Определение № 50003 от 04.01.2023 г. на ВКС по д. № 2377/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на В. Г. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №1583/21 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу И. Ц. искове по чл.240 ЗЗД – за сумата от 200 000 евро и по чл.92 ЗЗД – за сумата от 25 000 евро. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС/ р. по гр.д. №959/11 г., р. по т.д. №2012/20 г. на първо т.о., р. по т.д. №218/12 г. на второ т.о., р. по т.о. №3773/14 г. на първо т.о. и др./ по правния въпрос от предмета на спора: Датата на сключване на договор за заем става ли част от съдържанието на инкорпорираната в него разписка за предаване на сумата, когато тази разписка свидетелства, че предаването е станало „ при подписване на договора”, а не „ на датата на сключване на договора”, т.е. когато текстът на разписката не препраща към датата на сключване на договора? Какъв е критерият датата на сключване да бъде счетена за част от съдържанието на договора и на разписката за предаване на сумата в заем, инкорпорирана в договора? В кои случаи влиза в предмета на доказване и датата на предаване на сумата от заемодателя на заемателя? Невярната дата върху договор за заем може ли да послужи за опровергаване на собственото изявление на заемополучателя в същия договор, че е получил заетата сума „при подписване на договора” ? Въпросът според касатора е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото тъй като връзката на разписката за предаване на сумата с датата на документа, в който е инкорпорирана разписката, не е достатъчно изяснена в практиката на ВКС, нито правната наука е единодушна по въпроса. В противоречие с цитираната практика на ВКС – р. по гр.д. №1688/21 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №2979/14 г. на четвърто г.о. и р. по т.д. №29/09 г. на първо т.о., е разрешен от въззивния съд и значимият за спора правен въпрос: Може ли недействителен запис на заповед да бъде косвено доказателство за заемно правоотношение? По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е отхвърлил исковете с пр. осн. чл.240 и чл.92 ЗЗД, основани на сключения между ищеца В. Г. и отв. И. Ц., съответно като заемодател и заемополучател, договор за заем от 12.01.11 г., с уточнение от ищеца на датата на подписване на договора в първото по делото заседание пред СГС, а именно – договорът е подписан на 24.01.11 г., а не на посочената в него дата 12.01.11 г. Въззивният съд е приел, че договорът за заем като реален договор се счита за сключен в момента, в който заемодателят предаде на заемателя парична сума или друга заместима движима вещ, а последният поеме задължението да върне полученото. Писмената форма на договора за заем е за неговото доказване, а не за неговата действителност. В производството по иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е предал на ответника заетото. Ответникът пък следва да докаже възраженията си, че за него не съществува задължение за връщане на претендираното, които биха могли да бъдат за погасяване на задължението поради изпълнение на задължението за връщане или поради погасяване на вземането по давност; порок на волята при сключване на договора; получаване на друго правно основание, различно от заем и др. В настоящия случай, според въззивния съд, ответникът оспорва изобщо получаването на сумата от 250 000 евро – както на дата 12.01.2011 г., така и на дата 24.01.2011 г. Ищецът не е доказал, че е предал на ответника процесната сума на датата 12.01.2011 г. В цитирания договор за заем е посочено, че личната карта на заемодателя Г. е издадена на 24.01.2011 г. – т. е. няма как да е вярно удостовереното в договора, че на 12.01.2011 г. сумата от 250 000 евро е била предадена на ответника в брой. Писменото изявление на ответника, съдържащо се в чл. 2 и 3 от договора, че на 12.01.2011 г. е получил в брой тази сума, очевидно е с невярно съдържание. Датата на сключване на договора за заем не е задължителен реквизит, който да обуславя неговата действителност /за разлика от записа на заповед/. Но при оспорване, че заемно правоотношение въобще е възникнало поради непредаване на процесната сума от ищеца на ответника, датата на реалното предаване на сумата е от съществено значение, за да може съдът да приеме, че е осъществен фактическият състав на договора за заем. Затова въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл. 240 от ЗЗД е неоснователен. Поради недоказване на вземане, произтичащо от каузалното правоотношение, представеният запис на заповед също не е източник на права за ищеца, а и записът на заповед не съдържа един от задължителните за валидността му реквизити по чл. 535 от ТЗ – вярна дата на издаването му. Поради неоснователността на иска с правно основание чл. 240 от ЗЗД е отхвърлена и акцесорната претенция за заплащане на неустойка на осн. чл. 92 от ЗЗД. ВКС намира, че въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Според трайната практика на ВКС, обобщена в цитираното от касатора р. по гр.д. №983/19 г. на трето г.о. „поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора”. „Договорът е частен диспозитивен документ, като в случая оспорването на датата, на която е съставен, или както твърди оспорващият – датата, на която е сключен договорът, касае верността на документа…. Поставената на документа дата на съставянето му, съответно при договора – дата на сключването му, може да не се обхваща от изявленията на страните, но може и тази дата да е обвързваща за постигнатото съгласие по договора. Ако датата на сключване на договора е от значение за изявленията на страните с оглед на учредените права и на поетите задължения, то поставената на договора дата представлява част от съдържанието на документа.”/ р. по т.д. №3773/14 г. на първо т.о./. В случая, тъй като според чл.2 и 3 от процесния договор от 12.01.11 г. заемната сума е предадена от заемодателя в брой на заемателя при подписване на настоящия договор –т.е. датата на сключване на договора е от значение за установяването на предаването на сумата като част от фактическия състав на заема - поставената на договора дата е част от съдържанието на документа с оглед на учредените права и задължения на страните. Невъзможността договорът да е сключен – вкл. сумата да е предадена на 12.01.11 г.- в случая е установена с безспорен документ /посочената в договора лична карта на заемодателя №•••••••••, изд. на 24.01.2011 г. от МВР София/. Предаването на сумата на другата сочена/уточнена/ от касатора – ищец дата 24.01.11 г. не е установено по делото с допустимите с оглед на размера й доказателства. Изводите на въззивния съд по първия от въпросите съответстват на формираната трайна практика на ВКС, цитирана по-горе, поради което не е налице осн. за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК/ ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/. Не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение и по втория правен въпрос. За подобен спор между същите страни, с р. по т.д. №5984/17 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с опр. на ВКС по т.д. №1100/19 г. на първо т.о., е прието „че е невъзможна посочената/ в записа на заповед/ дата на издаване, не поради липсата на такава дата в календара, а с оглед на другата, по-късна дата, отразена в документа. Изводът е, че не е възможно датата на издаване да е 10.01.2011г., след като и според твърденията на поемателя, личната му карта е издадена на 24.01.2011г. и съответно това е възможната дата на съставяне, която е последваща поставената в записа на заповед дата на издаване”. Или в случая заемното правоотношение не се доказва по необходимия за уважаване на исковете сигурен начин с представения запис на заповед с дата на издаване 12.01.11 г., при лична карта на поемателя, издадена на 24.01.11г. Ако се твърди, че сумата по нередовния запис на заповед е получена по договор за заем, то на доказване подлежат както основанието, така и факта на предаване на парите / р. по т.д. №29/09 г. на ВКС, първо т.о./, като последното е неустановено по изложените от въззивния съд съображения, кореспондиращи с практиката на ВКС. Не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.