Определение № 1931 от 27.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 406/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от К. Д. К., чрез адв. Г.П. срещу решение №509 от 26.06.2025 г., постановено по в.гр.д. №1279/2024 г. по описа на Окръжен съд- Бургас, в частта, с която е потвърдено решение №1322 от 28.06.2024 г., постановено по гр.д. №5251/2023 г. по описа на Районен съд – Бургас в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, предявен от касатора срещу "ЕОС Матрикс" ЕООД /сега „ЕОС Матрикс“ ЕАД/, за признаване за установено, че К. Д. К. не дължи на "ЕОС Матрикс" ЕООД сумите по изпълнително дело №701/2019 г. по описа на ЧСИ рег. №803 от КЧСИ, образувано по изпълнителен лист от 21.03.2013 г., издаден въз основа на Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. №2012/2013 г. по описа на Районен съд – Бургас – сумата 18 893.39 лева главница, ведно със законната лихва от 19.03.2013 г. до окончателното плащане, както и сумата 481.23 лева съдебни разноски. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл по искове за законната лихва и разноски и неправилно в частта, с която е отхвърлил иска за недължимост на сумата 18 893.39 лева главница – поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че в настоящия случай не е надлежно удостоверено настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията на цедента; че липсва уведомление за дължими суми, изпратено до него като длъжник /в изпратеното съобщение сумите са различни от процесните/; че поради нищожността на договора за кредит се дължи само чистата стойност на кредита, но в случая и тя не се дължи, тъй като не била обявена предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението. Счита, че цедентът е прехвърлил несъществуващи вземания /не е настъпил падежът им, не са обявени за предсрочно изисукеми/, които са недължими по отношение на цесионера. Сочи, че въззивният съд е допуснал и процесуални нарушения, като не е допуснал относими доказателства /разпит на свидетели за установяване забава на кредитора/, не е съобразил всички събрани доказателства и не е обсъдил всички правни доводи за основателността на исковете. Намира за недействителен и договора за цесия поради липса на предмет, тъй като цедентът бил прехвърлил на цесионера /ответното дружество/ неизискуеми вземания, които квалифицира като бъдещи вземания. Счита, че съдът е следвало да обсъди и приложението на чл.81, ал.1 ЗЗД. Моли да се обезсили, евентуално отмени въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът за недължимост на законната лихва върху главницата и разноските в заповедното производство и да се постанови ново решение за уважаване на предявените искове. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поставя правни въпроси, за които счита, че са значими за изхода на спора: „1. Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор и може ли това допълнително споразумение да породи правни последици за дължимост на сумите в случай, когато е уговорена предсрочна изискуемост на задълженията, включваща и признати за дължими въз основа на неравноправни клаузи суми – наказателна, договорна лихва и други?; 2. Може ли да се приеме, че цедентът е прехвърлил на цесионера правото за обяви договора за банков кредит за предсрочно изискуем, без това да е посочено изрично в Договора за цесия, и има ли право в този случай цесионерът да претендира от длъжника заплащане на чистата стойност на дълга, приета за дължима с решение на съд поради неравноправност на клаузи, която неправилно е била обявена за предсрочно изискуема от цедента, без да е обявил тази предсрочна изискуемост на длъжника?; 3.Следва ли въззивният съд да се съобрази с всички събрани по делото доказателства, да обсъди всички правни доводи и да уважи доказателствените искания, относими към правния спор?; 4. Има ли конститутивен характер въззивното решение в обжалваната му част, с която се създават нови права и задължения за страните, и може ли да се приеме поради това, че възникналата след влизане в сила на съдебното решение, с което е прието за дължимо част от вземането спрямо цедента трайна и постоянна инвалидност на длъжника, когато същият е положил дължимата грижа, е обстоятелство, представляващо невиновна невъзможност за изпълнение съгласно чл.81, ал.1 от ЗЗД?“ - с твърдение за противоречие с цитираната практика на ВКС. Поддържа, че по отношение на последния въпрос е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не излага доводи за значението на въпросите за точното приложение на закона и за развитието на правото. Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕАД /преди преобразуването „ЕОС Матрикс“ ЕООД/ оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане до касационен контрол на обжалваното решение, а ако бъде допуснато- следва да бъде оставено в сила като правилно. Поддържа, че въззивният съд е съобразил напълно съдебната практика на ВКС и е постановил законосъобразно и обосновано решение. Счита, че касаторът излага нови твърдения, които не са надлежно въведени в процеса и са преклудирани, както и се позовава на факти и обстоятелства, които не са обсъждани /предсрочна изискуемост/. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Производството е по иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество "ЕОС Матрикс" ЕООД /сега „ЕОС Матрикс“ ЕАД/ следните суми: 18 893.39 лева- главница; 4 886.06 лева - лихва въз основа на Договор за банков кредит от 10.01.2008 г., сключен между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и ищеца К. К., сумата 481.23 лева разноски по гражданското дело, които суми са признати по силата на съдебно решение №124 от 17.01.2014 г., постановено по гр. дело №6602/2013 г. по описа на Районен съд – Бургас и за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК №1282/20.03.2013 г., постановена по ч.гр.д. №2012/2013 г. по описа на Районен съд – Бургас. Ищецът твърди, че след постановяване на посоченото съдебно решение са настъпили нови обстоятелства, които са довели до обективна невъзможност да заплати дължимите по сключения договор за банков кредит суми по смисъла на чл.81, ал.1 ЗЗД, а именно – призната трайна инвалидност от 80% с ЕР на ТЕЛК от 20.04.2023 г., невъзможност за работи. Поддържа и твърдение, че не е бил уведомен за сключения договор за цесия, като е следвало първо на него да му бъде предложено да изкупи своите задължения. На първо място, въззивният съд, съобразявайки цитираната практика на СЕС и на ВКС, намира че процесната Заповед за изпълнение №1282 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК е издадена на 20.03.2013 г. – преди законът изрично да вмени на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител; респективно в самата заповед не е обективирано извършването на такава служебна проверка. Приема, че проверка за неравноправност на клаузите в процесния договор за кредит, сключен с ищеца – потребител, не е извършвана и при постановяване на съдебните решения след депозиране на възражение против издадената Заповед за изпълнение, поради което съгласно чл.7, ал.3, изр.1 ГПК следва да бъде извършена такава служебна проверка. След обсъждане на доказателствата, въззивният съд приема за безспорно, че сключеният Договор за банков кредит от 10.01.2008 г. и анекса към него имат характеристиките на потребителски договор и следва да се подчиняват на правната уредба, свързана с потребителските договори - Закона за защита на потребителите, а впоследствие и Закона за потребителския кредит. След анализ на договорните клаузи, решаващият състав намира, че за кредитополучателя е невъзможно да предвиди условията, при настъпването на които би се променил лихвения процент и като краен резултат колко ще бъде неговото задължение въз основа на сключения договор. Стига до краен извод, че договорът за кредит и анексът са недействителни поради включването на неравноправни клаузи, вкл. поради неточно посочване на ГПР и съгласно чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 и чл.23 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други разходи по кредита. С оглед изложеното, окръжният съд намира, че предявеният иск е основателен единствено по отношение на претендираните от взискателя в изпълнителното производство „ЕОС Матрикс“ ЕООД лихви, присъдени с постановената Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №2012/2013 г. по описа на Районен съд - Бургас и съответно издаден Изпълнителен лист от 21.03.2013 г. и предмет на изпълнително производство №701/2019 г. по описа на ЧСИ Т. М. в общ размер от 8 405.55 лева. В тази част първоинстанционното решение е отменено и искът с правно основание чл.439 ГПК е уважен, като въззивното решение е влязло в сила. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен установителният иск с правно основание чл.439 ГПК за установяване несъществуването на правото на принудително изпълнение на процесните вземания за главница, ведно със законната лихва до окончателното плащане и съдебните разноски, въззивният съд намира, че след влизане в сила на решението, с което е признато съществуването на процесните вземания по реда на чл.422, ал.1 ГПК, на длъжника К. Д. К. е призната с Експертно решение на ТЕЛК от 20.04.2023 г. трайна инвалидност от 80%, но настъпилата трайна неработоспособност не е обстоятелство, което би могло да доведе до недължимост на сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 21.03.2013 г. по ч.гр.д. № 2012/2013 г. по описа на Районен съд - Бургас. Сочи, че в конкретния случай се сочи невъзможност на ищеца, в качеството му на длъжник, да полага труд и да реализира доходи, за да погаси своето задължение, но съгласно чл. 81, ал. 2 ЗЗД обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението не го освобождава от отговорност. Съдът стига до краен извод, че по отношение на главницата, ведно със законната лихва и разноските, не са налице предпоставките, предвидени в нормата на чл.81, ал.1 ЗЗД и не може да се приеме, че ищецът не дължи претендираните от страна на кредитора суми поради причина, която не може да се вмени във вина. Решаващият състав намира за неоснователни и твърденията за прекратяване на сключения договор за цесия поради обстоятелството, че банката не е предложила на самия длъжник да изкупи своя дълг, като подчертава, че такова задължение не е предвидено в закона при сключване на договор за цесия, нито може да има за последица прекратяване на сключения между банката и ответното дружество договор. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно и не е налице основание за допускането му до касационно обжалване поради вероятна недопустимост съгласно чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Неоснователни са доводите на касатора, че е налице противоречие между мотивите и диспозитива на обжалвания акт в частта относно претенциите за законна лихва върху главницата и присъдени съдебни разноски, което е довело до неговата недопустимост. Съдът се е произнесъл по предявените от ищеца искове, т.е. с оглед твърденията в исковата молба относно фактите, от които произтичат правата му и в рамките на търсената с петитума защита. Дори да има противоречие между мотиви и диспозитив, то би представлявало очевидна фактическа грешка в съдебния акт. В конкретния случай изложените в касационната жалба оплаквания представляват твърдения за необоснованост на изводите на въззивния състав, но не и за недопустимо произнасяне. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са съобразени с изложените от въззивния съд мотиви и не са обусловили решаващите му изводи. Първият и вторият материалноправни въпроси са относими към предпоставките за обявяване и настъпването на предсрочна изискуемост на вземания по договор за кредит, които не са обсъждани от въззивния съд. Решаващият състав е приел, че процесният договор за кредит и анексът към него са недействителни, като ищецът дължи връщане само на чистата стойност на кредита съгласно чл.23 ЗПК. Съдът не е обсъждал неизпълнение на договорни задължения на кредитополучателя и обявяване на задълженията му по договора за предсрочно изискуеми, поради което и поставените въпроси не са обуславящи изхода на спора. Третият процесуалноправен въпрос - за задълженията на въззивния съд да се произнесе след анализ на относимите доказателства и изясняване на спора от фактическа страна, като обсъди наведените в жалбата обстоятелства и направените от страните доводи и възражения, не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени освен в цитираната от касаторите съдебна практика, така и в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните. В случая въззивният съд, независимо че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК, е изложил подробни мотиви, като е посочил въз основа на кои доказателства кои факти счита за установени и кои не, респ. е достигнал до изводи относно релевантните факти по спора след съвкупна преценка на писмените доказателства и приетите експертни заключения. С оглед установената недействителност на договора за кредит и анекса към него, съдът не е обсъждал доводи във връзка с обявена предсрочна изискуемост на договорните задължения, респ. за прехвърляне на неизискуеми вземания. Съдът е обсъдил представеното удостоверение от ЧСИ Т. М. за размера на неизплатените суми по процесното изпълнително дело и е достигнал до извод, че ищецът в качеството му на длъжник не е извършвал плащания. Следва да се има предвид, че процесните вземания са парични и носими, като изложените от ищеца твърдения не могат да се квалифицират като забава на кредитора, а дори да се установи забава на кредитора, тя не е основание да се приеме, че вземането не съществува. Въззивният съд е възприел и мотивите на първоинстанционния съд, вкл. факта, че с влязло в сила съдебно решение е отхвърлен иск, предявен от ищеца К. К. срещу ответника „ЕОС Маткрикс“ ЕООД с правно основание чл.439 ГПК за оспорване правото на принудително изпълнение на процесните вземания, основан на твърдения за липса на материално-правна легитимация на цесионера поради нищожност на договора за цесия и поради липса на уведомяване за цесията, както и на възражение за изтекла погасителна давност. Последният поставен въпрос е твърде неясен, съдържа твърдения на самия касатор, които не отговарят на изложените мотиви от въззивния съд и не може да се направи извод, че е обуславящ изхода на спора. Обжалваното решение е постановено по установителен иск, поради което не е ясно твърдението на касатора за неговия конститутивен характер, респ. за последиците, свързани с конститутивните съдебни решения. По отношение на този въпрос не е обоснована и допълнителната предпоставка за допускане до касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Не са изложени никакви доводи за значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С оглед изложеното, ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. По разноските: С оглед изхода на спора на ответника в касационното производство следва да се присъдят разноски в размер на 51.12 евро - юриск.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд