Определение № 2642 от 20.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3202/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община срещу въззивно решение № 487 от 17.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2728/2024 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 291 от 11.06.2024 г. по гр. д. № 1131/2023 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати на Й. Е. Й., И. К. М. и К. К. М. по 200 000 лв. - обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди, вследствие смъртта на К. А. М. - фактически съжител на първата и баща на останалите ищци, ведно със законната лихва, считано от 23.12.2019 г., до окончателното изплащане на сумите, както и в частта, с която жалбоподателят е осъден на основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати на Й. Е. Й. сумата 2280 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 14.11.2023 г., до окончателното й изплащане. Въззивният съд е приел за установено, че на 23.12.2019 г. К. А. М. е паднал от ръба на стена, разположена от дясната страна на рампа, водеща към подземния гараж на офис-сграда, находяща се на [улица] [населено място]. При падането, което е станало от приблизителна височина от 3 м, той е ударил тялото си в бетонната настилка пред входа на гаража, а получените травми, част от които се усложнили по време на болничния му престой в УМБАЛ „Св. Анна“, гр. София, са довели до смъртта му на 05.01.2020 г., като конкретната причина за същата е получената при падането тежка черепно-мозъчна травма. От представените по делото удостоверение за наследници, както и удостоверения за раждане, е установена роднинската връзка между починалия К. М., от една страна, и ищците И. К. М. (дъщеря) и К. К. М. (син), от друга страна, а също и с Й. Е. Й. (майка на децата). Съгласно фактура № 1000132988/27.12.2019 г., издадена от УМБАЛ „Св. Анна“ – София АД, ведно с прилежащ към същата фискален бон, на 27.12.2019 г. е заплатена сума в размер на 2280 лв. с ДДС за медицинско изделие по повод на престоя и лечението на К. М. в УМБАЛ „Св. Анна“ – София АД. В заключението на приетата по делото видеотехническа експертиза е посочено, че събитията около инцидента на 23.12.2019 г. се установяват от записи, заснети от няколко охранителни камери, монтирани на близките до мястото на инцидента сгради. Най-пълна представа за случилото се дават две камери, разположени на фасадата на сградата на банка „Алианц“. Въпреки неособено доброто качество на единия запис, от него се вижда как лицето К. А. М. навлиза в пространството между сградата на въпросната банка и отсрещната постройка, като се движи с нормален ход. Внезапно обаче, видимо той проявява признаци на силен уплах, като прескача парапета, затичва се и се изгубва зад сградата в посока към рампата, водеща към подземния гараж, където впоследствие пада и получава тежките травми, довели до смъртта му. Няколко секунди по-късно в кадър се появява куче, което се движи по същия маршрут. То също прескача парапета и тръгва след лицето К. А. М., като изчезва зад сградата по същия начин. Малко след това, животното се появява отново – вече заснето от друга камера с по-добро качество. От този конкретен запис ясно се вижда, че кучето няма нито нашийник, нито каишка, нито ушна марка. Макар и от извършените анализи на видеозаписите да не може да се определи скоростта на движението на двата обекта, е видно, че пострадалият при движението си в междублоковото пространство, в посока към [улица], е бил последван от куче. С оглед на това съдът е приел, че падането на М. е провокирано от факта, че той действително е преследван от куче. Същото е от неопределена порода и без стопанин на улицата, няма маркировка или каишка и е следвало пешеходеца К. М. през интервал от 2-3 секунди, по една и съща траектория и направление на движение, прескачайки парапета след него. Въззивният съд е посочил, че отговорността на ответната община следва пряко от разпоредбите на ЗЗЖ, където са установени задълженията на органите на местната власт в общините общинските съвети и кметовете за овладяването на популацията на безстопанствените кучета по чл. 40 ЗЗЖ, за изграждане на приюти за безстопанствени животни и за настаняването на безстопанствените кучета в тях по чл. 41 ЗЗЖ, за вземане на мерки за предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хора или животни по чл. 50, т. 2 ЗЗЖ и други. Макар по делото да е установено, че с договор за услуги № 98-00-260/12.08.2019 г., сключен между Община Благоевград и „Бали Ко“ ЕООД, ответникът е възложил определени функции и задачи съгласно ЗЗЖ и ЗВМД, то в случая залавянето, кастрирането, маркирането и ваксинирането на кучетата не е достатъчно, за да се приеме, че той е изпълнил нормативните си задължения, въведени с глава V на ЗЗЖ. Анализът на законовата уредба сочи по недвусмислен начин, че основната мярка за надзор е именно настаняването на кучетата в приюти – чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ, като само по изключение се допуска кучетата да бъдат връщани на местата, от които са взети – чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. По отношение на неизпълнението на задълженията по ЗЗЖ съдът е кредитирал и показанията на свидетелката И. Б., от които е установено, че безстопанствените кучета не се приютяват в приюта или ако се приютят, то това е само за агресивни кучета и за ограничено време. С оглед гореизложеното и предвид задълженията на ответника по чл. 40, ал. 1, чл. 47, ал. 3, чл. 49 и чл. 50 ЗЗЖ, въззивният съд е обосновал извода, че в случая е налице противоправно поведение на ответната община, изразено в лошо изпълнение на задължението за полагане на грижи и ограничаване на популацията на безстопанствените кучета, с оглед елиминирането на евентуални вредни последици от естествените особености на тези животни, и доколкото се касае за юридическо лице, поради което са налице условията за ангажиране на отговорността й при условията на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. Бездействието на Община Благоевград да вземе мерки за безстопанствените кучета е в пряка причинно-следствена връзка е вредоносния резултат, а именно смъртта на К. М.. Макар ответникът да е създал някаква система от мерки за надзор върху безстопанствените кучета, намиращи се на негова територия, то те не са приложени адекватно, като по улиците на [населено място] са останали агресивни кучета, които нападат хора, причинявайки им телесни увреждания и психически стрес. Виновното неизпълнение на нормативно установеното задължение на общината да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по улиците, незаплашвани от агресивни бездомни кучета, води до възникването на обезпечително-гаранционната й отговорност за противоправното бездействие на нейни служители по реда на чл. 49 ЗЗД. Общината носи отговорност, тъй като установената проява на агресивно поведение на куче, което би трябвало да е под неин надзор, сама по себе си свидетелства за бездействието й по отношение на задължението по чл. 50, т. 2 ЗЗЖ да вземе мерки за предотвратяване на подобни прояви. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключенията на назначените съдебномедицинска, комплексната съдебномедицинска и психологична, и съдебно-психологична експертизи, е установено, че вследствие на инцидента от 23.12.2019 г., респ. трагичната и внезапна смърт на К. М. на 05.01.2020 г., ищците са претърпели сериозни и продължаващи във времето неимуществени вреди с изключително силен психо-емоционален и социален ефект, които следва да бъдат обезщетени при прилагането на критерия „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД. Ищцата Й. Й. е живяла в ангажирана, стабилна и дългогодишна съвместна връзка с починалия К. М.. Двамата са създали общо домакинство още през 2011 г., отглеждали са децата си заедно, споделяли са семейния живот и са се ползвали като семейство пред обществото. Между ищцата и К. М. е съществувала дълбока емоционална връзка, взаимна подкрепа и силна привързаност, надхвърляща типичната житейска обвързаност. Поради смъртта на дългогодишния й партньор тя е преживяла шок, срив и тежка скръб, които са дали отражение върху нейното физическо и психическо здраве. Веднага след инцидента ищцата е изпаднала в остро стресово състояние, съпроводено с нервни кризи, нужда от медикаменти, затваряне в себе си и пълна социална дезадаптация. Налице са и регистрирани високо кръвно налягане, диабет тип 2, болест на Рейно, желязодефицитна анемия, и в крайна сметка, преживян мозъчно-съдов инцидент през м. март 2024 г., с доказана чрез образна диагностика тежка исхемична мозъчна увреда. Според заключението на съдебномедицинската експертиза именно психоемоционалният стрес, свързан със загубата и участието в съдебното производство, е действал като отключващ фактор за случването на този мозъчен инсулт. Установено е остатъчно увреждане - пареза на дясна телесна половина, нарушена сетивност и координация. Всички тези обстоятелства доказват пряка причинно-следствена връзка между инцидента и понесените страдания. Свидетелските показания на близките й потвърждават, че тя не е в състояние да се справя с ежедневието без подкрепа, изпада в плач, отчуждена е и е силно травмирана. Относно ищците И. М. и К. М. съдът е съобразил на първо място обстоятелството, че към момента на инцидента са били съответно на 3 и 5 годишна възраст, в която децата формират трайни емоционални връзки с родителите си и са изключително уязвими към внезапни загуби. Справянето с понятието „смърт“ в тази крехка възраст е трудно постижимо, а последствията от загубата на близък родител са не само психологически, но и дълбоко въздействащи – особено когато загубата е съпроводена с липса на подготовка, внезапност и дълбок шок. В тази връзка, от заключенията по съдебно-психологичната експертиза и свидетелските показания е установено, че и двете деца са преживели смъртта на баща си като емоционална катастрофа, която дълбоко е нарушила техния вътрешен свят и усещане за сигурност. При детето И. се наблюдават соматизирани симптоми на дистрес, емоционална лабилност, панически страх да не загуби и майка си, силна зависимост от нея и ясна симптоматика на усложнено посттравматично стресово разстройство. Чрез рисунките, с които общува със света, детето показва, че не е в състояние да възприеме загубата като факт, а преживява постоянен, протрахиран скръбен процес, с чувство за непълноценност и тревожност. Детето К. се е затворил в себе си, не говори за баща си, отказва да кара колело – дейност, която е свързвал именно с баща си, и демонстрира трайна емоционална амбивалентност, дължаща се на вътрешен конфликт между реалността и желанието „тати да се върне“. Той избягва темата за смъртта, проявява повишена тревожност и раздразнителност, но не притежава достатъчно развит емоционален инструментариум, за да изрази скръбта си адекватно. Наблюдава се психологична регресия и задържане в травмата, което възпрепятства нормалното му социално функциониране и взаимоотношения с връстниците. Въззивният съд е посочил, че и двете деца изпитват не само психологическа, но и социална и екзистенциална празнота, вследствие от загубата на бащата – фигура, която е била изключително ангажирана и активна в отглеждането им. Починалият е водил децата на училище, играл е с тях, прекарвал е всяка свободна минута с тях, грижейки се не само за нуждите им, но и за изграждането на стабилна семейна среда, каквато е била разрушена в един миг. От показанията на свидетелите става ясно, че години след инцидента, децата продължават да носят снимки на баща си, празнуват „Деня на бащата“ с картички и сувенири, които оставят на гроба му – като израз на нестихваща нужда от свързаност и липса, която не може да бъде запълнена. Търпените от децата болки, страдания и разстройства в психоемоционалното им състояние не само не са преходни, но с голяма вероятност ще окажат влияние върху формирането на личността им в дългосрочен план – изграждането на привързаност, доверие, сигурност и социална адаптация. Тези морални вреди са трайни, дълбоки и в пряка причинно-следствена връзка с инцидента от 23.12.2019 г., като с оглед на горепосочените обстоятелства, както и икономическата обстановка в страната към момента на настъпване на инцидента, въззивният съд е приел за справедливо обезщетение за всеки от ищците сумата в размер на 200 000 лв., която би репарирала претърпените от тях неимуществени вреди, която сума е достатъчна по размер и същевременно не води до неоснователно обогатяване. За неоснователно е прието въведеното от ответната община възражение за съпричинияване, доколкото по делото не са ангажирани доказателства, от които същото да се установява. Въззивният съд е приел за основателна и претенцията на ищцата Й. Й. за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, тъй като същата е изцяло доказана по размер от приобщената фактура № 1000132988 от 27.12.2019 г. и приложен фискален бон към нея, като този разход също е в пряка причинно-следствена връзка с процесния деликт. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При иск срещу общината по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, основан на твърдения за неупражнен от нея надзор съгласно задълженията й по ЗЗЖ по отношение на безстопанствено куче с твърдяно агресивно поведение, носят ли ищците тежестта да докажат при условията на пълно и главно доказване спорните факти за твърдяното поведение на куче спрямо пострадалия /което в случая е гоненето му от куче/ и твърдяната му безстопанственост; Как следва да бъде доказана безстопанствеността му и може ли да бъде ангажирана отговорността на общината, ако не са доказани по несъмнен начин нито твърдяната безстопанственост на кучето, нито твърдяното му поведение - че било подгонило пострадалия преди инцидента, при положение че травмите, от които е починал пострадалият, безспорно не са причинени от куче, а от падане на пострадалия от височина; 2. Длъжен ли е въззивният съд при наведени във въззивната жалба оплаквания на общината, че тези спорни факти - твърдяната безстопанственост на кучето, както и да е гонило пострадалия преди инцидента с падането му, не са установени с прието по делото неоспорено заключение на видеотехническа експертиза, нито с др. доказателства, вкл. и косвени, каквито не са ангажирани от ищците, да направи самостоятелен анализ на доказателствения материал, касаещ тези спорни факти, и в частност анализ на заключението на видеотехническата експертиза и констатациите на вещото лице по кадрите от камерите, предвид че оплакването е за неправилна преценка на това именно заключение, и въз основа на такъв собствен анализ да формира самостоятелни изводи по въпроса установени ли са спорните факти в тежест на ищците, както и респ. собствени правни изводи дали са установени всички елементи от фактическия състав на приложимите норми на чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД; Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доводите на общината в тази връзка, както и доводите й, касаещи всички елементи от фактическия състав на приложимата норма, за които оспорва да са налице, вкл. доводите й, че е неоснователно отхвърлено и евентуалното й възражение за съпричиняване, за което е от значение действието на пострадалия, в резултат на което е станало падането му и са произтекли всички травми от падането, а не наличие на вина у пострадалия; 3. Трябва ли въззивният съд, при формиране на извода си по спорния въпрос дали е налице причинно-следствена връзка, да приложи последователно първо теорията за еквивалентността, като установи първо кои в случая условия се явяват вътрешно необходими, без които падането на пострадалия от височина и съответно произтеклите от падането му травми и смъртта му не биха могли да настъпят, като обсъди с оглед главното възражение на общината по този елемент дали предприетото от самия пострадал действие, при което е станало падането му от ръба на тази стена, се явява такова вътрешно необходимо, решаващо условие, както и дали само по себе си твърдяното от ищците поведение на куче - гонене на пострадалия /а не каквото и да е физическо нападение над него/, се явява някакво решаващо, вътрешно необходимо условие за падането на пострадалия от такава височина и настъпилите в резултат на падането тежки травми и смъртта му; Следва ли съдът, на следващо място, да приложи теорията за адекватната причинна връзка, като извърши преценка дали такива тежки травми от падане от височина около 3 м и настъпила от тях смърт на пострадалия са закономерна, типична, адекватна последица, която би настъпила при нормално стечение на обстоятелствата, от твърдяното поведение на куче - гонене на пострадалия, от което се извежда и неизпълнение на задължения на общината по ЗЗЖ, което куче в случая безспорно не е причинило никоя от травмите, нито се твърди и не е установено да е причинило то падането, ами се твърди преди това да е гонило пострадалия; 4. При положение, че общината е ангажирала доказателства за изпълнение на предвидените в ЗЗЖ задължения за ограничаване и управление на популацията на безстопанствени кучета, може ли съдът да приеме автоматично, че не е положена дължимата грижа при изпълнението им, и конкретно на това по чл. 50, т. 2 ЗЗЖ - за упражняване на надзор за предотвратяване на агресивно поведение на такива спрямо хора и др. животни, ако по делото не е установено от ищците нито безстопанственост на куче, нито агресивно поведение спрямо пострадалия, когато травми безспорно не са причинени от нападение на куче, нито са установени агресивни прояви на безстопанствено куче в периода на, преди или след инцидента в района, където е станал; 5. На какво трябва да се основе произнасянето на съда по въпроса дали е налице съпричиняване на травмите от страна на пострадалия, когато е безспорно, че в резултат от падането му от височина и самият ищец е посочил и е безспорно, че падането е станало при предприето действие от пострадалия за преминаване по тесен ръб на странична стена-страна на рампа над подземен гараж, откъдето е паднал поради загуба на равновесие - на това дали обективно така предприетото от пострадалия действие е допринесло за вредоносния резултат, дали е налице пряка причинна връзка между това му действие и настъпилите в резултат на падането травми, или е необходимо ответникът да докаже и някакви предхождащи предприемането на това действие от пострадалия обстоятелства, като употреба на сериозно количество алкохол, с които да установява, че пострадалият виновно се е поставил в състояние да не преценява обстановката и риска от предприемане на това му действие; 6. Ако съдът приема, че е налице неизпълнение на задължение на общината по ЗЗЖ и пряка причинна връзка между съответното неизпълнение и настъпилата смърт на пострадалия, следва ли да отчете при определяне обема на отговорността на общината и респ. на размера на обезщетението, наличието на обстоятелства в конкретния случай, които са извън поведението на общината, и са извън човешко поведение, но се явяват съпричиняващи фактори, които са се намесили в причинно - следствения процес, за да се стигне до леталния изход. Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първия поставен въпрос следва да се посочи, че въззивният съд е приел, че с оглед представените по делото доказателства /включително съгласно заключението на видеотехническата експертиза/ ищците са провели пълно и главно доказване на правнорелевантното обстоятелство, че процесното куче е безстопанствено. Тези изводи на съда са съобразени с практиката на ВКС, съгласно която по иск за вреди от нараняване от куче в тежест на пострадалия е да докаже дали то има собственик и кой е той, защото за вреди от питомно животно отговаря неговият собственик на основание чл. 50 ЗЗД. Ако кучето е безстопанствено, за вредите, които е причинило, отговаря общината на основание чл. 49 ЗЗД поради неизпълнение на дължимите мерки за овладяване на популацията на безстопанствени кучета. Фактите, от които произтича обстоятелството, че кучето има собственик и фактите, от които произтича, че то е безстопанствено, са положителни и подлежат на доказване, както всеки положителен факт - чрез всички допустими по ГПК доказателствени средства, в т.ч. свидетелски показания за външния вид на кучето, неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано - преди, по време и/или след инцидента /в този смисъл - решение № 308/03.01.2018 г. по гр. д. № 1068/2017 г. на ВКС, ІV г.о./. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с тези факти и е приел, че от тях се установява, че кучето е безстопанствено. Ето защо по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Вторият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително на сочените от касатора решение № 202 от 21.12.2013 г. по гр. д. № 866/2012 г., І т. о., решение № 212 от 01.12.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о. и др. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърждава, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са подробни, ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по селектиране на касационната жалба по чл. 288 ГПК. По третия от поставените въпроси въззивният съд също не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана както в посочените от касатора, така и в други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 243 от 10.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1398/2010 г., III г. о.; решение № 147 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 582/2011 г., IV г. о.; решение № 276 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 519/2014 г., III г. о. и др. В тях е прието, че доказването на причинно-следствена връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца. Отговорността при непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД се поражда тогава, когато има увреждане, което е в резултат на виновно и противоправно действие или бездействие на едно или няколко лица, т. е. при установена причинна връзка между виновното и противоправно поведение и увреждането. Вината се предполага до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника. Останалите елементи от фактическия състав се доказват при всеки конкретен случай и доказването е в тежест на ищеца. Ищецът следва да установи наличие на противоправно действие или бездействие, както и че то е причинило вреда, и да установи причинна връзка между противоправното действие или бездействие на дееца и вредоносния резултат. Причинната връзка не се предполага, тя трябва да бъде доказана. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. Вината се предполага до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. Не е в тежест на ищеца обаче и без въведено от ответника оспорване, чрез пълно и главно доказване, да изключва последователно всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдения. В съответствие с тези разрешения въззивният съд, след подробен анализ на събраните доказателствата и на установените от тях обстоятелства по делото, е приел, че е налице причинно-следствена връзка между настъпилата смърт на лицето К. М. и противоправното поведение на служители на ответника. Дали изводите на съда за наличие на причинна връзка са правилни е въпрос, по който ВКС се произнася при разглеждане на касационната жалба по същество, в случай че въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на четвъртия поставен въпрос следва да се посочи, че с решение № 279/28.09.2011 г. по гр. д. № 1533/2010 г. на ВКС, III г. о., и решение № 262/11.05.2010 г. по гр. д. № 1155/2009 г. на ВКС, IV г. о., е прието, че отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД следва да бъде ангажирана при доказано бездействие на нейните органи и служебни лица във връзка със задълженията им за изолиране на безстопанствените (скитащите) кучета в определени за целта места. Тази идея е доразвита в решение № 488/07.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г. на ВКС, IV г. о. В него е прието, че при деликта, когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Държавните органи, в т.ч. общините, са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона - добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа, и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение. Така даденото разрешение е възприето в решение № 368/18.11.2015 г. по гр. д. № 2045/2015 г. на ВКС, IV г. о. и е доразвито в решение № 50151/19.10.2022 г. по гр. д. № 2598/2021 г. на ВКС, III г. о., в което също е прието, че екскулпирането е възможно, само ако общината докаже, че предписаното от ЗЗЖ поведение е осъществено с дължимата грижа - изпълнени са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и на тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. В разглеждания случай въззивният съд е приел, че ищците са претърпяли вреди не защото дължимите по закон предприети от общината действия не са дали резултат, а защото общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно задълженията си по Закона за защита на животните за надзор над безстопанствените кучета, т.е. не е положена дължимата грижа. Следователно решаващият мотив на въззивния съд за ангажиране отговорността на ответника е в съответствие със съдебната практика, а дали в конкретния случай предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа е въпрос, чието разрешаване зависи от конкретните данни по конкретното дело. Този въпрос обаче не е предмет на производството по селекция на касационните жалби, а се отнася до правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Последните два поставени въпроса, относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, също са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, формирана по приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. ІІ т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., ІІ т. о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/2011 г., ІІ т. о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2012 г., ІІ т. о. и много други. В тези решения е посочено, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос, като подложи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, с цел установяване на действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. В случая въззивният съд не се е отклонил от формираната съдебна практика, като подробно е обсъдил събраните по делото доказателства и е достигнал до извода, че е не е налице съпричиняване, доколкото не е установено, че поведението на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка с инцидента и обективно е повлияло на обема на вредите. Доводите на касатора за необоснованост на изводите на въззивният съд във връзка с липсата на съпричиняване на увреждането представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по отношение на което визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не са и налице. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение по предявените искове по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД относно присъдените обезщетения за претърпени неимуществени вреди не следва да се допуска. По жалбата срещу въззивното решение в частта му, с която е присъдено обезщетение за претърпени имуществени вреди: Същата е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално недопустима. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5000 лв., която по искове за парични вземания е търсената сума – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. При обективно и субективно съединение на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цените на отделните искове. В случая предявеният иск за имуществени вреди е с цена 2280 лв., поради което в тази й част жалбата следва да се остави без разглеждане. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа касаторът следва да заплати на адв. А. А. Х. от САК адвокатско възнаграждение в размер на 7000 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,