Определение № 373 от 08.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4673/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Т.,с.Д., община Горна Оряховица, чрез пълномощника адвокат М. Н., срещу въззивно решение № 167/08.07.2019 г., по гр.д. № 98/2019 г. на Великотърновския апелативен съд. Поддържа се неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1,т.3 и ал. 2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Поставя се въпрос - длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно чл.235,ал.2 ГПК, както и конкретно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и ако не приема някои доводи и възражения на страните, да изложи мотиви защо не ги приема. Твърди се, че не е обсъдено направеното от касатора оспорване истинността на договора за паричен заем с дата 03.09.2007г. Твърди се противоречие с решения № 344/2012г. по гр.д.№862/2011, ІVг.о., № 544/2012г. по гр.д. № 1163/2010г.,ІVг.о.,№ 214/2017г. по гр.д.№112/2016г., ІV г.о., № 127/2011г. по гр.д.№1321/2009г., ІVг.о. Твърди се и наличие на основанието по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация С. Д. Б., чрез пълномощника адвокат М. Н., оспорва жалбата в становище по чл.287 ГПК.Претендира присъждане на разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 463/05.12.2018г. по гр. д. № 195/2018 г. на ОС-Велико Търново. С последното е прието за установено, че придобитият от С. Б. по време на брака й с Н. Т. с нот.акт №8/2007 г. имот: 20/1102 ид. части от ПИ *** по КК КР, находящ се във В. Т., с площ от 1 102 кв. м. и самостоятелен обект в сграда ***** по КК КР, разположена в ПИ ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, с площ 89.87 кв. м. /ап.№*0/ - подробно описани, са придобити при липсата на принос на Н. Т. и е прието за установено, че описаният имот е изключителна собственост на С. Б.. Въззивният съд е приел, че искът е с правно основание чл. 21, ал. 4 СК за установяване, че ищецът е изключителен собственик на процесния имот, поради липса на съвместен принос за придобиването му от страна на ответника. Имотът е закупен от ищцата на 10.09.2007 г. по време на брака й с ответника, прекратен с решение № 381/04.11.2016 г. на РС – гр. Г. О. по гр. д. № 785/2016 год.Съгласно чл. 21 СК вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. Съвместният принос може да се изрази във влагане на средства, труд, в грижи за децата, в работа в домакинството. В ал. 3 на същата разпоредба законът въвежда оборима презумпция – приносът се предполага до доказване на противното. В случая презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК е оборена.Изводът е изграден въз основа на обсъдените от въззивния съд писмени и гласни доказателства. Приел е за установена и по брачното дело фактическа раздяла между страните, настъпила осем години преди прекратяване на брака.Имотът е закупен от ищцата по време на фактическата раздяла и средствата за закупуването му са изцяло предоставени от ищцата. По-голямата част от тях е получила безвъзмездно от родителите си, а останалата част е притежавала в резултат на развиваната от нея търговска дейност.В периода 2004 г. – 2006 г. тя е развивала дейност като ЕТ и е декларирала получаваните доходи, видно от представените от ТД на НАП годишни данъчни декларации по чл. 41 ЗОДФЛ (отм.). Житейски обосновано е да се приеме, че при вземане на решение за закупуване на имота, при вече настъпилата фактическа раздяла с ответника, ищцата е разполагала с известна парична сума за плащането му. Няма законово изискване тази сума да е налична по банкова сметка. В случая, с оглед предмета на доказване, достатъчно е установеното по делото относно развиваната от нея търговска дейност и получаването на доходи. Въззивният съд е обсъдил и договор от 03.09.2007 г., според който на същата дата ищцата е получила от баща си Д. Б. заем в размер на 30 000 лв., които е следвало да върне в срок до 03.09.2017 г. От свидетелските показания е прието за установено, че сумата е предоставена през 2007г. от родителите на ищцата за закупуване на жилище, тъй като не и достигали 30 000 лв. Ищцата настоявала да бъде сключен договор за заем, тъй като искала да върне сумата на родителите си, макар те да искали да и ги предоставят безвъзмездно. Дали и парите в брой няколко седмици преди да купи апартамента. Разполагали с парите, защото цял живот работят, не са купували други имоти, живеят в наследствена семейна къща, отглеждали зеленчуци и животни. Бащата на ищцата се разболял и преди да почине през 2013 г., извикали сестра й, която дала съгласие парите да не се връщат. След 2005 г. С. и съпругът й се разделили и тя останала да живее в къщата в [населено място]. През 2007 г. приели дъщеря им да учи в гр. В. Т. и тя започнала да търси апартамент, който да купи. Харесала един, но сумата, с която разполагала, била недостатъчна. Затова поискала заема. Представеният договор представлява частен диспозитивен документ и като такъв той няма обвързваща съда материална доказателствена сила. Договорът за заем е реален договор (такъв може да бъде и договорът за дарение – чл. 225 ал. 2 ЗЗД) сключва се с предаване на сумата, което обстоятелство подлежи на доказване с всички доказателствени средства. В случая този факт се установява от свидетелските показания, които са допустими съгласно чл. 164 ал. 1 т. 3 от ГПК, тъй като договорът е сключен между роднини по права линия. Показанията на свидетелите /майка и приятелка на ищцата/ са ценени при условията на чл. 172 ГПК като е взето предвид, че се касае се за семейни отношения, преки и непосредствени впечатления от които имат само най-близките. Имотът е придобит за осигуряване на жилище за ищцата и роденото от брака дете, за да може то да учи в гр. В. Т..Разходите и консумативите за жилището са заплащани изцяло от ищцата, видно от извлечения от банковата й сметка за периода 2009 – 2015 г., а ответникът не е полагал грижи за детето и за издръжката му. Липсва принос от негова страна във всичките му форми по чл. 21, ал. 2 СК за придобиване на процесния недвижим имот, поради което предявеният иск по чл. 21, ал. 4 СК е основателен. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение в сочената хипотеза на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, защото не е решен в противоречие с практиката на ВКС. В съответствие с нея и посочената от касатора по приложение на процесуалните правила, задължаващи решаващия съд да отдели спорните от безспорните по делото факти и обстоятелства и да прецени събраните в процеса доказателства с оглед спорните факти, твърденията и доводите на страните, въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства като е посочил кои факти приема за установени и кои не. Произнесъл се е по всички твърдения, доводи и възражения на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Изложил е собствени мотиви като е обсъдил и релевираните от ответника доводи. Обсъдил е относимите и допустими доказателства /писмени и гласни/,в т.ч. посочения писмен договор, въз основа на които е приел конкретни релевантни факти за установени, а други за неосъществили се. Изводите му за доказаност на иска и влагането на несемейни средства при придобиване на процесния имот по време на брака между страните, не са основани само на писмения договор за заем /дарение/, който е без достоверна дата, а въз основа на всички доказателства, като е прието, че в съвкупност, те установяват фактическата раздяла между страните към момента на закупуване на имота, извънсемейния произход на паричните средства на ищцата, влагането им при придобиване на имота и липсата на какъвто и да било принос от страна на ответника. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.Не може да се направи преценка в настоящото производство по чл.288 ГПК за наличие на такъв особено тежък порок на решението, при който неправилността е проявена по начин, налагащ извод за наличие на несъвместим или противоположен на закона резултат. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 2820 лева, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 26.11.2019г. и списък по чл.80 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.