Определение № 86 от 11.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 560/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. П. М. срещу решение №242 от 26.10.2023г., постановено по в.гр.дело№341/2023г. по описа на Окръжен съд - Сливен, с което е потвърдено решение №629/27.07.2023г. по гр.д. №900/2023г. на Районен съд-Сливен, с което на осн. чл. 109 от ЗС, във вр. с чл. 5, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 6, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗУЕС е осъден Е. П. М., да преустанови неправомерните си действия, с които пречи на Й. Т. Р., А. П. Р., Т. Д. Х., А. Й. С. и Д. Х. И. да упражняват в пълен обем правото си на собственост като собственици на жилища в етажната собственост в сграда на адрес [населено място], [улица][жилищен адрес] които действия се изразяват в заключване на вратата на общото помещение/обща стая, обща част на етажната собственост, находяща се на партерния етаж на посочената сграда, като осигури достъп на ищците до това помещение чрез предаване на ключ от помещението на управителя на етажната собственост.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. Длъжна ли е въззивната инстанция в мотивите към въззивното решение да се произнесе по спорния предмет по делото, след като подложи на самостоятелна преценка всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и поотделно, и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения? Сочи се противоречие с т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от ТР№ 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

2. Може ли да се приеме, че чрез осигуряването на едно спокойно, непрекъснато, несмущавано, явно, несъмнено владение, повече от 30 години, от страна на етажните собственици, се е стигнало до решение за изменение на предназначението на общото помещение и придаването му към ап.4, чрез конклудентни действия, според ТР №39/23.06.1986 г. на ОСГК на ВС, постановено по повод портиерското жилище, което е обща част по предназначение, и е прието, че волята на етажните собственици за изменение предназначението може и да не е изрично писмено изразена, но трябва да следва недвусмислено от някакъв акт или от поведението им, което да разкрива такава воля? Поддържа се противоречие с Тълкувателно решение № 34/15.08.1983 г. на ОСГК на ВС; решение №2012/04.10.2005 г. по гр.д. №1209/2004 г. на IV г.о. на ВКС и решение №30/01.02.2012 г. по гр. д. № 350/2011 г. на II г.о.на ВКС.

Постъпил е писмен отговор от Й. Т. Р., А. П. Р., Т. Д. Х., А. Й. С. и Д. Х. И., чрез адвокат Д. Д., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е оспорена и основателността на жалбата. Претендират присъждане на направените от тях разноски в касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Производството по делото е образувано по предявен от Й. Т. Р., А. П. Р., Т. Д. Х., А. Й. С. и Д. Х. И. М. иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответника Е. П. М. да преустанови неправомерните си действия, с които пречи на ищците да упражняват в пълен обем правото си на собственост като собственици на жилища в етажната собственост в сграда на адрес [населено място], [улица]бл.* вх.*, които действия се изразяват в заключване на вратата на общото помещение -обща стая, обща част на етажната собственост, находяща се на партерния етаж на посочената сграда, като осигури достъп на ищците до това помещение чрез предаване на ключ от помещението на управителя на етажната собственост.

Ответникът е оспорил иска с твърдения, че през 1984 година било започнало топлоснабдяването на сградата и е било необходимо да се изгради абонатна станция, като било взето решение да бъде използвано помещението, съседно на мазето, собственост на семейството на ответника. За да бъде осигурен достъп до това помещение се наложило част от мазето да бъде придадено към коридора, поради което и за овъзмездяване на семейството на ответника, всички съсобственици взели решение за промяна на предназначението на стаята, намираща се до входа и тя да се придаде в собственост на семейството на ответника и това правно състояние било продължило повече почти 40 години. През този период не е повдиган въпросът за помещението, защото всички етажни собственици са знаели за взетото решение и са се съгласили с него.

Първоинстанционният съд е уважил иска.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, в което е прието от фактическа страна, че страните по делото са етажни собственици в жилищна сграда намираща се в [населено място], [улица]бл.47 вх.Б. Въз основа заключението на съдебно- техническата експертиза е прието за установено, че процесното помещение се намира на първи надземен етаж във вход „Б“ от посочената сграда и представлява самостоятелна стая с достъп чрез врата от стълбищната клетка на вход „Б“ и прозорец на северната фасада с размери 130/150. Предназначението на отделните помещения в дадена сграда се определя и посочва в архитектурното разпределение и обяснителната записка по част „АС" от проектно - сметната документация. В случая за тази сграда към настоящия момент такава не е намерена. Експертът е посочил, че принципно подобни помещения във входовете на жилищните сгради се предвиждат с предназначение за съхраняване на велосипеди, детски колички и други подобни на обитателите на жилищата, както и инвентар на чистача на входа. Въз основа на представените нотариални актове е направен извод, че процесното помещение не е индивидуализирано с номер, площ и граници като прилежащо към никой от тях.

Посочено е, че вещото лице е дало заключение, че прилежащото избено помещение към жилището на ответника е № 5 и по действителни мерки е с полезна площ 14 кв.м. Ако се прибави частта от коридора с полезна площ от 1.40 кв.м., за която се твърди, че е била към избеното помещение № 5, то същото е било с полезна площ от 15.40 кв.м. В нотариалния акт на ответника не са посочени полезни площи на прилежащото помещение, а само граници, като северната граница „коридор“ не отговаря на действителната граница на избено помещение № 5, която към настоящия момент е „абонатна станция“. Посочено е, че при огледа на място вещото лице е констатирало, че е извършено частично преустройство за осигуряване на достъп до абонатната станция и може да се предположи, че или северната граница не е изписана коректно в документа за собственост или обслужващият коридор е продължавал на изток до разделителен зид с вход „А“ на жилищната сграда. Категоричен отговор на въпроса има ли отнета територия от мазето на ответника, може да се даде, ако има архитектурно разпределение на подземния етаж и в нотариалния акт е посочена полезната площ на избено помещение № 5.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение.

За неоснователни са счетени доводите във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Изложени са мотиви, че ответникът е посочил в първоинстанционното производство, че няма възражения по доклада, като е изразил несъгласие със същия пред въззивната инстанция, без да са направени нови доказателствени искания, които първата инстанция да не е уважила поради погрешно разпределена тежест на доказване или непълно посочена такава, които въззивният съд да може да отстрани.

За преклудирано е счетено поддържаното във въззивната жалба възражение за изтекла придобивна давност и по него не се дължи произнасяне. Съдът е посочил, че такова възражение не е въведено с отговора на исковата молба.

По съществото на спора относно статута на спорното помещение са изложени мотиви, че в ТР №39/1986 г. на ОСГК на ВС е прието, че жилището на портиера по характера си е жилище, но по предназначение е обща част и се притежава от всички етажни собственици в съсобственост именно като обща част. За да се промени характера му на обща част по предназначение и съсобствеността върху него от принудителна и неделима да се превърне в обикновена съсобственост, е необходимо съгласието на всички собственици на самостоятелни обекти. Съдът е приел, че това разрешение е приложимо и в процесния случай. Позовавайки се на приетото в В ТР №34 от 15.08.1983 г. по гр.д.№11/1983 г. на ОСГК на ВС, според което сградите могат да съществуват без някои от общите части по предназначение - перални, сушилни, портиерско жилище, ако няма норма, задължаваща в сградата да има такива, като предназначението може да се промени по съгласие на всички собственици, съдът е приел, че в случая няма такова съгласие на всички собственици за промяна на предназначението на спорната обща стая и придаването й в еднолична собственост на един от етажните собственици. Изложени са мотиви, че в настоящия случай се установява, че спорното помещение е било дадено за ползване на сем. М. /родители на ответника/, но не и че етажната собственост се е съгласила да прехвърли собствеността на същото и то да стане еднолична собственост на родителите на ответника.

За да достигне до този извод въззивният съд се е основал на показанията на свидетелите Х., И. и М. /майка на ответника/, като според последната общото събрание им е дало стаята и че след като са дали част от избата, са започнали само те да я ползват.

В заключение е направен извод, че спорното помещение не е индивидуална собственост на нито един от етажните собственици, а по правилата на чл. 38 ЗС е обща част на сградата, като по делото не се установява наличие на съгласие на всички собственици за промяна на предназначението на спорната обща стая и придаването й в еднолична собственост на един от етажните собственици.

За неоснователни са счетени доводите на ответника, че етажните собствениците следва да докажат, че са собственици на спорното помещение. Съдът е посочил, че когато засегнатото право на собственост е по отношение на обект, намиращ се в режим на етажна собственост, ако твърденията по исковата молба касаят засягане упражняване правото на собственост на общите части (както в настоящия случай), за ищеца е достатъчно да докаже правото си на собственост по отношение на самостоятелния обект в етажната собственост, а правото на собственост на общите части на сградата може да бъде дефинирано именно като производно на тази собственост в контекста на чл. 38 ЗС. В случая правото на собственост на ищците върху самостоятелни обекти в сградата се установява от приложените нотариални актове. Установяват се и притежаваните от тях части от общите части на сградата и ищците са материалноправно легитимирани по предявения иск.

При тези мотиви на съда не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставения от касатора в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК първи процесуалноправен въпрос, по който се иска допускане касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Когато потвърждава първоинстанционното решение, въззивният съд може на основание чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първата инстанция. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика - на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи, на които се е основал жалбоподателят във въззивната си жалба.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че по делото са разпитани петима свидетели, двама от които са посочени от ищците, а останалите са посочени от ответника, като първоинстанционният съд е обсъдил показанията на свидетелите Х. И. и Г. М. – С., и въпреки направеното във въззивната жалба оплакване, че не е извършен анализ на всички свидетелски показания от първоинстанционния съд, въззивният съд също не е сторил това, като се е ограничил при формирането на правните си изводи единствено до извършване анализ на показанията на св.И., св.Х. и св.М..

Така изложеното не може да послужи за обосноваване на допускане до касационно обжалване по поставения въпрос. Както се посочи, въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, с което тези мотиви са станали част от въззивния акт. Първоинстанционният съд е посочил какво установява всеки от свидетелите, като при формиране на изводите си по съществото на спора се е основал на показанията на свидетелите И., С. и Д.. В обжалваното въззивно решение съдът се е позовал на показанията на свидетели и на ищеца и на ответника /свид. М. е негова майка/. Следователно при постановяване на въззивното решение са съобразени всички свидетелски показания, а правилността на преценката им и на направените въз основа на тях правни изводи не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК.

Поради липса на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос, поставен от касатора, тъй като същият не е изведен от мотивите на обжалваното въззивно решение. В последното съдът не е приел, че волята на етажните собственици за промяна предназначението на общото помещение може да бъде изразена само в писмена форма и е недопустимо тази воля да не е изрично писмено изразена и да е изводима от поведението им. Видно от обжалваното въззивно решение, съдът въз основа но събраните доказателства, е направил извод, че по делото не се установява наличие на съгласие на всички собственици за промяна на предназначението на спорната обща стая и придаването й в еднолична собственост на един от етажните собственици. Т.е. съдът не е отрекъл възможността наличието на съгласие на етажните съсобственици за промяна предназначението на общото помещение и придаването му на един от тях да се установява с допустимите по ГПК доказателствени средства, а не само с решение на общото събрание, обективирано в писмена форма, но е счел за недоказан този факт. Последният извод е такъв по съществото на спора и въпросът дали той е направен в съответствие с установеното по делото, е такъв по правилността на въззивното решение, която правилност не подлежи на проверка в производството по допускане на касационно обжалване.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора в полза на Й. Т. Р., А. П. Р., Т. Д. Х., А. Й. С. и Д. Х. И. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1100 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение