено, че повод процесния недвижим имот между страните бил сключен на 19.12.2000 г. договор за наем за имот -частна държавна собственост. В договора не бил посочен срок, за който се сключва, но по силата на закона той не можело да бъде по дълъг от 3 години и срокът бил изтекъл към 16.11.2003 г. След изтичане на срока на договора ответникът продължил да ползва имота. Споразумението от 02.08.2007 г., с което ответникът поел задължение да плаща месечно обезщетение и консумативни разноски за същия имот, не можело да породи валидно наемно правоотношение поради противоречието му с императивната норма на чл.19 ЗДС. Разпоредбата предвиждала, че имоти или части от тях - частна държавна собственост, се отдават под наем от министъра, ръководителя на друго ведомство или областния управител, на когото имотът е предоставен за управление, чрез търг при условия и по ред, определени с правилника за прилагане на закона. Специалната уредба не позволявала такъв имот да бъде отдаден под наем по реда на ЗЗД, а страните не спорели, че за отдаването под наем на обектите, предмет на споразумението от 02.08.2007 г., не бил проведен търг. Нормата на чл.19 ЗДС имала императивен характер и била в защита на публичен интерес и нарушаването й имало за последица нищожност на сключения договор. От такъв договор задължения не можело да възникнат, поради което искът за установяване на такива задължения следвало да бъде отхвърлен. Не съществува вероятност така мотивираното въззивно решение да е недопустимо. Такава вероятност касаторът извежда с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по незаявено възражение на ответника. Дори това да е вярно, произнасянето по незаявено възражение е съществено процесуално нарушение, което не води до недопустимост на съдебния акт, а би могло да е само основание за отмяната му. Поради това няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.2 ГПК. Налице е обаче претендираното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос „Съдът има ли право служебно да се произнася по нищожността на сключения между страните договор, ако не бъде предявено възражение за нищожност с отговора на исковата молба?". По него касационното обжалване следва да бъде допуснато, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Останалите доводи на страните ще бъдат обсъдени при разглеждане на жалбата по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд