Определение № 2036 от 18.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 299/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от П. П. П., чрез адв.А.С. срещу решение №82 от 12.10.2023г., постановено по в.т.д. №20232001000124 по описа за 2023г. на Апелативен съд- Бургас в частта, с която е потвърдено решение №27А/27.10.2020г., постановено по т.д. №3/2019г. по описа на Окръжен съд- Ямбол в частта, с която е осъдена П. П. да плати на „Трейс Ямбол“ АД, на основание чл.240, ал.2 и сл.ТЗ, вр. чл.5.4. от Договор за възлагане на управление от 13.01.2017г., сумата 18 272.87 лева- обезщетение за виновно причинени вреди на дружеството вреди от сключени неизгодни сделки от ответницата като негов законен представител, през периода 01.01.2017г.-05.09.2018г., ведно със законната лихва от 07.01.2019г. до окончателното плащане, като са присъдени и съответна част от разноските по делото. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо поради произнасяне по недопустим иск, предявен срещу лице, което не е процесуалноправно легитимирано. Евентуално се поддържа, че е неправилно- необосновано, постановено при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон, поради което следва да бъде отменено, а исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Касаторът излага доводи, че въззивният съд в нарушение на процесуалните правила не е изложил собствени мотиви, не е анализирал доказателствата, не е обсъдил всички доводи и възражения на страните. Навежда подробни аргументи за незаконосъобразността и необосноваността на решението, като поддържа възраженията си, че за 2017г. е освободена от отговорност като член на СД на ответното дружество, че сключените договори с дружествата подизпълнители /“Алверс Комерс“ ООД, „Стройпарк“ ЕООД, „Плант Консулт“ ЕООД и „Дендро Протект“ ЕООД/ са действителни и сключени със знанието и разрешението на СД, че липсва решение на ОСА за водене на процес срещу нея. Моли да бъде обезсилено, евентуално отменено като неправилно и да бъде отхвърлен предявеният иск. Претендира разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Какви са правомощията на въззивния съд при проверка на първоинстанционното решение и по-специално: Следва ли въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора? Следва ли въззивният съд да изготви собствени мотиви, като характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща, а не контролно-отменителна, или е достатъчно само да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи, твърдения и възражения на въззивника във въззивната жалба, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на въззивното решение?; 3. Кой причинява вредата и следва да заплати обезщетение за забава по чл.86 от ЗЗД- вреди т невъзможност за ползване на парични средства в хипотезата на плащане от възложителя на изпълнителя по договор, който не е изпълнен от изпълнителя /за периода от плащането до връщането на средствата/- изпълнителят, който е получил сумите, или физическото лице, представляващо възложителя, наредило плащанията?; 4. Кой е надлежен ответник при претенция от възложителя по договор за заплащане на обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД- причинена вреда от неправомерно задържани парични суми в хипотезата на неизпълнен договор от изпълнителя- този, който е получил сумите, без да е изпълнил договора или физическото лице, представляващо възложителя, което е наредило плащанията в полза на изпълнителя по договора?“. Твърди, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/04.01.2001г., т.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС /първи и втори въпрос/; ППВС №1/1985г., ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г. и множество решения по чл.290 ГПК /втори въпрос/. Поддържа, че по отношение на трети и четвърти въпрос е налице основанието на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК- ще допринесат за развитието на правото. Поддържа и предпоставките за допускане до касация по чл.280, ал.2 ГПК- вероятна недопустимост на решението, както и очевидна неправилност, като доводите са идентични с изложените в касационната жалба. Ответникът „Трейс Ямбол“ АД не представя отговор на касационната жалба в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл.240, ал.2 ТЗ за сумата 18 272.87 лева, ведно със законната лихва от 07.01.2019г. до окончателното плащане, въззивният съд намира за безспорно, че ответницата е била изпълнителен директор на ищцовото дружество в периода от 30.12.2011г. до 05.09.2018г. и е освободена от отговорност по реда на чл.240, ал.3 ТЗ за дейността си през 2017г., но не и за 2018г. Приема, че в изпълнение на договори за обществени поръчки от 20.03.2014г. и 31.07.2014г., сключени с [община], ищецът е извършил СМР /ремонт на улици в [населено място], въведени в експлоатация м.11.2014г.-м.01.2015г./, след което е сключил процесните договори за ремонт на същите улици: договор от 18.09.2017г. с „Алверс Комерс” ООД, изменен с анекс от 15.11.2017г., за СМР на обща стойност 59 760.42 лева; договор от 05.09.2017г. с „Дендро Протект” ЕООД, изменен с анекс от 03.11.2017г., за СМР на обща стойност 59 974.68 лева; договор от 01.09.2017г. със „Стройпарк” ЕООД, изменен с анекс от 15.11.2017г., за СМР на обща стойност 59 974.68 лева и договор от 01.02.2018г. с „Плант Консулт” ООД, за СМР на обща стойност 59 994.30 лева. Съдът приема, че между страните /възложителят „Трейс Ямбол“ АД, представляван от ответницата/ е договорено извършването на конкретни СМР, индивидуализирани в приложените количествено-стойностни сметки, като е постигнато съгласие заплащането да е след приемането изпълнената работа. С анексите са уговорени авансови плащания, но такива не са били извършвани. Решаващият съдебен състав констатира, че между страните по договорите са съставени приемо-предавателни протоколи в периода 10.01.2018г.- 16.03.2018г., отново подписани от ответницата, с което е прието, че възложените работи са изпълнени, респективно на същите дати са издадени фактури за приетите СМР, въз основа на които са извършени плащанията по всеки от четирите договора /на 02.03.2018г. сумата от 59 760.42 лева в полза „Алверс Комерс” ООД; на 20.02.2018г. сумата от 59 974.68 лева в полза на „Дендро Протект” ЕООД; на 01.02.2018г. сумата от 40 353.48 лева в полза на „Стройпарк” ЕООД и на 28.03.2018г. сумата от 59 994.30 лева в полза на „Плант Консулт” ООД/. Съдът намира за доказано, че след освобождаването на ответницата като изпълнителен директор, ищецът е предявил срещу четирите дружества искове за връщане на сумите като получени без основание, ведно лихвите от сезирането на съда, като четирите търговски дела са приключили с одобрени съдебни спогодби, с които страните приемат, че претендираните суми подлежат на връщане, тъй като са били получени при пълно договорно неизпълнение; констатират, че сумите са възстановени напълно /от „Алверс Комерс” ООД на 21.12.2018г., от „Дендро Протект” ЕООД на 20.12.2018г., от „Плант Консулт” ООД и „Стройпарк” ЕООД - на 28.12.2018г./ и постигат съгласие, че „Трейс Ямбол“ АД се отказва от претенциите за законни лихви върху главниците от завеждането на делата. Въззивният съд стига до извод, че ответницата, като законен представител на ищцовото дружество, е подписала фиктивни протоколи за приемане на СМР, без да е налице каквото и да е изпълнение, като това е довело до неправомерно отклоняване на парични средства към посочените по-горе четири дружества. Доколкото всички приемо-предавателни протоколи са били подписани през 2018г., не може да се приеме, че ответницата е била освободена от отговорност. С оглед изложеното, решаващият съдебен състав намира, че се доказва деликтно поведение, ангажиращо отговорността на П. П. на основание чл.240, ал.2 ТЗ за вреди, равняващи се на законната лихва върху отклонените парични средства за периода от разпореждането с тях до възстановяването им или сумата 18 272.87 лева. Приема за неоснователни останалите възражения на ответницата, като намира доводите й, че лихвите следвало да бъдат търсени от получателите на средствата, за неотносими, тъй като се касае за вземания, дължими на различни правни основания и с различен начален момент на забава. Счита, че възраженията, че плащанията били наредени заедно с друг член на съвета на директорите, са неоснователни, тъй като евентуалната отговорност и на други лица не изключва тази на ответницата, а също така именно нейното поведение по фиктивното приемане на несвършена работа е причината за увреждането. Твърденията, че плащанията са били извършени авансово, не се подкрепят от събраните доказателства, тъй като се установява, че плащанията са по фактури, издадени въз основа на подписаните от ответницата приемателни протоколи. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Няма спор в теорията и съдебната практика, че процесуалната легитимация на страните е абсолютна положителна процесуална предпоставка за правото на иск, респективно липсата на такава е основание за обезсилване на постановеното решение като недопустимо. В случая обаче, всички наведени в жалбата и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи и възражения са относими към материалноправната легитимация на ответницата, т.е. касаят правилността на решението, а не неговата допустимост. Предмет на делото е отговорността на ответницата, в качеството й на член на СД на ищцовото дружество, за вреди от сключени увреждащи сделки на основание чл.240, ал.2 ТЗ, поради което не може да се приеме, че тя не е пасивно процесуалноправно легитимирана по предявения иск. В исковата молба са изложени множество твърдения за различни действия на ответницата, в резултат на които дружеството е претърпяло вреди, включително сключването на процесните договори с „Алверс Комерс” ООД, „Дендро Протект”, „Плант Консулт” ООД и „Стройпарк” ЕООД, без да е имало нужда от тях, предвид липсата на гаранционни претенции от [община] по договорите за СМР с ищеца, както и плащания на СМР по тези договори без фирмите- подизпълнители изобщо да са работили на обектите. Ищецът е заявил, че недължимо платените суми са били възстановени в хода на образуваните съдебни производства срещу четирите дружества, приключили със съдебни спогодби, като вредата, за която носи отговорност ответницата е в размер на законната лихва от плащането до възстановяването на сумите. Дали ответницата носи отговорност за конкретните вреди, твърдени като причинени от нейната дейност, е въпрос на доказване по делото и на основателност на претенциите. Поставеният въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, свързан с оплакването за липса на произнасяне по възражението, че искът е недопустим, тъй като липсва решение на Общото събрание на акционерите /ОСА/ на ищцовото дружество за водене на дело срещу ответницата по чл.240, ал.2 ТЗ, е пряко относим към допустимостта на обжалваното решение. Въззивният съд не е изложил мотиви по това възражение. За допустимостта на производството обаче съдът следи служебно, включително и касационната инстанция. В настоящата хипотеза не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост, тъй като, за разлика от дружеството с ограничена отговорност /чл.145, вр. чл.137, ал.1, т.8 ТЗ/, при акционерното дружество законодателят не е предвидил като условие за допустимост на иска за търсене на отговорност за вреди от членовете на Съвета на директорите вземането на нарочно решение от ОСА. Цитираната от касатора разпоредба на чл.221, т.10 ТЗ, вр. чл.240, ал.3 ТЗ регламентира правомощието на ОСА да взима решения за освобождаване от отговорност на членовете на надзорния съвет, на управителния съвет и на съвета на директорите. Взетото решение по чл.221, т.10 ТЗ, вр. чл.240, ал.3 ТЗ е пречка за реализиране на отговорността за вреди по чл.240, ал.2 ТЗ на членовете на съветите, но в случая ответницата е освободена от отговорност единствено за дейността си през 2017г., но не и за увреждащи действия през 2018г. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първите два процесуалноправни въпроса – за правомощията на въззивния съд и задълженията му да анализира доказателствата и да обсъди доводите и възраженията на страните, не могат да обосноват допускане на решението до касационен контрол. С цитираната в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК задължителна съдебна практика, както и с т.2 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата в тяхната съвкупност и взаимна връзка, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съдът е длъжен да обсъди надлежно въведените в процеса доводи и възражения и да изложи мотиви относно правнорелеватните твърдения на страните при съобразяване с разпоредбата на чл.269 ГПК. В случая въззивният съд е изложил пределно лаконични мотиви, но въпреки това е изяснил фактическата обстановка след анализ на доказателствата, включително процесните договори с „Алверс Комерс” ООД, „Дендро Протект”, „Плант Консулт” ООД и „Стройпарк” ЕООД и съдебно-спогодителните протоколи, и е обсъдил накратко доводите и възраженията на страните, вкл. оплакването във въззивната жалба, че законната лихва върху главниците по тези договори за периода от плащанията до възстановяването на сумите се дължи от лицата, в чиято полза са били направени плащанията, а съгласно спогодителните протоколи ищцовото дружество се е отказало от законните лихви; че ответницата П. П. е действала заедно с друг член на СД. Решаващият съдебен състав не е стигнал до извод, че процесните договори са симулативни, но е приел, че плащанията по тях не са били авансови, а са извършени след подписване от ответницата като законен представител на ищцовото дружество на протоколи за приемане на изпълнени СМР, които протоколи са „фиктивни“, т.е. отразяват неверни факти и обстоятелства. Съдът е формирал извод, че в резултат от действията на ответницата, извършени през 2018г., е платено недължимо от ищцовото дружество, т.е. без основание. Възраженията, че законните лихви върху главниците, представляващи недължимо платени суми от ищеца на неговите съконтрахенти, следва да бъдат търсени от получателите на средствата, респ. отказът на ищеца да ги търси от тях, са отхвърлени с мотиви, че се касае за различни вземания, дължими на различни правни основания и с различен начален момент на забава. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Третият и четвъртият въпрос не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са коректно поставени с оглед мотивите на въззивния съд. Видно от изложеното по-горе решаващият съдебен състав е приел, че ответницата, като законен представител на ищцовото дружество, не просто е подписала процесните договори, но е подписала неверни приемо-предавателни протоколи, удостоверила е, че приема като изпълнени неизвършени СМР, респ. е наредила плащане за тези неизвършени СМР. Съдът е разграничил отговорността на лицата, получили без основание суми, от отговорността на ответницата като член на СД и представляващ акционерното дружество за причинени вреди, като е приел, че това за различни вземания с различно правно основание. В този смисъл поставените въпроси не са обсъждани и не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По отношение на тези въпроси касаторът не обосновава и допълнителния критерий за допускане до касационен контрол по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, като не излага никакви доводи за значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи са идентични с оплакванията в касационната жалба за недопустимост на иска, както и за допуснати нарушения на закона и необоснованост на изводите на съда, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. Несъгласието на касатора с крайните изводи на въззивния съд не представлява основание за допускане до касация поради очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд