Определение № 2592 от 28.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 861/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №8347/18.09.2023г. на К. Н. С., ЕГН [ЕГН] и И. И. С., ЕГН [ЕГН], чрез адв. Т. срещу Решение №114/07.08.2023г. по в.гр. дeло №135/2023 г. по описа на АС – Бургас, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявените от тях искове с правно осн. чл. 40 ЗЗД и чл. 124 ГПК са отхвърлени. Касаторите считат, че решението е необосновано, тъй като съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като е възприел и преценил неправилно показанията на техния свидетел. Твърдят също, че изводите на съда са незаконосъобразни, тъй като не са обсъдени всички своевременно наведени от тях доводи и възражения във връзка с приложението на чл. 40 ЗЗД. Молят обжалваното решение да бъде отменено, като на негово място бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат уважени изцяло, както и да им се присъдят направените съдебни разноски. В изложението се посочват основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос: 1.“Следва ли при иск по чл. 40 от ЗЗД, съдът да изследва мотивите на упълномощителя и съответно да тълкува упълномощителното изявление, особено в случаите когато е повдигнат спор между страните за тези мотиви, а пълномощникът е зет на упълномощителите и е упълномощен, както да продаде имота, така и да го дари, включително и като договаря сам със себе си?“ се поставя във връзка с твърдението на касаторите, че съдът не е провел тълкуване на пълномощното и съответно не е изяснил мотивите за процесното упълномощаване, поради което неправилно приема, че пълномощното е дадено в рамките на вътрешни отношения между страните Касаторите поставят този въпрос като основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК като считат, че необходимостта от изясняване на мотивите на упълномощителите е от значение за правилното прилагане на чл. 40 от ЗЗД в хипотезите на налични вътрешни отношения между упълномощител и пълномощник, въз основа на които да се определи наличието или липсата на увреждане на упълномощителя. Вторият въпрос: 2. „Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба, като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството?“ се поставя във връзка с твърдението на касаторите, че въззивният съд е пропуснал да се произнесе по редица от подробно изложените във въззивната жалба възражения и оплаквания, а по някой от тях се е произнесъл само частично, като не ги е разгледал в тяхната пълнота. По този въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като считат, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение №8 от 19.01.2018г. на ВКС по т.д. №2435/2016г., решение №134 от 30.12.2013г. по т. д. №34/2013г., решение №75 от 20.06.2016г. на ВКС по т. д. №1608/2015г. и др. По следващия въпрос: 3. „Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства, и следва ли, когато констатира противоречие в показанията на ищцовите и ответните свидетели, да обоснове извод за това кои от тези показания следва да се кредитират, включително и като изходи от възможността на съответните свидетели да са възприели пряко релевантните факти, за които свидетелстват?“ според касаторите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 8 от 19.01.2018г. по т.д. № 2435/2016г., решение №323 от 27.09.2012г. на ВКС по гр. д. №408/2011г., решение №24 от 28.01.2010г. на ВКС по гр. д. №4744/2008г., решение №140 от 23.03.2010г. по гр.д. № 4755/2008г. на ВКС и др., което е основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Следващият въпрос също е посочен като основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: 4.“Следва ли за прилагането на чл. 40 от ЗЗД да се установи наличието на някакъв умисъл и съответно споразумение за увреждане или е достатъчно да се установи простата недобросъвестност на пълномощника?“, с твърдение, че е налице произнасяне в противоречие със задължителните указания на ВКС, дадени в т. III, Б от Тълкувателно решение №5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК. По въпроса: 5. „Какви са критериите за преценка и съответно в кои случаи вътрешните отношения между пълномощника и упълномощителя обосновават наличие на увреждане на упълномощителя и в кои случаи тези вътрешни отношения обосновават и дори презумират такова увреждане?“ касаторите считат, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение №95 от 27.06.2017г. по гр.д. №5523/2015г. и Решение №586 от 1.11.2010г. ВКС по гр. д. №853/2009г. По следващият въпрос: 6.„Допустимо ли е без представяне на обратно писмо и без наличие на начало на писменото доказателство по смисъла на чл. 165 от ГПК ответникът по иск по чл. 40 от ЗЗД да доказва твърденията си за това, че увреждане на упълномощителя няма, тъй като последният е действал като негов скрит представител /сламен човек/, представляващ пълномощника при придобиването на процесния имот само формално?“ според касаторите съдът се е произнесъл в противоречие с решение №544 от 6.01.2011г. на ВКС по гр. д. №1053/2010г. и решение №206 от 17.07.2012г. на ВКС по гр. д. №824/2011г. като е отказал да съобрази недопустимостта на свидетелските показания, които е събрал за разкриване на твърдените от ответника действителни отношения, което е основание за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба – Т. Г. И. с депозирания писмен отговор оспорва наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Счита, че въззивното решение е обосновано, постановено при анализ на всички представени по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност и взаимна връзка, съобразено с материалния закон и съдебната практика по прилагането му. Излага, че част от поставените въпроси не са включени в предмета на спора, съответно не са обусловили правната воля на съда, обективирана в решението му. Счита също, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната от касаторите практика, предвид което не са налице основанията за допускане до касационно обжалване нито на осн. чл. 280, ал.1, т.1, нито по т.3 ГПК. В заключение се моли касационно обжалване на решение №114/07.08.2023г. да не се допуска. В случай, че такова бъде допуснато, се моли същото да бъде потвърдено изцяло, като му бъдат присъдени разноски. Ответницата по касационната жалба – Н. И. не е депозирала становище по нея. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по обективно кумулативно съединени искове, предявени от И. и К. С. срещу Н. и Т. И. с правно основание чл. 40 ЗЗД и чл. 124 ГПК за признаване за недействителен на основание чл.40 ЗЗД на договор за продажба, обективиран в нотариален акт №9, том I, рег.№33, дело №9 от 02.02.2021г. на Нотариус с рег. №133, с район на действие БРС, като сключен от ответника Т. И. в качеството му на пълномощник на ищците при условията на договаряне във вреда на представляваните, както и за приемане за установено, че ищците са собственици на недвижимия имот, предмет на оспорения с първия кумулативно предявен иск договор за продажба на недвижим имот, а именно: самостоятелен обект в сграда- апартамент с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ от 70,17 кв.м., ведно с изба №22 с площ от 4,73 кв.м., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] в сграда с идентификатор [№], в поземлен имот с идентификатор [№], ведно с прилежащите 25/702 кв.м.ид.ч. от поземления имот. Ищците твърдят, че закупили гореописания апартамент по време на брака си, а именно на 27.03.2013г. чрез договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №87, том I, рег. №1019, н.д.№76/27.03.2013г., като на 28.01.2021г. с нотариално заверено пълномощно упълномощили ответника да извърши „по свое усмотрение и преценка разпореждане“ с имота. На 02.02.2021г. ответникът Т. И., в рамките на предоставената му представителна власт, е сключил от името на ищците договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №9, том I, рег. №33, дело №9/02.02.2021г., с който процесният имот бил продаден на двамата ответници на посочената в договора цена от 9900 лв. Ищците твърдят, че е налице хипотезата на чл.40 ЗЗД, тъй като ответникът, като пълномощник, е договарял в тяхна вреда, защото договорената продажна цена е десетки пъти по-ниска от средната пазарна цена на имота към момента на прехвърляне на собствеността. В тази връзка посочват, че дори данъчната оценка на имота - 70 811,70 лв. е доста по-висока от продажната и в този смисъл, ответниците няма как да не са знаели, че договарят в ущърб на представляваните. Излагат, че такава цена на имота не е договаряна във вътрешните отношения между тях-като упълномощители и ответникът- като пълномощник, съотв. такава продажна цена нито е плащана, нито им е отчитана. Твърдят, че е налице договаряне във вреда на представлявания, което опорочава сключената от ответника продажба и е недействителна за тях по смисъла на чл.40 ЗЗД, поради което искат да се признае от съда, че те са собственици на имота. Ответникът Т. Г. И. е депозирал писмен отговор, с който оспорва основателността на исковете. Твърди, че процесният апартамент бил закупен за ответниците, които не разполагали с цялата необходима сума, поради което им се наложило да осигурят остатъка чрез банков кредит. Ищцата И. С.- майка на ответницата, на 27.03.2013г. сключила договор за ипотечен кредит с „МКБ Юнионбанк“ АД за сумата от 45 000 лв. за покупката на процесния недвижим имот, като поръчители били ищецът К. С. и ответницата Н. И.. Още при сключването му, уговорката била ответниците да погасяват кредита, като впоследствие имотът да им бъде прехвърлен. Имотът е закупен за 77 255 лв., която е заплатена по следния начин: 2000 лв. са заплатени от ответника по банков път и представляват капаро по сключен на 19.03.2013г. предварителен договор, като 20.03.2013г. съпругата му превела парите на купувачите; сумата от 15 000лв.- лични спестявания на ответника и дарение от родителите му; сумата от 15 255 лв. -дарение от родителите на ответниците, предназначени за нуждите на младото семейство. Така предоставените средства били преведи от ищцата И. С. с превод от сметката й в „МКБ Юнионбанк“ АД по сметка на продавачите, на 27.03.2013г. Остатъкът от стойността на имота в размер на 45 000лв. бил заплатен на продавачите чрез усвоения от ищцата И. С. банков кредит, който заедно с разходите по него, застраховките, разноските по учредяване на законната ипотека, както и разходите за издаване на необходимите удостоверения за тежести били заплатени изцяло от ответниците с техни средства. Твърди, че ответниците чрез вноски на каса и чрез банкови преводи са захранвали сметката на ответницата Н. И., която след това превеждала сумите по сметката на майка си, която погасявала кредита. Кредитът бил окончателно и предсрочно погасен от ответниците към края на м.ноември 2016г. Ответникът твърди, че от момента на придобиване на имота, той и съпругата му заживели в него до преместването им в [населено място] през 2019г., като предвид уговорката между страните жилището да остане в тяхна собственост, ответниците извършили и редица подобрения в него, вкл.обзавеждане, като разходите възлизат на приблизително 35 000 лв. Не се оспорва, че на 28.01.2021г. ищците упълномощили ответника с процесното пълномощно, в което е посочено да се тълкува разширително в полза на упълномощеното лице и да не е ограничено със срок, но при ясната воля на страните, обоснована чрез всички извършени от тях действия и взаимоотношения, процесният имот да остане в собственост на ответниците. Ответникът оспорва да е налице злоупотреба с представителна власт и договаряне във вреда на представлявания, респ. счита, че не са налице предпоставките на чл.40 ЗЗД. Твърди, че ищците не са увредени от атакувания договор за покупко-продажба, тъй като по-голямата част от цената на имота през 2013г., придобит на името на ищците, е изплатена със средства на ответниците и всички тези обстоятелства са били добре известни на ищците при упълномощаването на ответника и към момента на атакуваната сделка. Счита, че истинските мотиви за предявяване на настоящия иск са продиктувани от влошените лични отношения между двамата ответници. Ответницата Н. И., изразява становище за основателност на предявените искове. Не оспорва, че апартаментът е бил закупен за семейните нужди на ответниците, които живяли в него от закупуването му до преместването им в [населено място], но твърди, че всички пари под формата на самоучастие и ипотечен кредит за покупката на апартамента са били осигурени от нейните родители, а вноските по кредита е заплащала реално майка и, тъй като ответницата и съпругът и Т. И. не са имали пари за погасяването на кредита. От фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорно, че ищците С. са съпрузи и родители на ответницата Н. И., а ответникът Т. И. – съпруг на последната. Безспорно е също, че ищците са придобили в режим на СИО апартамент, находящ се в [населено място] по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №87, рег.№1019, н.дело № 76 от 27.03.2013г. Установено е, че с нотариално заверено пълномощно от 28.01.2021г. ищците, в качеството си на собственици на процесния апартамент са упълномощили ответника Т. И. да извърши по свое усмотрение и преценка разпореждане с имота, като от тяхно име и за тяхна сметка сключи договор за продажба с предвидена възможност продавачът да договаря сам със себе си. Не се спори, че ответникът се е разпоредил с имота като пълномощник на ищците, като с оспорения нотариален акт, е сключил договор за покупко-продажба, купувачи по който договор са двамата ответници, с продажна цена на апартамента- 9900 лева. От представените извлечения от банковите сметки на ищците и ответницата Н. И. и заключението на вещото лице по ССчЕ, е прието за установено, че на 19.03.2013г от банковата си сметка в „Юнионбанк“ ЕАД, ответницата Н. И. е превела сумата от 2000 лева на А. Т./продавача на апартамента/ с посочено основание за превода- капаро по предварителен договор от 19.03.2013г. с И. С.. От същата банкова сметка ответницата е превела и дължимите нотариални такси по сделката, което е вписано в основанията за извършените преводи. От представеното извлечение се установява безпротиворечиво, че ежемесечно сметката на Н. И. е била захранвана със суми между 700 лева и 616 лева, внасяни от нея на каса или постъпили по банков път от други източници- преводи на трудови възнаграждения и преводи от ответника Т. И.. Вноските по ипотечния кредит са превеждани от банковата сметка на Н. И. по тази на майка и И. С., като в някои платежни документи не е посочвано основанието за превода, но в повечето е посочено основание- „вноска ипотечен кредит“. От заключението на ССчЕ и извлечението от банковата сметка на Н. И. се установява, че ответникът Т. И. през 2016г., преди предсрочното погасяване на кредита/юли-октомври/ е внесъл по сметката на Н. И. няколко по-големи суми в общ размер 16 880 лева, а на 03.11.2016г. Н. И. е превела по сметката на майка си сумата 9 000 лева. Съдът е приел, че обективно наличните данни в извлечението от банковата сметка на ответницата Н. И. не подкрепят твърденията на ищците, че те са заплащали всички вноски по ипотечния кредит със собствени средства. Въззивният съд е посочил, че показанията на св. С.-Д. /дъщеря на ищците/ и признанието на ответницата Н. И. в този смисъл не кореспондират, а са в противоречие с данните от банковото извлечение от сметката на ответницата. Докато показанията на св.И. /баща на ответника/ и на св.М. кореспондират на отразеното в извлечението от банковата сметка на Н. И., че вноските по кредита са заплащани от ответниците, преобладаващо със средства, осигурени от ответника Т. И.. Въззивният съд е счел, че целта на упълномощителите е била апартаментът да се прехвърли на ответниците в изпълнение на дългогодишните им вътрешни уговорки и взаимоотношения. Посочил е, че в обема на представителната власт на ответника е било включено правомощие както да продаде, така и да дари процесния апартамент. Доколкото упълномощителите не са посочили в пълномощното на кого да продаде/дари, а в т.2 са изрично е записано, че пълномощникът има право да договаря свободно условията по прехвърлянето на имота, включително и да договаря сам със себе си, е направен извод, че пълномощникът е разполагал с представителната власт да извърши сам тази преценка, което следва и от изричния текст в края на пълномощното, че то следва да се тълкува разширително в полза на упълномощеното лице. Прието е, че изборът на пълномощника да продаде апартамента при условията на договаряне сам със себе си – на себе си като купувач и на съпругата си-ответницата Н. И. не е в разрез с обичаите в практиката и добросъвестността, предвид установените от представените доказателства вътрешни отношения между страните. Посочено е, че въпреки установената голяма разлика между продажната цена на процесния имот и реалната му пазарна цена, както и че продажната цена е значително по-ниска и от данъчната оценка, няма основание да направи извод за увреждане на представляваните ищци само на това основание, а е необходимо да изследва всички конкретни и установени по делото обстоятелства, свързани с интереса на представляваните и мотивите на представителя да сключи оспорения договор. Направен е извод, че интересът на представляваните ищци не е бил увреден с оспорения договор. При наличие на представителна власт за извършване и на дарствено разпореждане с имота, съдът е счел, че интересът на ищците не се е свеждал до разпореждане с имота на реалната му пазарна цена на трето лице, различно от двамата ответници. При така установения обем на представителната власт на пълномощника, е направен извод, че при избор да прехвърли имота с възмездна сделка/продажба/ пълномощникът е следвало да договаря и получи от купувача реалната продажна цена на процесния апартамент или поне цената му по данъчна оценка. Въззивният съд е изложил, че обстоятелството, че ищците са осигурили част от средствата за закупуването на апартамента /сумата за самоучастие/, както и част от сумата за предсрочното му погасяване, не променя извода за действителните им вътрешни уговорки с ответниците, който се подкрепя безпротиворечиво от установения по делото факт, че вноските по ипотечния кредит са осигурявани от ответниците, които са превеждали съответните суми ежемесечно по сметката на ищцата И. С.. В този смисъл съдът е приел за установено, че към момента на упълномощаването и сключването на оспорения договор за покупко-продажба през 2021г. интересът на ищците-упълномощители не е бил насочен към получаване на реална пазарна цена на апартамента чрез възмездна сделка, нито към получаване на цена, съответна на вложените от тях лични средства за покупката му през 2013г., а само до разпореждане със собствеността в полза на двамата ответници – безвъзмездно/с дарение/ или възмездно/с продажба/, с продажна цена, която би могла да бъде и много по-ниска от данъчната оценка, с оглед близките родствени отношения на страните и желанието на ищците да подпомогнат семейството на дъщеря им Н. И. да се устрои със собствено жилище. Приел е, че ищците не са установили и чрез косвено доказване твърденията си за намерение у ответниците да ги увредят. При предоставена на ответника Т. И. представителна власт, включваща и възможност за безвъзмездно прехвърляне на собствеността, ответникът е действал с грижата на добър стопанин, като е преценил, че с възмездната сделка интересът на представляваните ще е по-добре защитен. Пълномощникът е договарял сам със себе си и със съпругата си Н. И., дъщеря на ищците, която е била напълно наясно с вътрешните им отношения с нейните родители. За несъстоятелни са счетени твърденията на ответницата И., че не била запозната как точно ще се извърши прехвърлянето, тъй като тя е участвала лично като страна по оспорения договор, дадени са и били разяснения от нотариуса, нотариалният акт е бил прочетен и тя е изразила лично съгласието си, известно и е било, че съпругът и е упълномощен от родителите и. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че не се установява оспореният договор да е сключен във вреда на представляваните, да е увредил интересите им, както и да е установена недобросъвестност на представителя им-ответника И. към момента на сключването на договора за покупко-продажба, поради което е счел за недоказани от ищците обективният и субективният елементи от фактическия състав, пораждащи недействителността на договора по смисъла на чл.40 ЗЗД. Предвид неоснователността на този иск, като неоснователен е отхвърлен и иска с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, тъй като процесният договор е произвел действие спрямо тях като представлявани. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за допускането до касационно обжалване. Последното е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. По първия въпрос: “Следва ли при иск по чл. 40 от ЗЗД, съдът да изследва мотивите на упълномощителя и съответно да тълкува упълномощителното изявление, особено в случаите когато е повдигнат спор между страните за тези мотиви, а пълномощникът е зет на упълномощителите и е упълномощен, както да продаде имота, така и да го дари, включително и като договаря сам със себе си?“ не са налице основанията за допускане до касационно обжалване, тъй като е теоретичен, не е включен в предмета на спора по конкретното дело и не е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В исковата си молба, ищците твърдят, че сделката, сключена от пълномощника е недействителна, тъй като той е договарял в техен ущърб. Т.е. сезирайки съда, ищците не са посочили своя мотив за причините за упълномощаването, нито са поставили въпрос относно тълкуването на неговото съдържание, поради което така поставеният въпрос излиза извън предмета на спора. Дори обосновавайки допустимостта на въпроса, касаторите развиват общи разсъждения без да излагат конкретни твърдения относно личния си мотив за упълномощаването – какво е било действителното им намерение- имотът да бъде продаден или подарен. След като за самите упълномощители липсва яснота защо са упълномощили ответника, то и за съда не възниква задължение вместо тях да тълкува волята им като „избере един от възможните мотиви“. Предвид изложените съображения по отношение на така формулирания въпрос не се установява наличието на общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК във връзка с разясненията, съдържащи се в ТР № 1/19.02.2010г. по т. дело №1/2009г. Във връзка с втория и третия въпрос в обобщен вид касаещи задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, като обсъди в съвкупност всички събрани по делото доказателства, вкл. гласните такива, не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираната от касаторите многобройна практика. Напротив, в съответствие с установената съдебна, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът, е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства в с оглед спорната пред него фактическа обстановка. Правомощие на съда по същество е да прецени достоверността свидетелските показания и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. тяхната преценка следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката, както именно е процедирал и въззивния съд. Апелативният съд е кредитирал свидетелските показания с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, като е съпоставил същите с данните за осъществяването на релевантните за спора факти. Посочил е казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения, като е обосновал тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства; изложил е и мотивирани съображения кои от гласните доказателства и за кои обстоятелства намира за последователни, непротиворечиви и житейски логични. По четвъртия и петия въпрос, свързани с прилагането на чл. 40 от ЗЗД и преценката наличие на увреждане на упълномощителя с оглед съществуващите вътрешни отношения между страните, не се установява разрешенията на въззивния съд да са в противоречие с цитираната практика. Според разясненията, съдържащи се в т. 3 на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК, наличието на увреждане и недобросъвестността на пълномощника не се предполагат, а подлежат на доказване от представлявания. Преценката за наличието им се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи - към момента на сключването на договора. Именно такава преценка е извършил и въззивният съд, като след обсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност е приел, че целта на упълномощителите е била апартаментът да се прехвърли на ответниците в изпълнение на дългогодишните им вътрешни уговорки и взаимоотношения, поради което изборът на пълномощника да продаде апартамента при условията на договаряне сам със себе си – на себе си като купувач и на съпругата си-ответницата Н. И. не е в разрез с обичаите в практиката и добросъвестността. В Решение №586 от 1.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 853/2009 се приема, че при твърдение за договаряне във вреда на упълномощителя, в негова тежест е да установи споразумяване между упълномощения и третото лице във вреда на представлявания. Посочва се, че косвени доказателства за такова споразумяване могат да са близки родствени връзки между пълномощника /син на страните/ и третото лице /негова майка/, в която връзка законът презумира знание за увреждане, или заинтересованост. Направен е извод, че споразумяването във вреда на представлявания /бивш съпруг/ е установено - имотът е продаден при явно неизгодни условия на възходящ на упълномощения, при което следва да се презумира знание за увреждането (аргумент от чл. 135, ал. 2 ЗЗД ), както и последващото прехвърляне на имота от съдоговорителя на упълномощения. Това решение е постановено в хипотезата при различна конфигурация на родствените връзка и различна фактическа обстановка, без изобщо да е подлагано на изследване наличието на други отношения, мотивирали извършването на сделката, поради което единствено наличието на родствена връзка не го прави приложимо към настоящия казус. В цитираното от касаторите решение №95 от 27.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5523/2015г. се посочва, че при преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя, въззивният съд следва да отчете всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Фактът, че пълномощникът на продавача е продал процесните имоти на приобретателите му на продажна цена, многократно по-ниска от пазарната им стойност, не може да наложи категоричен извод, че е действал във вреда на представлявания, без да се вземат предвид конкретните обстоятелства по делото. Именно в съответствие с тази практика, по настоящия казус апелативният съд, изследвайки отношенията между страните, в контекста на изложените твърдения, наличието на безспорна близка родствена връзка, и с оглед събраните доказателства, е достигнал до мотивирания извод, че само сключването на продажбата на многократно по-ниска цена не навежда на извода за увреждане на ищците. По шестия въпрос следва да се има предвид изложеното по-горе във връзка с първия, а именно, че същият не е включен в предмета на спора по конкретното дело и не е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Никъде в отговора на исковата молба ответникът не е твърдял симулативност на сключения договор за покупко-продажба, поради което такова възражение не е прието за разглеждане, нито са събирани доказателства в негова подкрепа. Свидетелските показания са били поискани, съответно допуснати за установяване на твърдяните от ответника вътрешни отношения между страните, мотивирали подписването на процесното пълномощно. Същите са били допустими съобразно разпоредбата на чл. 164 ГПК, поради което не е имало пречка да бъдат съобразени от въззивния съд за установяване на релевантните по делото факти. Предвид изложеното, неотносима към спора е и цитираната от касаторите практика, поради което и по отношение на този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. В заключение настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не се установи разрешенията на въззивния съд по поставения въпрос да са в противоречие с цитираната от касаторите изобилна съдебна практика. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно доколкото не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 1500 лева, определен съобразно представеното пълномощно. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.