Определение № 2492 от 27.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1940/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на В. И. А. чрез нейната майка и законен представител П. С. Г. и И. А. А. срещу решение № 116 от 22.06.2023 г. по в. гр. д. № 137/2023 г. на Великотърновски апелативен съд. В. И. А. чрез нейната майка и законен представител П. С. Г. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 18 от 31.01.2023 г. по гр. д. № 381/2022 г. на Ловешки окръжен съд, с което А. е осъдена да заплати на И. А. А. сумата от 10 816, 25 лв., представляваща дължимо по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА адвокатско възнаграждение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 21.06.2021 г. до окончателното изплащане. Поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага доводи за необоснованост и несправедливост на определения от съда размер на адвокатското възнаграждение, дължимо на ищеца от малолетната ответница. Счита, че с осъждането да заплати определения от съда размер на адвокатското възнаграждение понася прекомерна индивидуална финансова тежест, която надминава необходимия и справедлив баланс между интереса на обществото и основните права на индивида. Моли атакуваното решение в обжалваната от нея осъдителна част да бъде отменено. Твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по обсъдената касационна жалба И. А. А. изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от ответницата част, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Касаторът И. А. А. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения иск за разликата над уважения размер от 10 816, 25 лв. до пълния предявен размер от 86 530 лв. Твърди, че атакуваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният акт е постановен в противоречие с разпоредбите на чл. 36, ал. 2, изр. 2 и ал.3 ЗА вр. чл. 7, ал. 7 вр. ал. 2, т. 6 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Излага доводи, че съгласно посочените норми при липса на договор за правна защита и съдействие, какъвто е настоящият случай, по искане на адвоката адвокатският съвет определя възнаграждение, чийто размер не може да бъде по-нисък от предвидения в тази наредба. Счита, че в атакувания съдебен акт е допуснато и нарушение на правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК. Изразява становище за необоснованост на въззивния акт с оглед приетото от решаващия състав на апелативния съд, че на двамата адвокати, осъществили процесуално представителство на ответницата по ч. т. д. № 100/2018 г. на Плевенски окръжен съд, се дължи общо възнаграждение. Същевременно намира за абсолютно необоснован и размера на присъденото от съда възнаграждение, като сочи, че в тази част липсват каквито и да било мотиви за обективния критерий, от който се е ръководил съдът. Моли въззивното решение да бъде отменено. Достъпът до касация касаторът И. А. А. обосновава с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответницата по тази касационна жалба В. И. А. не е депозирала отговор на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационните жалби и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, прие следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок за обжалване. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Великотърновски апелативен съд е приел за установено, че В. А. е единствен законен наследник на И. Л. А. - неин баща, починал на 18.09.2017 г., който е бил съдружник в „А. Комерс“ ООД с 50 % участие в капитала на дружеството. Констатирал е, че на 23.05.2018 г. пред Плевенски окръжен съд е депозирано искане по чл. 390 ГПК за допускане на обезпечение на предявим от А. срещу „А. Комерс“ ООД бъдещ иск с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ за изплащане на сумата от 15 000 000 лв., представляваща паричната равностойност на дружествения дял на починалия съдружник. Установено е, че молбата изхожда от адвокат В. Ч. от АК - Враца и адвокат И. А. от АК - Плевен като пълномощници на молителката; към молбата е приложено пълномощно от майката на малолетното дете П. Г. само за адв. Ч., ведно с договор за правна защита и съдействие, сключен на 14.05.2018 г. със същия адвокат, с предмет образуване на производство по чл. 390 ГПК вр. чл. 125, ал. 3 ТЗ, като пълномощното е до приключване на делото във всички инстанции и е договорена безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗА. Съдът е посочил, че към молбата за допускане на обезпечение на бъдещия иск е бил приложен изготвен въз основа на справки в Имотния регистър към АВ опис на недвижимите имоти на дружеството - бъдещ ответник. Изложил е, че съдът е уважил частично молбата по чл. 390 ГПК, като е допуснал запор на банкови сметки. Констатирал е, че молителката чрез адв. Ч. е обжалвал акта на първоинстанционния съд в отхвърлителната му част и Великотърновски апелативен съд е отменил отказа, като е постановил допускане на обезпечение на бъдещия иск чрез налагане на поисканите обезпечителни мерки с предмет недвижими и движими вещи на дружеството. Съдът е установил, че обезпечителните заповеди са получени от адвокат А., въпреки че по образуваното по молбата за обезпечение ч. т. д. № 100/2018 г. на Плевенския окръжен съд липсва пълномощно за този адвокат. Констатирал е, че допуснатите обезпечения са отменени поради непредставяне на доказателства за предявяване на бъдещия иск, което според събраните по делото гласни доказателства е следствие от постигнатото извънсъдебно споразумение за уреждане на спора между ответницата и посоченото търговско дружество. В обжалваното решение е обсъдено представеното в настоящия исков процес пълномощно, с което ответницата чрез своята майка и законен представител е упълномощила адвокат А. да депозира молба с правно основание чл. 390 ГПК за обезпечение на бъдещ иск срещу „А. Комерс“ ООД пред Плевенски окръжен съд и да я представлява пред този съд с правото да получава издадените обезпечителни заповеди, като е изтъкнато, че по делото не съществува спор, че между страните няма сключен писмен договор за оказване на защита и съдействие. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства решаващият състав на въззивния съд е установил, че в края на 2017 г. майката на ответницата е потърсила за съдействие адвокат М. Р. и го е упълномощила да води преговори за уреждане на отношенията на А. с три дружества, в които починалият баща на ответницата е бил съдружник, като договор за правна помощ не е сключен, но са проведени срещи за обсъждане на възможната защита; по препоръка на адвокат Р. майката на ответницата ангажирала адвокат И. А. да изготви необходимите документи за обезпечаване на бъдещ иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ; между адвокат А. и майката на ответницата били проведени срещи във връзка с приемането на наследството под опис и обезпечение на бъдещия иск, като подготовката на документите и в частност на справките за недвижимите имоти на „А. комерс“ ООД отнела време, доколкото това дружество притежавало 6092 бр. недвижими имоти, което се удостоверявало и от приложенията към молбата по чл. 390 ГПК. Съдът е приел, че събирането на данните за имуществото на дружеството е било от значение и за приемането по опис на наследството от страна на ответницата, като за това правно действие бил упълномощен адвокат А. и образувано ч. гр. д. № 1936/2018 г. на Плевенски районен съд. Въз основа на свидетелските показания решаващият състав е достигнал до извод, че молбата за допускане на обезпечение е изготвена от адвокат Ч., като по настояване на майката на ответницата в нея като пълномощник на молителката фигурирал и адвокат А.. Отразено е, че частната жалба срещу частичния отказ на съда за допускане на обезпечение е изготвена и подадена само от адвокат Ч. като представител на В. А.. Решаващият състав на въззивния съд е приел, че с адвокат А. не е постигнато съгласие за заплащане на парично възнаграждение по сключения с него договор за защита във връзка с допускане обезпечение на бъдещия иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ, като по искане на последния Адвокатският съвет при АК – Плевен с решение от 23.07.2020 г. на основание чл. 36 ЗА му е определил адвокатско възнаграждение в размер на 86 530 лв. за оказаната помощ и съдействие по ч. т. д. № 100/2018 г. на Плевенски окръжен съд. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че защитата на малолетната В. А. в обезпечителното производство по ч. т. д. № 100/2018 г. на Плевенски окръжен съд е осъществена съвместно от двама адвокати – адвокат Ч. и адвокат А., като представителната власт на последния по отношение на ответницата е удостоверена с представеното в настоящия исков процес пълномощно. Изложил е аргументи, че в периода февруари – март 2018 г. адвокат А. е провеждал множество консултации на законния представител на ответницата малолетно дете във връзка със защита на наследствените му права, в това число и за необходимостта от обезпечаване на бъдещ иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ, като именно във връзка с ангажираността му с казуса е събрал информация за имущественото състояние на наследодателя А. и дружествата, в които той е бил съдружник. Приел е, че без описа на имуществото на дружеството „А. Комерс“ ООД, приложен към молбата за допускане на обезпечение и изготвен от сътрудниците на адвокат А., не биха могли да се индивидуализират поисканите обезпечителни марки. Съдът е мотивирал разбиране, че едно лице е свободно да възложи извършването на правни действия на няколко адвоката, ако счита това за необходимо с цел защита на правата и интересите му, като няма законова пречка да се постигне съгласие между клиента и адвокатите те да го представляват съвместно срещу общо възнаграждение. Счел е, че в конкретния случай не е налице такова съгласие, тъй като адвокат Ч. е приел да окаже правна помощ безплатно, а с адвокат А. възнаграждение не е договаряно. Изтъкнал е, че съгласието на единия адвокат да осъществи защитата безплатно не рефлектира върху правата на другия адвокат да получи възнаграждение. Намерил е обаче, че по делото е установено, че всеки един от двамата адвокати не е осъществил правна защита по ч. т. д. № 100/2018 г. на Плевенски окръжен съд в пълен обем, за да му се следва отделно възнаграждение по правилата на Наредбата № 1/2004 г., а работата е била разпределена между тях. Съдът е намерил, че при определянето на дължимото на адвокат А. възнаграждение с решението на Адвокатския съвет при АК-Плевен е подходено формално, без да бъдат изяснени релевантни обстоятелства, като възнаграждението е определено само въз основа на предмета на делото и материалния интерес в минималния предвиден в Наредбата № 1/2004 г. от 86 530 лв. Решаващият състав на въззивния съд е счел, че в конкретния казус размерът на възнаграждението, дължимо на адвокат А., следва да се съобрази с извършената от него работа в екип с адвокат Ч.. Мотивирал е становище, че възнаграждението не може да бъде разделено поравно между двамата адвокати, защото естеството на извършената от тях работа в производството по чл. 390 ГПК е различно. Направил е заключение, че ищецът следва да получи 1/8 от размера на възнаграждението, определен от АС при АК - Плевен, а именно сумата от 10 816, 25 лв., съответстваща на действително извършената от него работа в производството по ч. т. д. № 100/2018г. на Плевенски окръжен съд. По касационната жалба на В. И. А.: Касационната жалбоподателка обосновава искането за допускане на касационно обжалване като поставя въпрос за приложението на чл. 36, ал. 2 ЗА относно справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение при наличие на установен законов минимум, базиран формално на материалния интерес по конкретно дело. Твърди, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос противоречи на решение на СЕС от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. Излага съображения, че определянето на минимален размер на адвокатското възнаграждение единствено на база цена на иска не постига легитимни цели, както и че нормативно установените минимални размери не държат сметка за особеностите на конкретното дело и работата на адвоката, поради което те не всякога са справедливи. Сочи, че в случая присъденото адвокатско възнаграждение от 10 816, 25 лв. не съответства на работата на адвокат А. и е несправедливо, необосновано и прекомерно. Извън това, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи, че определеният от съда прекомерно висок размер на адвокатското възнаграждение нарушава ЕКЗПЧ, тъй като е необоснован. Позовава се на решение на ЕСПЧ по делото Национално движение „Е.“ срещу България № 31678/2017 г., постановено на 15.12.2020 г. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касационната жалбоподателка въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въпросът е въведен във връзка с тезата на касационната жалбоподателка, че предвидените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, които според нея формално са основани на материалния интерес по конкретното дело, не винаги са справедливи и обосновани, тъй като не са съобразени с конкретната работа на адвоката. Този въпрос не е съобразен с изводите в обжалваното решение, доколкото в случая на адвокат А. не е присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА в установения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер за представителство в производство по обезпечаване на бъдещ иск, а за да определи размера на дължимия адвокатски хонорар съдът се е съобразил с естеството и количеството на извършената от този адвокат работа в конкретното съдебно производство и на обстоятелството, че ответницата е имала и друг процесуален представител в обезпечителното производство, с който е сключен договор за безплатна защита. Що се отнася до това дали присъденото адвокатско възнаграждение отчита конкретните действия по образуваното обезпечително производство, интереса на представляваната страна малолетно физическо лице и адекватно остойностява труда на адвоката, в какъвто смисъл са доводите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, то тези въпроси са фактологично обусловени, а не правни и не позволяват общовалиден отговор, който е независим от конкретиката на спора. В този смисъл въпросът насочва към оспорване правилността на изводите на въззивния съд, която не подлежи на контрол в производството по селекция на касационната жалба. Съгласно задължителните указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС поставеният въпрос при обосноваване на приложното поле на касационния контрол следва да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Същият не следва да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Касационната жалбоподателка не е обосновала и въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото решение на СЕС по съединени дела С-427/16 и 428/16, на което се позовава има отношение към намаляването поради прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, което е приложимо в отношенията между представляваната и противна по спора страна, възразяваща срещу размера му, а не в отношенията между представляван клиент и представител адвокат. Намаляването поради прекомерност не се отразява на договореното между представляваната страна и представителя адвокат възнаграждение – то остава такова, каквото е договорено, респективно – определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА /настоящата хипотеза/. С оглед твърдението на жалбоподателката, че въззивното решение противоречи на решение на ЕСПЧ, следва да се изтъкне, че несъответствието с актове на ЕСПЧ не е предвидено като основание за допускане на касационно обжалване в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. По касационната жалба на И. А. А.: При обосноваване на достъпа до касационен контрол с оглед наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът А. формулира следните въпроси: „1. Има ли право съдът да редуцира адвокатско възнаграждение под установения минимум в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?; 2. Обемът на извършената от адвоката работа представлява ли основание и критерий за редуциране на адвокатското възнаграждение под установения минимум в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в производство по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 36, ал. 3 ЗА или възнаграждението се определя и присъжда съобразно цената на иска?; 3. Допустимо ли е съдът да редуцира адвокатското възнаграждение под установения минимум в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в хипотеза на съвместна работа с друг адвокат и при отделно възлагане на работата с отделни договори за поръчка?“ Твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 - на противоречие със задължителните указания по т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 17.10.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК; по въпроса по т. 2 – на противоречие с решение № 208/29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г., IV г. о.; по въпроса по т. 3 – на противоречие с решение № 102/16.07.2018 г. по гр. д. № 3762/2017 г., III г. о., решение № 224/11.07.2011 г. по гр. д. № 371/2010 г., IV г. о., решение № 127/27.04.2016 г. по гр. д. № 5964/2015 г., IV г. о., решение № 186/19.06.2013 г. по гр. д. № 927/2012 г., IV г. о., решение № 409/02.12.2014 г. по гр. д. № 2667/2013 г., IV г. о., решение № 156/16.06.2016 г. по гр. д. № 6042/2015 г., IV г. о., решение № 67/30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г., II т.о., решение № 137/25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г., II т. о. и решение № 236/24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г., IV г. о. Настоящият състав намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на И. А.. Формулираните от касатора А. в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са съобразени с правната воля на въззивния съд. За да отхвърли частично предявения иск за заплащане на определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА адвокатско възнаграждение, решаващият състав на въззивния съд не е счел, че са налице основания за намаляване на дължимото на ищеца адвокатско възнаграждение под минималните размери, установени в Наредба № 1/2004 г., а е извършил преценка за вида и количеството на извършената от адвокат А. работа във връзка с процесното съдебно производство по реда на чл. 390 ГПК, инициирано от ответницата. В решението е съобразено, че А. е бил упълномощен да представлява ответницата А. наред с адвокат Ч., ангажиран по договор за безплатна помощ, като ищецът А. е извършил единствено техническа дейност по събиране и обобщаване на информацията за притежаваните от бъдещия ответник имоти и др. активи, която макар и голяма по обем не изисква юридическо образование и която е ползвана и в друго производство, а именно по приемане на наследство по опис, в което адвокат А. е представлявал ответницата. Анализирани са и действията на адвокат Ч. в обезпечителното производство, като е прието, че същите имат правен характер, доколкото този адвокат е подготвил молбата за допускане на обезпечение на бъдещия иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ и е представлявал ответницата при обжалване на частичния отказ за допускане на обезпечение, довел до пълното удовлетворяване на искането по чл. 390 ГПК. В тази връзка съдът е оценил, че осъществената работа от адвокат А. не може да бъде поставена наравно с тази на адвокат Ч.. Както бе посочено при обсъждане на касационната жалба на ответницата правилността на изводите, до които съдът е достигнал, не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не би могло да се приеме, че касаторът е обосновал и въведената допълнителна предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъстоятелно е позоваването в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на противоречие на даденото от въззивния съд разрешение на въпроса по т. 1 с т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 17.10.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото задължителни разяснения по тълкувателното решение касаят хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК и по-конкретно възможността на съда да намали адвокатския хонорар поради прекомерност и са неотносими към настоящия случай. Както вече бе отбелязано, намаляването поради прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК е приложимо при разпределяне на отговорността за разноски спрямо противна в спора страна, а не в отношенията клиент - адвокат. Неотносима към спорните въпроси по настоящото исково производство е и практиката на ВКС, на която се прави позоваване във връзка с въпроса по т. 2 от изложението на касатора – решение № 208 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г. на ВКС, IV г. о., тъй като с него е тълкувана разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба на № 1/2004 г. и е разяснено, че под материален интерес съгласно посочената разпоредба следва да се разбира цената на иска, определена към момента на неговото предявяване. За пълнота на изложението следва да бъде изтъкнато, че с оглед задължителността на решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания на основание чл. 633 ГПК и при съобразяване на решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 в практиката на ВКС е преоценена възможността в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът да редуцира адвокатския хонорар под установените в Наредба № 1/2004 г. размери. С решението на СЕС по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Във формираната след постановяване на цитираното решение на СЕС практика на ВКС е прието, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение - определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г. на ВКС, II т. о., определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на ВКС, I т. о. и др. Доколкото въззивния съд е приел, че на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение от ответницата, която е представлявал в производството по чл. 390 ГПК, изводите му не се явяват в противоречие с посочената от касатора А. във връзка с въпроса му по т. 3 практика на ВКС, според която общото правило на чл. 286 ЗЗД, че възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само, когато е уговорено, не важи относно възнаграждението по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, което се дължи винаги и за всяка инстанция на основание чл. 36, ал. 1 ЗА. Що се отнася до позоваването на практика на ВКС във връзка с критериите по чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите, то същото е неуместно, тъй като страните по делото не са сключили договор за правна защита и съдействие /съответно съдът не е тълкувал такъв договор/ и именно поради това адвокатското възнаграждение на ищеца е определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение