Определение № 5161 от 11.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2948/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена допустима касационна жалба от ответника в производството С. А. А., действаща чрез адв. Е. С., срещу въззивно решение № 131 от 16.05.2024 г. по в.гр.д. № 155/2024 г. на ОС – Добрич. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК. Претендират се разноски. Ответната страна в производството- ищецът К. С. И., чрез адв. М. С., с писмен отговор оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционно решение № 1/02.01.2024 г. по гр. д. № 3250/2022 г. на РС – Добрич и на основание чл. 270, ал.2, изр.2 ГПК делото е изпратено на ОС – Добрич за разглеждане като първа инстанция. За да обезсили първоинстанционното решение, въззивният съд е извършил служебната проверка за неговата валидност и допустимост в цялост, доколкото същото е обжалвано изцяло. Приел е, че първоинстанционното решение е постановено по заявен с искова молба на К. С. И. срещу С. А. А., ревандикационен иск за признаване на установено, че ищецът е собственик на поземлен имот с площ от 903 кв.м., намиращ се в [населено място], промишлена зона “С.“, бул.“25-ти с.“ №49, с идентификатор №*** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-15/12.05.2005 год. на ИД на АГКК, заедно с построената в него сграда със застроена площ от 225 кв.м. и идентификатор №**** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-15/12.05.2005 год. на ИД на АГКК. Посочено е, че спорно по делото е правото на собственост, което всяка от насрещните страни заявява спрямо процесния поземлен имот и сграда в него с идентификатор, завършващ на *, като придобито по давност. По делото е установено, че в поземления имот са построени още две сгради, и че с констативен нот. акт за собственост на недвижим имот № 171, д.№ 263/2021 г. на И. П. с рег.№ * на Нотариалната камара, поправен от същия нотариус с нот. акт № 183 т.ІІ рег.№ 3490 д.№ 274/2021 год., двата акта вписани в Службата по вписванията гр. Добрич, ответникът С. А. А. е бил признат за собственик по давностно владение на гореописания поземлен имот с площ от 903 кв.м. с идентификатор ***, ведно с построените в него три едноетажни сгради с площи по 225 кв.м.; 283 кв.м. и 53 кв.м. съответно с идентификатори ****; **** и ****. Доколкото по отношение на другите две сгради с идентификатори, завършващи съответно на * и *, ищецът не е оспорил правата на ответника върху тях, въззивният съд е приел, че в такава хипотеза дворното място се явява обща част на етажна хоризонтална съсобственост, при което не се касае до два обективно съединени вещни иска за защита правото на собственост на двата самостоятелни обекта, ако и да са обозначени с отделни идентификационни номера по КК и КР на населеното място, а е заявен един иск за защита на главна вещ-сграда и акцесорна –дворно място като единен обект на правото на собственост. Съответно ищецът е посочил с молба рег.№ 22219/19.12.2022 г. неговата цена, възлизаща на 54 008,20 лв., удостоверена с данъчна оценка. При така установените факти съдът е заключил, че е сезиран с иск, чиято цена е над 50 000 лв. и родово компетентен за разглеждането му е окръжен съд като първа инстанция съгласно по чл.104, т.3 ГПК. Неспазването на тази родова подсъдност в случая е обусловило извод, че първоинстанционното решение на РС-Добрич е постановено от некомпетентен съд, налагащо неговото обезсилване и изпращане делото на ОС-Добрич за разглеждане като първа инстанция на основание чл. 270 ал.3 изр.второ ГПК. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят въпроси, по които се твърди въззивното решение да противоречи на сочена практика на ВКС, а именно: 1/ Когато с исковата молба са предявени претенции по чл. 108 от ЗС насочени срещу два отделни недвижими имота - целият поземлен имот и цяла конкретна сграда, построена в него, и не се претендират идеални части или части като принадлежности към сградата, следва ли да се приеме, че е налице един иск по чл.108 от ЗС за двата имота или претенцията трябва да се приеме и да се разгледа като обективно кумулативно съединени искове /един за цялата земя и един за цялата сграда/ и така да се вземе предвид цената на всеки от исковете поотделно, с оглед определяне на родовата подсъдност? 2/ Когато от текста на исковата молба и от процесуалното поведение на ищеца става безспорно ясно, че са предявени две искови претенции по чл. 108 от ЗС - една за целия поземлен имот и една за цяла конкретна сграда, но въпреки това ищецът посочва общия сбор от данъчните оценки на двата имота, без да прави изменение на първоначално предявения иск и/или искове, как такова посочване от страна на ищеца следва да се възприеме от съда, респективно - съдът длъжен ли е служебно да прецени и определи поотделно цената на исковете съобразно данъчните им оценки, независимо от посочения от ищеца общ сбор от данъчните оценки на двата имота? 3/ При положение, че с исковата молба самият ищец твърди, че предявява отделни искови претенции по чл.108 от ЗС - един за цялата земя и един за цялата конкретна сграда, т.е. не се претендира част от земята като прилежаща част към сградата, а се претендира собственост върху парцела в цялост, как би могла да възникне т.н. „етажната хоризонтална съсобственост“ и има ли тя отношение при определяне на родовата подсъдност? 4/ При заявен ревандикационен иск по чл.108 от ЗС насочен срещу поземлен имот и построената в него сграда, допустимо ли е размерът на цената на иска да се определи като една обща сума-като механичен сбор на данъчните оценки на поземления имот и на сградата или винаги такава претенция трябва да се разглежда като два съединени иска, всеки със собствена цена, с оглед на данъчната оценка на всеки отделен имот? По тези 4 въпроса се твърди противоречие със следните решения на ВКС: Решение № 239/13.02.2018 г. по т.д. № 626/2017 г. на I т.о., Решение № 92/21.07.2015 г. по т.д. № 911/2014 г. на I т.о.; Решение № 17/24.03.2011 г. по т.д. № 382/2010 г. на I т.о.; Решение № 208 /25.02.2010 г. по т.д. № 635/2008 г. на I т.о. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят и въпроси, които се твърди да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1/ Допустимо и законосъобразно ли е въззивният съд, без изрично искане на ищеца и по собствено усмотрение, да приеме, че няколко съединени искове, за няколко отделни имота, следва да бъдат разгледани като един общ иск и да определи цената му като сбор на цените на отделните съединени искове? 2/ Допустимо и законосъобразно ли е въззивният съд, без изрично искане на ищеца и по собствено усмотрение да „възприеме и определи“ като един иск два обективно кумулативно съединени иска, когато с всеки от съединените искове се претендира цялата собственост върху отделни конкретни имоти? 3/ Когато от данъчните оценки е очевидно, че ищецът заявява обща цена на два съединени иска, като общ сбор от данъчните оценки на двата имота, предмет на двата съединени иска, трябва ли въззивният съд, съблюдавайки принципа на служебното начало, независимо от изявлението на ищеца, сам да установи цената на всеки иск по отделно, съгласно стойността на данъчната му оценка и така да определи родовата подсъдност на всеки от съединените искове? Твърди се още, че механичното сборуване цената на съединените искове според данъчните оценки е толкова съществена грешка на въззиния съд, която го прави очевидно неправилно-основание по чл.280, ал.2 ГПК. Настоящият касационен състав намира следното: Допустимостта на касационно обжалване на въззивно решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, и по отношение на който е осъществена кумулативно някоя от допълнителните /специфични/ предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, независимо от наличие или липса на формулирани правни въпроси (чл. 280, ал. 2 ГПК). Първите четири въпроса имат отношение към мотивите на съда, но по тях не е налице специфичното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото нито едно от посочените с изложението четири решения по чл.290 ГПК по дела на Търговската колегия на ВКС, не разглежда и не дава отговор на обобщения въпрос, изведен от тези четири въпроса, а именно как се формира цената на иск при предявен иск по чл.108 ЗС за земя и сграда в нея, нито в такава хипотеза колко иска за собственост са предявени - два иска или един иск. С тези горепосочени решения на ВКС е даден общ отговор, който обобщено се свежда до разбирането, че при обективно кумулативно съединяване на искове от значение за родовата подсъдност на делото е цената на отделните искови претенции, а не общия сбор от цената на всички искове, но този отговор няма пряко приложение в настоящия случай. Същевременно въззивният съд в случая е процедирал в съответствие с даденият по-разширен отговор на въпроса по едно от цитирани от касатора решения- Решение № 239/13.02.2018 г. по т.д. № 626/2017 г. на I т.о. на ВКС, а именно, че съдът следва да се съобрази онази съвкупност от изложените в исковата молба факти и обстоятелства, като основание на иска, които оправдават и съответния заявен петитум, като по настоящето дело е преценил изложените в настоящата искова молба обстоятелства и спорни факти, и заявеният петитум на същата, което допълнително сочи на липсата на специфичното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По поставените следващи три въпроса касаторът не е установил специфичното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди основание това основание за допускане касационно обжалване, според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. В случая такава обосновка липсва, а е изложено само становището на касатора, че съдът незаконосъобразно е приложил служебното начало, в нарушение на диспозитивното начало е изменил претенциите на ищеца, което представлява оплакване за неправилност на изводите на въззивния съд, а не е изискуемата обосновка на това основание за селекция. ВКС е имал възможност да се произнесе по въпрос как се определя цената на иска, която има значение за родовата подсъдност, при иск за унищожаване на договор за покупко-продажба на няколко недвижими имота, като с Решение № 142/31.10.2023 г. по гр.д. № 691/2023 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че при такива договори цената на иска се определя от данъчната оценка на имота, предмет на договора, съгласно чл.69, ал. 1, т. 4 ГПК във вр. с чл. 69, ал.1, т. 2 ГПК, а при липса на такава - пазарната оценка на имота, тази величина предпоставя „стойността на договора” по смисъла на чл.69, ал.1, т.4 ГПК, и когато предмет на договора, чието унищожаване се иска, е поземлен имот с построените в него сгради и страните по сделката са уговорили прехвърлянето като съвкупност за обща продажна цена, цената на иска се определя от общия сбор на данъчните оценки на имотите, предмет на договора. Поради сходството между настоящия случай и този по горепосоченото решение, а именно еднаквост на соченото придобивно основание за земята и за сградата (макар вида на придобивното основание по двете дела да е различно), и идентичност на начина за определяне цената на иска по двете дела - а именно по чл.69, ал.1, т.2 ГПК, към която препраща и чл.69, ал.1, т.4 ГПК, то даденият отговор с Решение № 142/31.10.2023 г. по гр.д. № 691/2023 г. на ВКС, IV г.о. е приложим и в настоящия казус, и не налага извод за допускане касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Също така тези три въпроса, поставени от касатора, не кореспондират с данните по делото, защото с цитираната от въззивния съд молба рег.№ 22219/19.12.2022 г., подадена в процедурата по чл.129 ГПК, ищецът е посочил, че цената на иска е 54 008,20 лв. на база представена от него данъчна оценка, сочеща тази сума като такава за поземления имот и сграда с идентификатор, завършващ на 1 в него, внесъл е и държавна такса 1% от тази сума. До приключване на първото открито съдебно заседание по делото на 06.10.2023 г. пред РС-Добрич, нито страните, нито съда са повдигнали въпрос относно така посочената от ищеца цена на иска в преклузивния срок по чл.70, ал.1 ГПК, тази цена на иска се е стабилизирала, и същата е станала определяща за родовата подсъдност на спора, поради което въззивният съд е бил длъжен да се съобрази с нея, което е и направил в рамките на служебната проверка по чл.269, изр. 1 ГПК (т.1 на № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). По приложението на чл.70, ал.1 ГПК е налице богата практика на ВКС, за която не са налице предпоставки за осъвременяване, нито от промяна. Изложеното изключва и сочената от касатора очевидна неправилност като основание по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. При извършената служебна проверка не се установява вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. С оглед гореизложено, касационното обжалване не следва да се допусне. Касаторът нямат право на разноски, като дължи такива на насрещната страна в размер на 1000 лв. за адвокатско възнаграждение, плащавено на което е удостоверено с приложения към отговора на касационната жалба договор с адв.М. С.. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК