Определение № 283 от 15.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4557/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Й. В. В. чрез адвокат А. С. от АК-Сливен срещу решение № V-58 от 13.07.2021 г. по в.гр.д.№ 2821/2020 г. на Окръжен съд Бургас, с което се потвърждава решение № 260401/12.10.2020 г. по гр.д.№ 1255/2020 г. на Районен съд Бургас и е уважен предявения от Ж. Р. Г. против Й. В. В. иск за съществуване на вземане за сумата 7000 лева по договор за заем от 17.03.2019 г., ведно със законната лихва от 20.11.2019 г. - датата на подаване на заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 9911/2019 г. на РС Бургас, до изплащането на сумата. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по въпросите: „Следва ли съдът да изследва действителния смисъл на ясни клаузи от договор за заем? Може ли съдът да тълкува разширително клаузите от договор, които имат ясен смисъл?“ Според касатора, обжалваното решение е постановено в противоречие със съдебната практика на ВКС и е очевидно неправилно. От Ж. Р. Г. чрез адвокат И. К. от АК-Бургас е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК и претендира сторените разноски по делото. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че между страните е подписан договор за заем от 17.03.2019 г., за сумата 7000 лева, които заемателят се е задължил да върне в срок до 17.06.2019 г. Оспорването на подписа на заемателя е прието за недоказано, с оглед даденото по делото заключение на съдебно-почерковата експертиза, че като „заемател“ в документа се е подписало лицето, посочено като негов автор. Договорът за заем е реален и се счита за сключен с предаване на паричната сума на заемателя, което е съществен елемент на договора и доказва сключването му. Тълкувайки съдържанието на писмения договор, съдът е приел, че е налице хипотезата на чл.240 ЗЗД, а паричната сума не е върната в уговорения срок, с оглед на което предявения иск по чл.422 ГПК е основателен. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основни принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, във връзка с преценка на доказателствата, въз основа на които може да се уважи иск за съществуване на вземането, на основание чл.422, ал.1 ГПК. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а постановеното решение е израз на правораздавателната компетентност при решаването на конкретния правен спор от съда и съдържат неговата преценка за установените по делото факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора за неправилна преценка на представените доказателства, всъщност, преповтарят оплакванията в касационната жалба, т.е. представляват доводи за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Ето защо не се обосновава допускането на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената защита. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради следните съображения: Отговор на поставените от касатора въпроси е даден с решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което се приема, че за да има договор за заем, освен постигнато съгласие между страните следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора. Когато такова реално предаване липсва, фактическият състав на сделката не е осъществен. Предаването на заетата сума е в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сключения договор за заем и основава претенциите си на този договор. При спор относно дължимостта на сумата, за която се твърди, че е дадена в заем, доказателствената тежест е на страната, която се позовава на сделката, която при условията на пълно доказване следва да установи, че сумата е предадена. В случая, въззивният съд е съобразил изцяло цитираната съдебна практика на ВКС, като е приел, че от писмените изявления на страните по договора за заем се установява по несъмнен начин, че паричната сума се предава на заемателя с подписването на договора, т.е. предаването на сумата, като съществен елемент на сключения договор за заем, се доказва от самото съдържание на писмения документ и клаузата на т.2 от него, поради което не е необходимо удостоверяване на предаването с изрична разписка от заемополучателя. Изводите на въззивния съд са в съответствие с цитираната практика на Върховния касационен съд, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касационна жалба Ж. Р. Г. чрез адвокат И. К. от АК-Бургас е поискал разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство, но не е представил доказателства за тях, поради което съдът не ги присъжда. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение