Определение № 839 от 24.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2827/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Б. М. Х., Софийски градски съд /СГС/, Апелативен съд /АС/ София и Прокуратурата на Република България /ПРБ/ срещу решение №.14/16.01.24 по г.д.№.454/23 на Апелативен съд /АС/ Велико Търново - с което, след частична отмяна на реш.№.266006/6.10.21 по г.д.№.5980/19 на СГС, Прокуратурата на РБ, СГС-правоприемник на СпНС и АС София-правоприемник на АСпНС са осъдени да платят солидарно на Б. Х. на основание чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ 1000лв. обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правата му по чл.5 пар.4 КЗПЧОС /Конвенцията/, ведно със законната лихва, считано от 3.05.19 до окончателното изплащане, и 415лв. разноски, а за разликата до пълния предявен размер от 30000лв. искът за претърпени вреди предвид нарушения на чл.5 пар.2-пар.4 КЗПЧОС е отхвърлен като неоснователен. Б. Х. обжалва решението в отхвърлителната му част; останалите касатори – в осъдителната. СГС оспорва като неоснователна жалбата на Б. Х.; последният оспорва жалбите на СГС, АС София и Прокуратурата на РБ. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че досъдебното производство №.130/18 на СО-СП, образувано срещу Б.Х. и други лица /общо 7 обвиняеми/, във връзка с което се претендират вредите, и към момента не е приключило и по него се извършват процесуално-следствени действия. Изяснено е, че ищецът е бил задържан на 05.09.18г. в 15.30ч. за срок от 24ч на основание чл.72 ал.1 т.1 ЗМВР; с постановление от 06.09.18г. на прокурор в Специализираната прокуратура /СП/ е задържан под стража за срок до 72ч. до довеждането му пред съда, като преди това, на същата дата, му е предявено постановление за привличане на обвиняем по чл.321 ал.3 вр. ал.2 НК; на 12.09.18г. му е предявено постановление и за друго престъпление-по чл.253 ал.2 вр. ал.1 НК. С определение от 08.09.18г по нчхд №.2842/18 по описа на СпНС по отношение на ищеца е била взета първоначално мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена в „подписка“ считано от 05.05.19 /с постановление от 04.05.19 на прокурор в СП/. Във връзка с твърдяното нарушение на чл.5 пар.2 КЗПЧОС /предвиждащ, че на всяко арестувано лице следва да бъдат съобщени основанията за неговото задържане и всички обвинения, които му се предявяват/е посочено, че и в двете постановления от 6.09.18-за привличане като обвиняем и за задържане - е отразено в какво престъпление е обвинен ищецът, още при предявяване на обвинението е присъствал процесуалният му защитник /с оглед на което не е бил лишен от възможността да му бъдат разяснени и от него естеството на повдигнатите обвинения/, задържането е станало не с постановлението за привличане като обвиняем, което се твърди да е неподробно, а с постановлението на прокурора от СП, в което са посочени основанията за това и всички обвинения, които му се предявяват. По тези причини е намерено, че твърденията за бланкетност на информацията са неоснователни. Относно оплакването за нарушение на чл.5 пар.3 КЗПЧОС - „разумен срок“ на задържането поради липса на посочени релевантни и достатъчни основания, които след първоначалното задържане да обосновават неговото продължение, е отразено, че периодът, който следва да се вземе предвид, започва, когато ищецът е бил задържан под стража без прекъсване с постановление от 06.09.18 на прокурор в СП за срок до 72часа, и приключва към момента на освобождаването му-05.05.19 /т.е. продължава 7м. и 29 дни/. Произнасянето по мерките за неотклонение е осъществено с определение от 08.09.18 по нчд.№.2842/18 на СпНС, потвърдено с такова от 18.09.18 по внчд.№.395/18 АСпНС, с определение от 03.12.18 по чнд.№.4072/18 на СпНС, потвърдено с определение от 20.12.18 по внчд.№.563/18 на АСпНС, и с определение от 28.02.19 по чнд.№.796/19 на СпНС, потвърдено с определение от 07.03.19 по внчд.№.105/19 на АСпНС. Намерено е, че, видно от мотивите на определенията, алтернативният риск от извършване на друго престъпление първоначално е бил обоснован с ранния етап, на който се намира разследването, а по-късно освен с това, че се отнася за извършване на тежки умишлени престъпления, участие в организирана престъпна група в продължение на няколко години, така и със същественото значение за осъществяването на постоянно наблюдение и ограничаването контактите между обвиняемите от една страна и между тях и трети страни от друга, с цел да се предотврати възможността първите да манипулират доказателства и най-вече да повлияят на свидетели и да възпрепятстват разследването, като тези аргументи имат съществено значение в преценката за задържането, обосновани са и съставляват достатъчна и относима причина, оправдаваща неговото продължаване. При това положение при предявеното обвинение за извършване на тежки престъпления от организирана престъпност в конкретния случай са посочени "допълнителните причини", мотивирали продължилото задържане под стража, с което СпНС и АСпНС обосноват отказите за промяна на мярката за неотклонение. Освен че процесното дело се отнася до обвинения в извършване на тежки умишлени престъпления - участие в организирана престъпна група в продължение на няколко години, създадена с цел заобикаляне на данъчното законодателство, както и извършване на измамни посегателства с оглед на нормативната уредба за финансирането на програми от Европейския съюз, с користна цел и извличане на имуществени облаги в особено големи размери, по дела от такъв характер може да се окаже от съществено значение осъществяването на постоянно наблюдение и ограничаването на контактите между обвиняемите от една страна и между тях и трети страни от друга-с цел да се предотврати възможността първите да се укрият, да манипулират доказателства и най-вече да повлияят или дори да заплашват свидетели - т.е. при тези условия са налице достатъчно мотиви, които да оправдаят и обосноват продължаването на задържането за срока, необходим за провеждане на разследването. Предвид изложеното съдът е приел, че не е налице твърдяното нарушение на чл.5 пар.3 КЗПЧОС. Оплакването за нарушение на чл.5 пар.4 КЗПЧОС за „ефикасен съдебен контрол“ на задържането е намерено за неоснователно. Посочено е, че от една страна периодът на задържане не надвишава максималния допустим срок за досъдебното производство - 8 месеца съгласно чл.63 ал.4 НПК. От друга страна съдебният контрол върху продължаването на задържането не е бил ограничен само в преценката дали е налице обосновано предположение за извършено тежко умишлено престъпление - обсъдена е обосноваността на предположението за извършено престъпление, но и настъпилата реабилитация, наличието на постоянен адрес, семейно положение, възраст, здравословно състояние /за което е изслушана и съдебно-медицинска експертиза в производството по контрол на задържането/, „допълнителните причини“, мотивирали продължилото задържане под стража-тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинение, риска от извършване на друго престъпление с цел оказване влияние върху свидетели и други обвиняеми или препятстване на хода на правосъдието по други начини, необходимостта от събиране на голям брой доказателства, особената сложност на делото /тъй като става въпрос за организирана престъпна група, предвид извършеното деяние при условията на взаимодействие и усложнена престъпна дейност/, завишения интензитет на обществена опасност на деянието, с което се засягат значими обществени отношения - държавният фиск, адекватността на взетата мярка. Въззивният съд е намерил, че в случая е установено нарушение на правото на ищеца за произнасяне в кратък срок по законността на задържането по отношение две от молбите за изменение на мярката му за неотклонение - от 16.11.18 - разгледана от СпНС на 3.12.18 /т.е. след 17 дни/ и от 28.01.19-разгледана от СпНС на 28.02.19 /т.е. след един месец/. Молбата от 16.11.18 е с входящ номер на СпНС от тази дата, следва молба от 22.11.18, с която процесуалният представител на жалбоподателя е посочил на съда, че се бави разглеждането й, едва след това тя е разгледана на 03.12.18; молбата от 28.01.19 е постъпила на тази дата в СП, но е изпратена в СпНС на 26.02.19, който я е разгледал на 28.02.19. Посочените по-горе периоди от 17дни и 30дни са в нарушение на изискването за произнасяне в кратък срок по чл.5 т.4 от Конвенцията (реш.Кадем с/у Малта от 9 януари 2003г., § § 43-45, където съдът е приел, че срок от седемнадесет дни за разглеждане на жалба срещу задържане е прекалено дълъг; реш. Ребок с/у Словения, ECHR 2000 XII, § § 82-86, където два такива периода от по двадесет и три дни са били счетени за прекомерни, реш. Д. В. срещу България от 10.04.12, §35/. Предвид изложеното е прието, че претенцията за нарушение правото на ищеца за произнасяне в кратък срок по смисъла на чл.5 пар.4 КЗПЧОК по отношение две от молбите му за изменение на мярка за неотклонение е доказана по своето основание. Съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД и с оглед обстоятелството, че се касае само за забавено разглеждане на две молби, съдът е намерил, че справедливият размер на обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди е 1000лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба 03.05.19г. Посочил е, че безспорно задържаният е претърпял негативни емоционални усещания и стрес поради забавеното и несвоевременно разглеждане на молбите му за промяна на мярката за неотклонение, правото му е било нарушено, с предявения иск се цели постигане на морално удовлетворение за претърпените неимуществени вреди, като не са налице доказателства, обосноваващи друг размер на обезщетение. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторите СГС, АС София и Прокуратурата на РБ се позовават на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като сочат практика във връзка с въпроси относно това представлява ли съдът процесуален субституент на държавата в производствата за вреди по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ, следва ли да е налице пряка причинна връзка между съдебния акт и настъпилите и претендирани вреди в производства по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ /СГС, АС София/, относно задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите на ответника и анализира доказателствата /СГС/, относно обществения критерий за справедливост и критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, относно възможността при предмет на спора обичайни вреди да се приемат за установени увреждания над тях и дължи ли се мотивиране, съществува ли пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните от ищеца Б. М. Х. от [населено място] неимуществени вреди, предмет на делото, следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение, респективно нарушаване правото на ищеца за произнасяне в кратък срок по законността на задържането по чл.5.4 ЕКЗПЧОС, и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото /Прокуратурата на РБ/. Касаторът Б. Х. се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК /сочи и практика / във връзка с множество въпроси, свързани с различните условия, при които се ангажира отговорността на държавата при нарушаване на чл.5 пар.2-пар.4 КЗПЧОС, със задължението на съда да изложи съображения по всички важни и съществени положения, да изложи аргументи при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, обосноваващи адекватността му с принципа за справедливост и необходимостта от присъждане на сходни обезщетения при аналогични случаи. По касационните жалби на СГС, АС София и ПРБ: По въпросите, свързани с пасивната легитимация на съда в производства за вреди по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ, се сочи противоречие с ТР 5/15.06.15 по тълк.д.№.5/13, ОСГК, т.10 ТР 1/01. С ТР 5/15.06.15 по тълк.д. №.5/13, ОСГК, е прието, че съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл.2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ ДВ бр.38/18.05.12/ само в случаите по ал.1 т.4 и т.5 за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание, и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно”; в мотивите на същото изрично е посочено, че констатираната противоречива съдебна практика, наложила постановяването на тълкувателния акт, се отнася до основанията за отговорност на държавата в редакцията на чл.2 ЗОДОВ преди ЗИД на ЗОДОВ /обн. ДВ бр.З8/18.05.12/, като в ТР са разгледани три хипотези на констатирано противоречиво разрешаване - при причиняване на вреди от: 1/ задържане под стража като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание; 2/ при постановяване на осъдителна присъда, отменена по реда на инстанционния контрол и 3/ при наличие на влязла в сила присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК и по реда на възобновяване на наказателните дела е признато за невиновно и оправдано или административното наказание отменено. При тези обстоятелства към настоящия момент за случите, за които намира приложение сега действащата редакция на чл.2 ЗОДОВ /след изм. ДВ бр.38/18.05.12/, не съществува задължителна практика, която да приема, че съдът не е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди. В този смисъл са и междувременно постановени решения на ВКС /реш.№.176/15.12.17 по г.д.№.4624/16, ІІІ ГО, реш.№.36/ 12.08.22 по г.д.№.730/21, ІV ГО, и др./, които са съобразени. Предвид изложеното не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. Въпрос относно причинна връзка между съдебен акт и настъпили вреди относно оплакванията, предвид които е присъденото обезщетение, не е бил обсъждан и по такъв мотиви не са били излагани. Предмет на претенцията за нарушаване на изискването за разглеждане на искания за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“ в разумен срок е бездействието на съда. Това бездействие и причинната връзка с него е и обсъждала въззивната инстанция, а не съдебни актове. Предвид изложеното изведеният въпрос не съставлява годно общо основание и правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /т.1 ТР 1/09, ОСГТК/ и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, в това число цитираната относно поставения от СГС въпрос относно задължението на съда да обсъди доказателствата и доводите на страните, безспорно съдът е длъжен да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и да мотивира решението си по съществото на правния спор, както и да разгледа изложените във въззивната жалба оплаквания. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че липсва причинна връзка между актове на съда и настъпилите вреди. Както вече беше посочено, относимо към оплакването за нарушаване на изискването за разглеждане на искания за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“ в разумен срок е бездействието на съда, а не постановените от него съдебни актове. Въззивната инстанция е обсъдила събраните по делото доказателства във връзка с горепосоченото оплакване и преценявайки релевантните факти по отношение на продължителността на разглеждането на исканията за изменение на мярката за неотклонение от съда и съответно периодите на бездействие, при отчитане и на практиката на ЕСПЧ по дела, по които подобна продължителност е приета за неразумна, е приела, че изискването за произнасяне в кратък срок в конкретния случай е нарушено. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Относно изведените от Прокуратурата на РБ въпроси във връзка с обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД и критериите за определянето на обезщетението за неимуществени вреди е налице позоваване на практика, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.05 по т.гр.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/; понятието справедливост не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, такива са личността на увреденото лице, данните за наличие на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, икономическите показатели и стандарта в страната и др. Оплакването за отклоняване от задължителната практика се прави във връзка с релевиране на конкретни обстоятелства, за които се твърди, че не са отчетени - обществено икономическите условия и стандарта на живот. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да ги съобрази. Напротив, така определеното обезщетение – за вредите, които изрично са посочени като такива, за които то се присъжда, на практика отчита икономическите условия и стандарта на живот, доколкото последните не обосновават присъждане на по-нисък размер. Предвид изложеното не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. Въпросите относно възможността при предмет на спора обичайни вреди да се приемат за установени увреждания над тях и дължи ли се мотивиране, както и съществува ли пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните от ищеца Б. М. Х. от [населено място] неимуществени вреди, предмет на делото, не удовлетворяват изискването за правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Първият не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви в тази връзка /не е и присъждала обезщетение за вреди над обичайни - за които, индивидуализирайки ги, изрично е посочила, че безспорно се дължат в подобна хипотеза/, а вторият е конкретен, фактически, свързан с фактите и обстоятелствата по делото, като отговора му може да се даде след преценка на събраните по делото доказателства, с акта по същество – решението, а не в настоящата фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ГПК. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК. Досежно въпроса относно необходимостта от излагане на мотиви относно наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение, респективно нарушаването на правото на ищеца за произнасяне в кратък срок по законността на задържането по чл.5.4 и определянето на кои вреди са доказани, е налице позоваване на практика, съгласно която обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между съответния незаконосъобразен акт, действие или бездействие и причинените вреди. Мотиви в тази връзка са налице при направен логически извод, че повдигнато незаконно обвинение, респективно нарушение на правото на произнасяне в кратък срок по законността на задържането, е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като се касае за вреди - негативни емоционални усещания и стрес - поради забавеното и несвоевременно разглеждане на молбите, т.е. вредите са причинени именно в резултат на последното. Налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касационно обжалване по критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тях. С оглед на изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид наведеното оплакване по чл.280 ал.2 пр.2 ГПК за вероятна недопустимост на въззивното решение поради липса на пасивна процесуална легитимация на ответните съдилища, настоящата инстанция намира, че такава хипотеза не е налице. Както вече беше посочено, за случаите, за които намира приложение сега действащата редакция на чл.2 ЗОДОВ /след изменението ДВ бр.38/18.05.12/, не съществува задължителна практика, която да приема, че съдът не е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди - напротив, формирана е практика, потвърждаваща надлежната му пасивна процесуална легитимация /реш.№.176/15.12.17 по г.д.№.4624/16, ІІІ ГО, реш.№.36/12.08.22 по г.д.№.730/21, ІV ГО, и др./. Предвид изложеното не е налице твърдяната вероятна недопустимост на атакуваното решение. По касационната жалба на Б. Х.: Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне по въпроса, свързан със задължението на съда да изложи съображения по всички важни и съществени положения, да изложи аргументи при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, обосноваващи адекватността му с принципа за справедливост. Съгласно цитираната практика въззивната инстанция не е контролно-отменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор; в съдебния си акт тя не изследва първоинстанционното решение, а дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения; при изграждане на фактическите и правни изводи трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, да прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, за да стигне до свое собствено решение, което намира отражение в мотивите на съдебния акт; при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази особеностите на всеки случай, вида, характера, интензитета и продължителността на увеждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на здравословното състояние, причинените морални страдания; съдът трябва да обсъди всички конкретно установени по делото релевантни в конкретния случай обстоятелства и да извърши и отрази в мотивите си преценката си относно тяхното значение за определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение. Касационното обжалване се допуска по горепосочения въпрос с оглед проверка съобразяването на така установената практика, а останалите въпроси ще бъдат взети предвид като касационни оплаквания при разглеждане на касационната жалба. На касатора Б. Х. трябва да се дадат указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 5лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,