Определение № 1207 от 10.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1985/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Банка ДСК“ АД, [населено място] чрез юрисконулт А. Т. обжалва решение № 1099 от 24.08.2023 г. по в.гр.д. № 2181/2022 г. на Апелативен съд - София, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение № 261388 от 21.04.2022 г. по гр.д. № 8167/2020 г. на Софийски градски съд, I ГО, 10 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от настоящия жалбоподател против И. З. П., З. И. П. и Н. И. П. – С. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 430, ал. 1 от ТЗ за осъждане на ответниците да заплатят на банката при условията на солидарна отговорност разликата над 71 313,00 евро до пълния предявен размер от 348 660,00 евро, представляваща изискуема и непогасена главница по Договор за кредит за финансиране на инвестиции от 30.03.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда (06.08.2020 г.) до окончателното изплащане на вземането. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Конкретно счита, че при приложение на чл. 430 ,ал. 1 от ТЗ, кредитополучателят се е задължил да върне дадената на основание договор за кредит сума на вноски. Счита, че това не превръща договора за банков кредит в договор с отделни плащания със самостоятелен характер, поради което не следвало да бъде прието, че давностният срок тече от падежа на всяка погасителна вноска. При договора за банков кредит с уговорено погасяване чрез погасителни вноски, отделните плащания били начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части. Затова и изискуемостта на вземането за главница, без значение дали е уговорено погасяването му да бъде извършено на отделни вноски, настъпва на договорения между страните краен срок за погасяване, от който момент започва да тече и срокът на погасителната давност съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.В кой момент настъпва изискуемостта на вземането за главница по договор за банков кредит при уговорено погасяване на отделни погасителни вноски с различни падежи? 2.Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземането за главница по договор за банков кредит, при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски? Твърди, че е налице противоречие на постановеното въззивно решение с: тълкувателно решение № 5/2019 г.от 21.01.2022 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 38/2019 г. по т.д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т.о. И. З. П., Н. И. П. – С. и З. И. П. оспорват касационната жалба. Излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД (праводател на касатора-ищец) и „Нова принт“ АД не се спори да е възникнало правоотношение по договор за кредит за финансиране на инвестиции от 30.03.2008 г., по силата на който „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД се е задължило да предостави сумата от 1 000 000 евро, а кредитополучателят „Нова принт“ АД се е задължило да я върне по реда, сроковете и условията, уговорени в договора. Приел е и че страните не спорят, че „Банка ДСК“ АД е предоставила договорената сума, която е била усвоена от кредитополучателя. Безспорно е установено и че условията по сключения договор за банков кредит са били предоговорени с Анекс № 1 от 24.06.2009 г., Анекс № 2 от 02.10.2009 г., Анекс № 3 от 29.04.2010 г. и Анекс № 4 от 29.06.2010 г. Установено е, че съгласно чл. 7 от Анекс № 4 в дълга са встъпили ответниците И. З. П., Н. И. П. – С. и З. И. П. като съдлъжници на кредитополучателя по договора при условията на чл. 101 от ЗЗД като е било уговорено, че ще отговарят солидарно за задълженията на кредитополучателя в пълен размер, включително и при предсрочна изискуемост. Безспорно е установено и че задължението, за което ответниците са поели солидарна отговорност, не е било погасено. Въззивният съд е приел, че не е налице спор, че „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, с последващо търговско наименование „Експресбанк” се е преобразувало чрез вливане в „Банка ДСК” ЕАД, поради което банката - ищец е универсален правоприемник на правата и задълженията на кредитора по процесния договор за кредит, съответно - е процесуалноправно и материалноправно легитимиран да предяви процесния иск. За безспорно е прието и че „Нова принт“ АД е открито производство по несъстоятелност и впоследствие е обявено в несъстоятелност с Решение № 3 от 03.01.2014 г. по т.д. № 709/2011 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив. Въззивният съд е отбелязал, че съгласно чл. 617, ал. 1 от ТЗ всички парични и непарични задължения на длъжника стават изискуеми от датата на решението за обявяване в несъстоятелност. Приел е, че от буквалното тълкуване на тази разпоредба следва, че тя се отнася за задълженията на обявения в несъстоятелност длъжник. По аргумент от чл. 126, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че изискуемостта на едно от солидарните задължения не е предпоставка за изискуемостта на останалите, поради което за ответниците изискуемостта на вземането е настъпила съобразно уговорения в договора падеж. Приел е, че от Приложение № 1 към Анекс № 4, представляващ погасителен план, се установява, че вземането по договора за кредит е следвало да бъде погасено на 72 вноски като последната вноска е следвало да бъде платена на 30.05.2016 г. Приел е, че страните не спорят, че спрямо процесното вземане е приложима общата 5-годишна погасителна давност. Въззивният съд е счел, че основният спорен въпрос, пренесен и пред въззивната инстанция, е кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит. Въззивният състав е споделил практиката на ВКС, обективирана в множество съдебни решения, съгласно които началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска. Посочил е, че в решение № 45 от 17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на ВКС, II т.о. е възприето поддържаното в съдебната практика становище за липса на периодичен характер на плащанията по договор за кредит и за приложението на общата 5-годишна давност спрямо главницата по погасителните вноски. Прието е, че началният момент на течението на давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска, която настъпва в различни моменти от крайния срок за погасяване на кредита по силата на постигнатото между страните съгласие. В горепосоченото решение е разяснено, че за съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането ѝ, като това е моментът, от който кредиторът може да търси изпълнение /доброволно или принудително/, поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането. Изложени са аргументи, че в случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие при сключването на договора, поради което не може да се приеме, че кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта на съответната част от вземането, а същевременно бездействието му не води до течение на давностния срок за тази част. Въззивният състав е посочил, че изцяло споделя застъпената в това решение теза. Според съда, съотнесени тези принципни постановки към процесния спор, водят до извода, че вноските с падеж, настъпил повече от 5 години преди датата на подаване на исковата молба - 06.08.2020 г., са погасени по давност. Прието е, че от приетото и неоспорено заключение на допуснатата пред СГС съдебно - счетоводна експертиза се установява, че размерът на непогасената главница, формирана от падежиралите в периода 06.08.2015 г. - 30.05.2016 г. /падеж на последната погасителна вноска съгласно погасителния план/ и непогасени към момента на подаване на исковата молба вноски е в общ размер на 64 830 евро. Въззивният съд е приел за основателно възражението на жалбоподателя - ищец, че първоинстанционният съд не е съобразил разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците (загл. доп. - ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.). Посочил е, че по силата на посочената разпоредба за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат: давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Съгласно закона давностният срок е бил спрян за времето от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. вкл. Така, въззивният състав е приел, че давностният срок тече поотделно за всяка погасителна вноска, и процесният иск следва да бъде уважен за сумата от 71 313 евро, съставляваща сбора от вноските съобразно договорения между страните с Анекс № 4 погасителен план за периода от 30.06.2015 г. - 30.05.2016 г. /вкл./. Въззивният състав е заключил, че решението на Софийски градски съд следва да бъде отменено в частта, в която съдът е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 430, ал.1 от ТЗ за разликата над сумата от 64 800 евро до сумата от 71 313 евро, ведно със законната лихва, считано от 06.08.2020 г. до окончателното плащане и е осъдил ответниците солидарно да заплатят на ищеца тази разлика в размер на 6 483 евро, ведно със законната лихва, считано от 06.08.2020 г. до окончателното плащане и е потвърдил решението на първоинстанционния съд за недължимост на останалата част над 71 313 евро за разликата до напълно предявения размер, като е приел, че искът за разликата е неоснователен поради настъпила погасителна давност за вземанията по всяка погасителна вноска. Въззивният съд е посочил, че по отношение на разрешения правен въпрос е образувано тълкувателно дело 3/23 г. на ОСГТК на ВКС. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че с оглед оплакванията в касационната жалба и поставените правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, с оглед предмета на делото и разрешения правен въпрос между страните, както е посочил и въззивният съд, от кой момент, съгласно чл. 114 от ЗЗД, тече давностният срок за главницата и/или възнаградителни лихви при уговорено погасяване на задължение, произтичащо от договор за банков кредит на отделни погасителни вноски с различни падежи, е от значение за произнасянето на настоящия състав в производството по селекция на касационни жалби. Предвид образуваното тълкувателно дело по така посочения правен въпрос е налице основание по чл. 229, т. 7 вр. чл. 292 за спиране на производството по настоящето дело на посоченото основание. Върховният касационен съд на Р България състав на Второ търговско отделение