Определение № 2650 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3610/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на адв. В. Д., като пълномощник на С. А. И. и на Д. С. Х., с юридическа правоспособност, срещу въззивно решение № 506, постановено на 21.04.2023 г. по в. гр. д. № 290/2023 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е обезсилено първоинстанционното решение и делото е върнато на районния съд за ново разглеждане. В изложението към подадената касационна жалба на С. А. И. се излагат съображения, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1. „в кои случаи при констатирана от въззивния съд нередовност на исковата молба първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено и делото върнато на първоинстанционния съд“; 2. „при констатирана нередовност на исковата молба по един от кумулативно съединените искове, следва ли първоинстанционното решение да бъде обезсилено и по всички останали съединени искове“; 3.“длъжен ли е съдът, след като констатира обективна зависимост между две спорни правоотношения, в съотношение на обуславящо и обусловено, да спре производството по обусловения иск“; 4. „подлежи ли на обезсилване решение, което е постановено по предявен с редовна искова молба допустим иск; в какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 7 и чл. 270 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно въззивно решение“. Твърди се противоречие с тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4, тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 5, тълкувателно решение № 1/9.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60138/26.01.2022 г. по гр. д. № 723/2021 г. на ВКС, второ г. о., решение № 20/10.03.2021 г. по гр. д. № 1852/2020 г. на ВКС, второ г. о., решение № 94/22.06.2015 г. по гр. д. № 5671/2014 г. на ВКС, трето г. о., решение № 49/7.04.2014 г. по гр. д. № 1211/2013 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 360/13.06.2014 г. по гр. д. № 796/2012 г. на ВКС, четвърто г. о., като с практиката извън тълкувателната, е обосновано противоречивото разрешаване на четвъртия въпрос. В изложението към подадената касационна жалба на Д. С. Х. се излагат съображения, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. „следва ли да се приеме, че предмет на въззивно/касационно обжалване и предмет на въззивно/касационно производство са еднозначни и между тях е налице пълно съвпадение“; 2. „когато общият предмет на исковото производство се определя от обективно и субективно съединени искове, като начинът на съединяването им е спорно, и по един от исковете липсва произнасяне на първоинстанционния съд, имат ли правен интерес от въззивно и касационно обжалване страните по този иск“. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност. Ответникът по касационните жалби С. Ж. Д. не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Третото лице – помагач Д. И. Ж. не е подал писмен отговор. Касационната жалба на С. А. И. е подадена от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване по тази жалба, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Обжалваното въззивно решение е постановено след като с решение № 50138/02.02.2023 г. по гр. д. № 706/2022 г. на ВКС, първо г. о., първоначално постановеното въззивно решение е било обезсилено като недопустимо и делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд. Прието е, че решението е постановено по нередовна искова молба, съдържаща петитум, несъответен на обстоятелствената й част. В исковата молба, с която е предявен положителен установителен иск за собственост от С. Ж. Д. срещу С. А. И., са били изложени твърдения, че по силата на съдебна спогодба от 25.01.2002 г. по гр. д. № 447/2001 г. на Варненския районен съд, е получил дял втори от делбения имот, представляващ имот пл. № 2224 по кадастрален план от 1968 г., а Д. И. Ж. /частен праводател на ответника С. А. И. по договор за продажба/ е придобил дял трети. Делбеният имот е бил разделен на четири дяла съгласно приложена скица, на която местоположението на построената от ищеца през първата фаза на делбеното производство триетажна жилищна сграда, е било отразено невярно. При подписване на спогодбата той е считал, че скицата отразява вярно местоположението на сградата спрямо имотната граница между описаните по-горе дялове и не е знаел, че фактически нанесената имотна граница минава през сградата. Въз основа на тази спогодба през 2002 г. е изменен кадастралния план, като от имот пл. № * са образувани четири имота с планоснимачни номера *, *, * и *. Оградил е имот пл. № * /съответстващ на дял втори/ така, че да е спазено отстоянието от 3 метра между сградата и имотната граница с ответника, с което е приобщил към нея 320 кв. м. от имот пл. № *. Претенцията е за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е придобил спорните 320 кв. м. от този имот по давност. При описанието на обстоятелствата, на които се основава исковата молба, е било посочено също така, че местоположението на жилищната сграда е отразено неправилно в одобрения през 2005 г. регулационен план, с който имотите за пръв път са включени в регулация и по който за имот пл. № * е отреден *, а за имот пл. № * е отреден УПИ *. Според отразяванията в регулационния план, процесната жилищна сграда е нанесена с отстояние 4 метра от западната регулационна линия и с отстояние 3 метра от източната регулационна линия, а фактически регулационната линия между двата урегулирани поземлени имота преминава през построената от ищеца сграда. В кадастралната карта от 2008 г. границата между поземлен имот с идентификатор *** (съвпадащ с имот пл. № * по кадастралния план и с УПИ * по регулационния план) и поземлен имот с идентификатор *** (съвпадащ с имот пл. № * по кадастралния план и с УПИ * по регулационния план) преминава през сградата, построена в имота на ищеца. С отговора на исковата молба ответникът С. И. е предявил срещу С. Д. следните насрещни искове: иск по чл. 108 ЗС, основан на договор за покупко-продажба, и иск по чл. 109 ЗС – за осъждане на ответника да премахне частта от процесната сграда, навлизаща в собствения му имот, както и частта от сградата, попадаща в имота на ищеца, но в зоната от 3 метра от страничната регулационна линия между УПИ * и УПИ * по ЗРП на [населено място], район А., м. “В.“. В отменителното решение на касационната инстанция е посочено, че в исковата молба са изложени твърдения и за факти по чл. 28 ЗЗД, представляващи основание за унищожаемост на договора за спогодба от 25.01.2002 г., поради грешка в предмета, по-конкретно – поради грешка относно реалната част от съсобствения имот, която ищецът се е съгласил да придобие в дял и изключителна собственост с подписване на спогодбата и одобряването й от съда, която грешка е допусната от ищеца, заради невярно отразяване, в скицата-проект за разделяне на делбения имот на четири дяла, на построената от ищеца в съсобствения имот незаконна сграда спрямо общата граница между реалния дял, получен от ищеца, и реалния дял, получен от ответника. Същевременно, в петитума на исковата молба не е заявена претенция за унищожаване, на основание чл. 28 ЗЗД, на договора за спогодба. Дадени са указания за предоставяне възможност на ищеца да приведе исковата молба в съответствие с изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, като заяви дали иска унищожаване на одобрения от съда договор за спогодба от 25.01.2002 г., като сключен поради грешка в предмета (относно реалната част от съсобствения имот, която е искал и се е съгласил да придобие в изключителна собственост по силата на спогодбата), която грешка е допусната, заради невярно отразяване, в скицата-проект за разделяне на делбения имот на четири дяла, на построената от ищеца в съсобствения имот незаконна сграда спрямо общата граница между реалния дял, получен от ищеца, и реалния дял, получен от ответника. Посочено е, че ако ищецът заяви, че предявява и иск по чл. 28 ЗЗД, то следва да му бъде предоставена възможност да насочи този иск и срещу останалите съсобственици, участвали при сключване на договора за спогодба, съответно срещу техните правоприемници, в качеството им на задължителни необходими другари по този иск, като се съобразят указанията, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 6. При новото разглеждане на делото с уточняваща молба от 08.03.2023 г. ищецът е заявил, че предявява и иск по чл. 28 от ЗЗД за унищожаване на одобрения от съда договор за спогодба от 25.01.2002 г., като сключен поради грешка в предмета (относно реалната част от съсобствения имот, който е искал и се е съгласил да придобие в изключителна собственост по силата на спогодбата), която грешка е допусната, заради невярно отразяване в скицата-проект за разделяне на делбения имот на четири дяла на построената от ищеца в съсобствения имот незаконна сграда спрямо общата граница между реалния дял, получен от ищеца и реалния дял, получен от праводателя на ответника. Посочил е срещу кого насочва исковата си претенция по чл. 28 ЗЗД, а именно и срещу Д. С. Х. /правоприемник на съделителя А. Е. А./ и „Емералд Айл“ ЕООД /правоприемник на съделителя Н. Г. Й./. Въззивният съд е приел, че произнасянето на съда по иска с правно основание чл. 28 ЗЗД има обуславящо значение за произнасянето по исковете за собственост, поради което тези искове следва да бъдат разгледани в общо производство. Обсъден е довода на ответника - касатор, че производството по исковете за собственост трябва да бъде спряно до приключване на производството по иска за унищожаемост на договора за спогодба. Прието е, че тъй като в първоинстанционното производство не са били конституирани задължителни необходими другари, решението подлежи на обезсилване изцяло, като делото следва да бъде върнато на районния съд за произнасяне по всички предявени искове. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на С. А. И.. Обобщени, поставените в изложението първи, втори и четвърти въпрос касаят правомощията на въззивния съд в хипотеза като настоящата, като се твърди противоречие с тълкувателната практика. Именно в съответствие с тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 6, тъй като в първата инстанция не е бил конституиран задължителен необходим другар, въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане. По въпроса как следва да процедира въззивният съд, когато първоинстанционното решение е постановено без участието на необходим задължителен другар, според задължителните указания в цитирания тълкувателен акт постановеното първоинстанционно решение подлежи на обезсилване. С него постановките на тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, т. 17, са обявени за изгубили актуалност. Затова, когато необходим задължителен другар на страната на ответника не е участвал в първоинстанционното производство, при новото разглеждане на делото следва да му се обезпечи възможност да участва пълноценно в процеса, като по отношение на него новото разглеждане на делото започне с връчване на исковата молба и доказателствата и даване на срок за отговор по чл. 131 ГПК. При действието на ГПК от 2007 г., във всички случаи, когато с оглед допустимостта на иска е необходимо конституиране на нова страна, неучаствала в първа инстанция (извън процесуално правоприемство, заместване на подпомагаща страна – чл. 222 ГПК и заместване на праводател – чл. 226, ал. 2, изр. 2 ГПК), въззивният съд няма възможност да го стори, предвид въведените преклузии и концентрационно начало, както и променения обхват на въззивното производство. Горното се отнася и в случаите, когато по пътя на отстраняване нередовност на исковата молба следва, че страните са различни от тези, спрямо които е постановено първоинстанционното решение. В последната хипотеза въззивният съд обезсилва решението на първата инстанция и връща делото на първостепенния съд. В този смисъл са и приложените съдебни актове: решение № 360/13.06.2014 г. по гр. д. № 796/2012 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 49/07.04.2014 г. по гр. д. № 1211/2013 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 360/13.06.2014 г. по гр. д. № 796/2012 г. на ВКС, четвърто г. о. Не се разкрива противоречие с решение № 60138/26.01.2022 г. по гр. д. № 723/2021 г. на ВКС, второ г. о., което разглежда процесуалната недопустимост като порок, който се обуславя от нарушение на процесуалните правила свързани с надлежното упражняване на правото на иск. Представеното решение № 20/10.03.2021 г. по гр. д. № 1852/2020 г. на ВКС, второ г. о., се отнася за хипотеза, в която е било направено възражение за унищожаемост на договор в делбено производство и не е приложимо към настоящата. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението трети процесуалноправен въпрос. Същият се свежда до наличието на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, възникнало пред въззивния съд, който е бил длъжен да спре производството по исковете за собственост, както и да отдели производството по иска по чл. 28 ЗЗД. Това е невъзможно, тъй като е налице връзка между правоотношенията, които са предмет на тези искове, поради което връщането за произнасяне само по иска по чл. 28 ЗЗД, отново би обусловило недопустимост на съдебния акт. Такава недопустимост би възникнала и предвид обстоятелството, че обективното съединяване на исковете в случая е при условията на евентуалност – исковете за собственост следва да бъдат разгледани, ако бъде отхвърлен иска по чл. 28 ЗЗД. По касационната жалба на Д. С. Х.. Жалбата е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Съображенията за това са следните: Същата е подадена от лице, което не е страна по делото, по което е постановено обжалваното въззивно решение. Жалбоподателката ще бъде конституирана като страна – ответник след връщането на делото на районния съд за ново разглеждане, в какъвто смисъл са и дадените указания в решението. В него е разяснено, че следва да бъдат посочени ответниците по иска с правно основание чл. 28 ЗЗД – всички останали страни по спогодбата от 25.01.2002 г. и съделители по делбата, респективно техните универсални или частни правоприемници в качеството им на задължителни необходими другари по този иск, както и да бъде изпълнена нова процедура по чл. 131 ГПК. В обобщение, жалбоподателката не е процесуално легитимирана да обжалва постановения съдебен акт. Ответникът по касация С. Ж. Д. не е направил искане за заплащане на разноски в касационното производство, поради което такива не трябва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение