Определение № 822 от 13.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2481/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. А. Х., ЕГН: [ЕГН], чрез процесуален представител, срещу въззивно решение № 468 от 25.07.2024 г., постановено от Окръжен съд - Враца по в.гр.д. № 355 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 27 от 06.02.2024 г., постановено от Районен съд – Козлодуй по гр.д. № 602 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която предявенитe от касатора срещу Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 558, ал. 5 във вр. с чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “а“ от Кодекса за застраховането /КЗ/ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, са отхвърлени за сумата над 1 000 лева до сумата от 7 000 лева по главницата, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинени телесни увреждания, и за заплащане на законна лихва върху присъденото обезщетение за периода от 22.11.2021 год. (датата на предявяване на претенцията) до 14.02.2022 год. (датата на постановения отказ), със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон - разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Сочи се, че съгласно т. 11 от ППВС 4/68 при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на вредите, каквато преценка в процесния случай въззивният съд не е извършил в достатъчна степен, с оглед и на конкретно установените по делото, като действително претърпени от ищеца болки и страдания. Излага се, че при определяне справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, съдилищата са длъжни да съобразяват лимитите по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, икономическата обстановка и инфлационните процеси в страната към момента на настъпване на деликта с твърдение, че в обжалваното решение подобна оценка не е правена, поради което присъденият размер на обезщетението не е съобразен с икономическата обстановка в страната към края на 2021 г., с което въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика и е постановено в нарушение на принципа на справедливост, залегнал в чл. 52 от ЗЗД. Оспорват се, като неправилни, незаконосъобразни и противоречащи на задължителната съдебна практика - т. 7 от ППВС № 17/1963 г. и на цитирана казуална такава на ВКС, изводите на въззивния съд в частта им, обусловила намаляването на определеното обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД с 2/3, поради приемането, че приносът на ищеца в настъпването на вредите е доказан. Според касатора, по подробно изложени в жалбата негови съображения, решението на въззивния съд е неправилно и в частта, с която същият приема, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска за заплащане на законна лихва върху процесното обезщетение за времето от 22.11.2021 год. (датата на предявяване на претенцията) до 14.02.2022 год. (датата на постановения отказ).

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и по същество уважаване на предявените от касатора искове в отхвърлената им част – предмет на касационно обжалване, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК по въпросите:

1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии въведени в ППВС 4/68 г. следва ли съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка и значението на всяко едно от тях спрямо справедливото обезщетение?

2. Следва ли при определяне справедлив размер на обезщетението съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси в страната?

3. Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетение в много по-нисък размер от определените такива за аналогични случаи, но при лимит многократно по-малък от процесния?

4. При определяне размера на неимуществените вреди, вследствие на причинените телесни повреди, следва ли да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди?

Сочи се, че въззивният съд е разрешил посочените въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния съд, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.

По отношение на първи и четвърти въпроси се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г. и доразвиващата го трайна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, според които справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт не е абстрактно понятие, а предпоставя преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, относими към обема на вредите. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Когато съдът само е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните, критерият за справедливост по чл. 52 от ЗЗД се явява нарушен. В този смисъл според касатора въззивното решение противоречи на редица решения: /решение № 39 от 07.05.2020 г. по т.д. № 1184 от 2019 г.; решение № 128/01.08.2017 г. по т.д. № 231/2016 г. на ВКС, II т.о.; решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г., II ТО; решение № 99/08.10.2013 г. по т.д.№ 44/2012 г., II т.о.; решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. I т.о. и мн. др./.

По отношение на втория въпрос се твърди противоречие със същата практика /в обосноваването на въпроса друга не е посочена/, изискваща при преценката на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД отчитане на общественото разбиране за понятието справедливост на определен етап от развитието на обществото въз основа на обществено-икономическите условия, като лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите имат значение само като ориентир за конкретната икономическа конюнктура, при което е настъпило увреждането, с твърдение от страна на касатора, че в обжалваното решение подобна преценка изобщо не е правена.

По отношение на третия въпрос се заявява, че присъждането на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 лева е в противоречие с практиката на ВКС и в нарушение на принципа за справедливост, възпроизвеждат се подробно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ относно съдържанието на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и относно действителното съдържание на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с изявление, че разрешаването на материалноправните въпроси, обуславящи изхода на делото и допускането до касационно разглеждане на спора би довело до уеднаквяване на съдебната практика.

След така изложеното общо се сочи, че произнасянето на Върховния касационен съд по поставените въпроси би довело до изясняване въпроса кои са критериите при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост от съда, кога е нарушен принципът за справедливост при определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди от причинена телесна повреда. Според касатора без съмнение този принцип, уреден в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД е нарушен, а произнасянето по този въпрос би било от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като съдебната практика в тази насока е противоречива. Произнасянето по поставените въпроси според него би довело до избягване създаването на противоречива съдебна практика, както и до ограничаване възможността за неправилно тълкуване на закона, и би допринесло за конкретизиране и разясняване на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, и по-конкретно критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя.

Ответникът по касация Гаранционен фонд оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна.

Третото лице помагач на страната на ответника не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявените искове в отхвърлената им част, въззивният съд е изложил в относимата към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите към обжалваното въззивно решение, че във въззивното производство спорът се съсредоточава само върху размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пострадалия ищец, в съответствие с критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и върху дължимостта и размера на законната лихва за забава.

Като е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съдебен състав е изложил и собствените си изводи по пренесените като спорни и пред въззивната инстанция, въпроси по делото от фактическа и правна страна, приемайки за установено, че: Причинилият процесното увреждащо ПТП водач е починал при произшествието, поради което образуваното по повод на същото досъдебно производство № 302/2021 г. по описа на РУ – Козлодуй е прекратено с постановление от 22.03.2022 г. на ОП - Враца, в което постановление се съдържат факти за пострадалия пътник в автомобила - ищеца, на когото са причинени леки телесни повреди; по делото е безспорно, че причинилият ПТП водач не е притежавал свидетелство за правоуправление на МПС, което се потвърждава и от приложена справка изд.от ОД на МВР-Враца; от доказателствата по делото се установява, че застраховката „ГО“ на процесното МПС е била прекратена на 07.09.2021 г. в 00:00 часа, т.е. към датата на ПТП, реализирано на 14.09.2021г. в 03:15 часа тя е била невалидна.

Описвайки, анализирайки подробно и кредитирайки заключението на ВЛ по приетата в производството САТЕ, въззивният състав е възпроизвел приетия механизъм на ПТП и е посочил, че при същото ищецът е бил пътник задна пасажерска седалка и е получил описани в медицинските документи наранявания. От съда е възпроизведен и възприет, и изводът на експерта по САТЕ в насока на това, че МПС, с което е настъпило процесното ПТП, е оборудвано с предпазни колани за водача и пътниците на всички седалки в него, включително и с въздушни възглавници, както и че според заключението, при процесното ПТП ищецът е седял на задна пасажерска седалка в катастрофиралият автомобил, и е бил без предпазен колан.

Подробно са възпроизведени ангажираните по делото в уверение на претърпените от ищеца вследствие ПТП конкретни увреждания, доказателства – писмени /медицински документи/, заключение на СМЕ и свидетелски показания, кредитирани от съда, според които ищецът е получил: охлузвания на лицето и в областта на лява раменна става, рана на границата с окосмената част на главата в дясно челно теменно и е претърпял медикаментозно-симптоматично лечение в ХО на МБАЛ „Х. Б.“ АД [населено място], за срок от 3 дни. Възприети са изводите на ВЛ, според които тези увреждания са причинили на М. Х. лека телесна повреда, изразяваща се в болка и страдание - временно разстройство на здравето, неопасно за живота, с оздравителен /възстановителен/ процес от порядъка на 14 дни, при липса на усложнения и нормален оздравителен процес, без настъпили последващи усложнения. Съдът е изложил и че също от заключението на ВЛ по СМЕ е установено, че получените от ищеца травматични увреждания по своята същност не са тежки и могат да се получат и при поставен обезопасителен колан в зависимост от механизма на ПТП, но в конкретния случай травмите в областта на лицето биха могли да бъдат избегнати при поставен обезопасителен колан, като към датата на изготвяне на експертизата, ищецът е напълно възстановен от претърпените травми и физическото му състояние е добро. В мотивите си съда възпроизвежда и кредитира, и свидетелските показания на майката на ищеца, която свидетелства за преживян стрес от сина й, уплах от катастрофата, нощни кошмари, налични при изписването му от болницата синини по гърба и в областта на кръста, както и това, че след ПТП-то посещавали психолог в [населено място] (без свидетелката да може да посочи името на специалиста), който установил, че ищецът бил под голям стрес на психическа основа, като му е необходимо време да го преодолее, но не изписал медикаментозна терапия.

По спорния пред въззивната инстанция въпрос за размера на дължимото застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и до наличието или не на твърдяното от ответника съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия съдът, като цитира съдържанието на нормата на чл. 52 от ЗЗД и възпроизвежда подробно постановките на ППВС № 4/23.12.1968 г., и доразвиваща го, цитирана практика на ВКС съдът приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът сочи, че неимуществените вреди, макар да имат стойностен еквивалент, са в сферата на субективните преживявания на пострадалия, затова за тяхното определяне имат значение различни обстоятелства, като последните са относим критерий и при определяне размера на дължимото от Гаранционния фонд обезщетение, независимо, че същият няма качеството на застраховател. Аргумент за това, според съда, е нормата на чл. 558, ал. 1 КЗ, съгласно която размерът на изплащаното от ГФ обезщетение не може да надхвърля размера на минималната застрахователна сума по задължителните застраховки, определена за годината, в която е настъпило ПТП /в настоящия случай - 10 420 000 лева за едно събитие, независимо от броя на пострадалите лица, съобразно чл. 492, т. 1 КЗ/.

Според въззивния състав в процесния случай е доказано, че ищецът М. А. Х. е получил охлузвания на лицето и в областта на лява раменна става, рана на границата с окосмената част на главата в дясно челно теменно, които са му причинили болки и страдания. За посочените увреждания по делото няма данни за проведено продължително лечение от ищеца. Общият оздравителният период за получените травми е от порядъка на 14 дни, без усложнения и нормален оздравителен процес. Ищецът е напълно възстановен от травмите получени при ПТП на 14.09.2021 г. и физическото му състояние е добро. При определяне справедливия размер на обезщетението, съдът е съобразил, че ищецът е бил хоспитализиран в периода от 14.09.2021 г. до 17.09.2021 г., провеждано му е лечение с обезболяващи средства, краткия период на възстановяване, в който е изпитвал болки и страдания и неудобства от битово и хигиенно естество, възрастта му -16 години към момента на настъпване на ПТП, в която същият е бил в ученическа възраст, работоспособен и активен, както и икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите - 2021 г. От друга страна съдът е отчел, че възстановяването на ищеца е протекло без усложнения в обичайния период за тези травми, че към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция не са установени видими травматични увреждания, че ищеца е напълно възстановен от травмите получени при процесното ПТП и е в доброто физическо състояние.

С оглед всички посочени критерии, вкл. обществено-икономическите условия в страната към датата на процесното ПТП, при отчитане установените лимити по чл. 492 КЗ, с оглед общественото понятие за справедливост и съдебната практика за подобни случаи въззивната съдебна инстанция е приела, че заместващото обезщетение за преживените от ищеца болки и страдания вследствие на настъпилото ПТП, възлиза на 3000 лв. Според съда този размер на обезщетението към 2021 г. е адекватен на присъжданите обезщетения с оглед икономическата конюнктура и би репарирал в пълна степен причинените на ищеца за неимуществени вреди вследствие на деликта, без да води до неоснователно обогатяване за сметка на деликвента. Определяне на по-висок размер на обезщетението, съдът е намерил за несправедливо, предвид характера на травмите, които са само повърхностни с нисък интензитет на болка, отминали за недълъг период от 14 дни и без никакво проведено лечение.

Като подробно е изложил съществените елементи на института на съпричиняването по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и че същото подлежи на пълно и главно доказване от страна на ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, цели намаляване на отговорността си към увреденото лице, съдът е подчертал, че изводът за наличие на съпричиняване не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване.

Въззивният състав е намерил за доказано направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като пътник в лекия автомобил с твърдения, че водачът на този автомобил е бил неправоспособен водач на МПС към датата на ПТП и с противоправното си поведение е причинил ПТП, като е нарушил правилата за движение по пътищата, а ищецът с поведението си е съпричинил собствените си вреди, като се е качил в лекия автомобил и се е возил като пътник, като е знаел или не е положил дължимата грижа да узнае, че водачът е неправоспособен, както и е пътувал без поставен обезопасителен колан. В изложения смисъл съдът, като цитира ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК – че е налице е съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, без съответната правоспособност, ако този факт му е бил известен, приема за доказано по делото, че ищецът и водачът на лекия автомобил се познават и са били в близки отношения, а в насока знанието на ищеца, че А. не е опитен шофьор и въпреки това рискувал и се качил в процесния лек автомобил, възпроизвежда обясненията на ищеца, дадени пред съда по реда на чл. 176 от ГПК. Според съда поемането на предвидим и реално очакван риск или неговото необосновано игнориране съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП, в каквато насока в мотивите на въззивното решение е цитирана практика на ВКС, и според съда този факт изключва липсата на знание за неправоспособността на водача, а наличието му означава, че с качването си в автомобила пострадалият е предприел възможен и предвидим риск от настъпване на ПТП, който в случая се е реализирал, при условие че по делото липсват твърдения и доказателства, че той не е бил в състояние да разбира свойството и значението на постъпките си, макар и непълнолетен. По-натам, основавайки се на кредитираното от него заключение на ВЛ по САТЕ, въззивният съд прави извод, в насока на който излага също подробни съображения, че установената неправоспособност на виновното лице е в причинно-следствена връзка с настъпилото произшествие. В обобщение съдът е намерил за доказано, че пострадалият е знаел, че водачът на лекия автомобил не притежава свидетелство за управление, от което може да се направи категоричен извод за съпричиняване, поради съзнателното поемане на риска от пострадалия, който се е съгласил да пътува в автомобил, управляван от неправоспособен водач.

Като установен от СМЕ и от САТЕ досежно вида и механизма на получените травми /според експерта медик, при поставен предпазен колан, ищецът е могъл да предотврати настъпване на травматичните увреждания в областта на лицето, а според експерта по САТЕ, при установения механизъм на ПТП, е налице причинно-следствена връзка между получените травми на главата от ищеца и непоставянето от него на предпазния обезопасителен колан, доколкото иначе същите биха били избегнати/, съдът е възприел за доказано възражението на ответника и за съпричиняване на вредоносния резултат, поради непоставяне на предпазен колан.

Предвид изложеното въззивният съд, е приел, че правилно първоинстанционният такъв съд е намалил обезщетението на ищеца с 2/3, като му е присъдил обезщетение в размер на 1000 лева.

По подробно изложени съображения въззивният състав е приел също за неоснователен иска за присъждане на законна лихва за периода от 22.11.2021 г. до 14.02.2022 г., съответно – изводите на първоинстанционния съд, обусловили отхвърлянето му – за правилни.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на такива по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая третият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По начина, по който е формулиран и обоснован въпросът, отговорът му изцяло зависи от приетите от инстанциите по същество за установени по делото обстоятелства от фактическа страна, поради което и въпросът е относим към правилността на въззивното решение, като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към наличието или не на основания за допускане на касационното му обжалване – единствен предмет на настоящото производство по чл. 288 от с.з. Определянето от страна на съда, на именно справедлив размер на обезщетение като процесното, е резултат от преценка на редица фактори, комбинирани по различен начин и зависещи от конкретните обстоятелства на всеки случай, включително по време, място и механизъм на настъпване на конкретните увреждания, вида и тежестта им, конкретното им проявление по отношение на физическите, психически и емоционални изживявания на увредения, засягането на социалния му живот и икономическата му активност, начинът и продължителността на преодоляването им, прогнозата за възможното възстановяване на претърпялото ги лице в бъдеще – цялостно или не, както и също конкретните възможности за тяхното репариране /заместване/ с парично определим еквивалент от персонална, икономическа и социална гледна точка, в зависимост от също конкретните икономически и социални условия по място и време. При изложеното дейността на съда по определянето на такъв справедлив размер не подлежи на унифициране, а твърденията на касатора в обосноваване на този му въпрос и самият въпрос изразяват всъщност несъгласието му с размера на определеното му обезщетение.

Досежно останалите въпроси: С оглед общото им съдържание, като относими към критериите и принципите, които съобразно задължителната и казуалната практика на върховната съдебна инстанция по дела с предмет, като процесния /включително, но не само – и цитираната от касатора/, съдилищата следва да съобразяват при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно чл. 52 от ЗЗД, въпросите могат да бъдат квалифицирани като представляващи годно общо основание за допускане на касационно обжалване. От общото съдържание на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, следва извод, че по всички, поставени от касатора въпроси, същият претендира наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а по поставените първи, втори и четвърти въпроси – и на това по т. 1 от същия законов текст, поради противоречие с практиката, цитирана към втория въпрос, и така поддържаните основания, според касационния състав не са налице по делото.

По отношение на всички въпроси на касатора не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Действителният смисъл на уреждащата същото правна норма е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и след това разяснение е пределно ясен, без са се налага тук да се възпроизвеждат посочените тълкувателни разрешения. При така разясненото и при наличието по поставените от касатора въпроси, на обилна и еднопосочна, както задължителна, така и казуална практика на ВС и ВКС /включително цитираната и от касатора в изложението му/, по отношение на която не се налага осъвременяването й, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито промяната й, като създадена поради неточно тълкуване, или осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е поначало неприложима.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Противно на оплакванията на касатора в жалбата му и твърденията в обосноваване на въпроса в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, от действителното съдържание на мотивите на въззивното решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви е видно, че при определяне на справедливия размер на процесното обезщетение, въззивният съд се е съобразил с установените в практиката на касационната инстанция – задължителна /ППВС и тълкувателни решения на ВКС/, и казуална, релевантни за този размер, критерии и фактори, включително тези – предмет на изложението на касатора и конкретните му въпроси в същото, и ги е спазил. В оспорваната им от касатора част досежно конкретните обстоятелства по делото, и също конкретните икономически, и социални условия, обусловили крайното му решение относно справедливия размер на процесното обезщетение, изводите на въззивния съд са относими към правилността на въззивното решение, която е извън възможния предмет на преценка в настоящо производство.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК е мимоходом и само общо споменато в началото на изложението с посочване на законовия текст, който го урежда, без да е обосновано с конкретни твърдения, поради което и не се обсъжда.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение