Определение № 1124 от 09.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3661/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

С решение № 409 от 04.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2812/2024 г. по описа на Апелативен съд- София, е отменено решение № 3688 от 20.06.2024 г. по г.д. № 8957/2023г. по описа на Софийски градски съд и е постановено ново, с което е установено, по иск с правно основание чл. 124 от ГПК във връзка с чл. 79 от ЗС на „Кръстьо Сарафов“ ООД против Столична община, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор № *, с адрес в [населено място], район „С.“, [улица], с площ по скица от 1 363.00 кв. м., при съседи по скица- поземлен имот с идентификатор № *, поземлен имот с идентификатор № *, поземлен имот с идентификатор № *, поземлен имот с идентификатор № *и поземлен имот с идентификатор № *, който поземлен имот съгласно доказателствения нотариален акт е идентичен с предишен недвижим имот, представляващ ливада, с площ от 1 363 кв. м., находяща се в строителните граници на [населено място], в землището на [населено място], в местност (квартал) „Р.“, имот №*, кадастрален лист №*от кадастрален план, изработен пред 1950 г.

Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от Столична Община, представлявана от процесуални представители Д. и С., с оплакване за недопустимост, очевидна неправилност и постановяване на решението в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че ищецът се е разпоредил с правото на собственост върху спорния имот, поради което постановеното решение се явява недопустимо. Поддържа, че решението е очевидно неправилно поради това, че съдът се е произнесъл по факти, които не са твърдяни от ищеца. Поддържа още, че съдът е приел за доказано твърдението на ищеца за придобиване на процесния имот по давност без затова да са налице основанията по закон, че е приложил неправилно разпоредбата на чл.82 от ЗС. Поддържа, че съдът не е обсъдил събраните по делото гласни доказателства пълно и обективно.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят е посочил, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Сочи като основания за допускане до касационно обжалване разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 от ГПК. Формулира следните правни въпроси:

1. Явно и несъмнено ли е владението, което се изразява в извършване на административни действия по промяна на статута на имота, издаване на скица или виза за проектиране, без тези действия да са противопоставени на действителния собственик и допустимо ли е присъединяване на владение, което не е явно и открито?

2. В какви случаи може да се окачестви владението като явно?

3. Какво е приложението на чл.82 от Закона за собствеността при универсално и частно правоприемство?

4. Допустимо ли е позоваване на чл.82 от Закона за собствеността, без владелецът да се позовава нито на универсално, нито на частно правоприемство?

5. Каква е възможността да бъде придобит по давност недвижим имот частна държавна или частна общинска собственост и в какъв период от време и следва ли този период да бъде конкретно посочен в мотивите и диспозитива на въззивното решение?

6. Имали задължение въззивният съд при разглеждане на делото да обсъди събраните по искане на страните доказателства, да направи преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди всички събрани доказателства във връзка с тези факти?

7. Дали не е очевидно неправилен изводът на въззивният съд, че упражняваната от въззивника- ищец фактическа власт, както и от неговия праводател, е довело до признаването му за собственик, въз основа на давностно владение?

8. Какви правни и фактически действия, следва да са извършени от праводателя и от въззивника- ищец, за да бъде установено от въззивния съд, че е налице добросъвестно владение на процесния имот, което следва да бъде присъединено на основание чл.82 от Закона за собствеността към владението на въззивника-ищец „Кръстьо Сарафов” ООД?

По тези въпроси касаторът поддържа, че решението е постановено в противоречие с решение №68 от 02.08.2013г. по гр. дело №603/2012г., I г.о. на ВКС, решение №33 от 19.06.2018г. по гр. дело №1931/2017г., I г.о. на ВКС, решение №100 от 22.10.2020г. по гр. дело №3267/2019г., I г.о. на ВКС и решение №34 от 08.06.2022г. по гр. дело №2447/2021г., II г.о. на ВКС.

Счита още, че съдът се е произнесъл по въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно:

9. Какви са предпоставките за прилагане на чл.82 от Закона за собствеността и намира ли приложение при частно правоприемство между предишния владелец и настоящия владелец?

10. При наличие на какви предпоставки, може да се приложи разпоредбата на чл.82 от Закона за собствеността в случай, че въз основа на влязло в сила съдебно решение е установено по отношение на праводателя /стар владелец/, както и по отношение на новия владелец, какъвто твърди, че е въззивникът-ищец в настоящото производство, че не са собственици на процесният имот?

По поставените въпроси поддържа, че е налице произнасяне на ВКС с решение № 958 от 15.12.2009 г. по гр. дело №2246/2008 г., I г.о. на ВКС.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът „Кръстьо Сарафов“ ООД оспорва жалбата. Възразява, че касаторът не е формулирал правен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, за развитие на правото или да е решен в противоречие с практиката на ВКС. По същество възразява, че решението на САС е правилно и обосновано.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по иска за защита на право на собственост, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

С обжалваното решение състав на САС е приел, че по делото се установява, от представено решение на ПК – Община Слатина от 17.11.1994 г., че процесният недвижим имот е бил възстановен на Ю. П., чийто син А. П. го е продал на „Баут“ ЕООД, а това дружество го е продало с договор за продажба от 17.12.2018 г., обективиран в нотариален акт № 185 на нотариус Т. на ищеца. Съдът е приел, че не се спори, че реституираният имот е идентичен със спорния такъв, съгласно описанието му в нотариалните актове. Съдът е посочил, че ищецът претендира придобиване на право на собственост по силата на давностно владение. Разглеждайки това твърдение, съдът е посочил, че реституционното решението на ПК не е породило правен ефект, поради наличие на пречки за реституция, описани в решение на САС от 10.11.2022 г. по в.гр.д. № 1887 / 2022 г., водено между същите страни. Посочил е, че това не е пречка за придобиване на права от ищеца по давност. По тази причина съдът е приел за неотносими към спора всички доводи и възражения на ответника, които се съотнасят към правните последици на реституционната процедура.

Съдът е приел, че не е спорно пред въззивната инстанция, че в случая може да бъде зачетено като период на придобивна давност времето от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г. и след това за времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. Общата продължителност на двата отрязъка от време надвишавало изискуемия от закона /чл. 79, ал. 1 от ЗС/ период от 10 години. Според мотивите на възивната инстанция следва да установи дали през посочените два периода ищецът е осъществявал фактическа власт върху процесния имот и приема извод, че този факт е установен със събраните по делото гласни доказателства. Съдът приема за установено от показанията на свидетелите К. и М., че Ю. П. е започнала да осъществява фактическа власт върху имота от 1994 г. Съдът е приел, че свидетелят М. е установил, че е познавал майката на братята, че имотът е бил поддържан след нейната смърт от синовете й, че имотът е бил празен. Свидетелят К. е пояснил, че е посещавал имота през няколко дни – в качеството си на „пазач“, че други лица не са го ползвали. Съдът посочва, че тези свидетелски показания касаят периоди, когато е действал законовият мораториум, но могат да бъдат ценени доколкото подкрепят тезата, че първоначалната фактическа власт е била установена от Ю. П., че тази власт е продължила да бъде налична и за времето след това, без да е била оспорвана и възпрепятствана фактически или правно от друг правен субект. Фактът, че наследодателката на братята П. действително е установила реална физическа власт върху имота съдът е приел за житейски обоснован. Направил е този извод, тъй като е била адресат на гореописаното позитивно решение на ПК, а от друга страна поради липсата на доказателства към 1994 г. друг правен субект да е заявявал права върху спорния имот. Съдът е посочил още, че тези изводи не се опровергават от съдържанието на другите свидетелски показания. В подкрепа на този извод съдът е посочил, че част от показанията на свидетелката И. са неотносими към спора. В друга част е приел, че тези показания не установяват факти, подкрепящи тезата на ответника, поради това, че същите не удостоверяват осъществявана от ответника реална фактическа власт върху спорния имот. Съдът е приел за недоказани твърденията на ответника, че Общината е отдавала и отдава част от имота по наем за поставяне на преместваем павилион, с което ответникът обосновава тезата си, че упражнява фактическа власт върху процесния имот. Посочил е, че в тази им част свидетелските показания също не могат да бъдат кредитирани, тъй като са противоречиви и не установяват категорично, че павилионът е в процесния имот.

Съдът е направил извод, че фактическата власт върху процесния имот е била установена от Ю. П. добросъвестно- на основание на позитивен административен акт. Осъществяването на тази власт е продължило по същия начин – добросъвестно и от следващите приобретатели на имота /по наследствено правоприемство и по правни сделки/. В такава хипотеза следвало да се приеме, че в полза на ищеца се явява доказана, в хипотезата на чл. 82 от ЗС, кратката давност съгласно на чл. 79, ал. 2 от ЗС.

При тези свои изводи САС е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявения установителен иск за защита на право на собственост.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване установява следното:

Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Първите две оплаквания в касационната жалба са за недопустимост на обжалваното решение, поради ненадлежност на страната и липса на правен интерес, тъй като ищецът в хода на процеса е продал на трето лице спорния имот, както и поради това, че решението е постановено извън рамките на сезиране на съда, основателността на което оплакване би довело до недопустимост на съдебния акт, а не до негова очевидна неправилност, както се твърди в касационната жалба и изложението към нея.

Съгласно т.9 от ППВС №1/1985 г. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска и др. или за да бъде недопустимо решението следва да не са налице процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или съдът да се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало- когато съдът се произнася извън предмета на иска.

По делото липсват процесуални пречки по надлежното съществуване и упражняване на право на иск от ищеца и не са налице процесуални пречки за произнасянето на съда. Прехвърлянето на собствеността по време на висящност на спора се установява да е настъпило след последното съдебно заседание пред въззивната инстанция, поради което този факт няма как да е съобразен от апелативния съд. Независимо от това, практиката на ВКС е еднозначна в тълкуването на разпоредбата на чл.226 от ГПК- разпореждането със спорното право в хода на процеса не е забранено от процесуалния закон и не води до отпадане на легитимацията на страната. В този случай производството продължава между първоначалните страни, като страната, която се е разпоредила със спорното право става нетипична, но продължава да е надлежна страна, с правен интерес от разрешаване на спора и постановяване на решение, брагоприятно за нея и лицето, в полза на което се е разпоредила с правото /ТР №3/2013 г. по т.д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, решение № 65 от 20.02.2012 г. по гр.д. № 16/2012 г. на II г.о. на ВКС, решение № 177 от 8.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4119/2017 г., I г. о. и др./

По делото не се установява основателност на оплакването на касатора за произнасяне на въззивния съд извън рамките на сезирането, като основание за недопустимост на постановеното въззивно решение. В исковата молба ищецът е навел твърдения да е носител на право на собственост върху спорния имот, като правото е придобито по силата на давностно владение, като ищецът е посочил, че е осъществявано добросъвестно владение от страна на наследодателите на А. П., праводател на ищеца, а ако се приеме, че владението не е било добросъвестно, фактическата власт е упражнявана в период по-дълъг от изискуемия по чл.79, ал.1 от ЗС. Именно в тези рамки се е произнесъл и въззивният съд, като е разгледал твърдяното от ищеца придобивно основание и е приел, че тези твърдения са доказани по делото и предявеният иск – основателен.

Произнасянето на въззивния съд с обжалваното сега решение е при наличието на всички законоустановени предпоставки за допустимост на съдебното производство, по твърденията и възраженията, с които е сезиран, поради което липсват предпоставки за вероятна недопустимост на съдебното решение.

Поставените въпроси в изложението към касационната жалба касаят фактите, при наличието на които владението може да се квалифицира като явно/ въпроси №№ 1 и 2/, предпоставките за присъединяване на владение по чл. 82 от ЗС/въпроси №№ 3, 4, 9, 10/, възможността за придобиване по давност на общински имот/въпроси №№ 5, 6, 7, 8/.

От така поставените въпроси настоящият съдебен състав намира, че поставените от касатора материалноправен въпрос под № 5/ за възможността да бъде придобит по давност имот- частна общинска собственост/ и процесуалноправен въпрос под № 6/ за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доводи на страните и доказателства, събрани по делото/ покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са обуславящи изхода от спора, тъй като в мотивите на въззивния съд е обсъждан въпросът дали процесният имот е собственост на ответната община или е реституиран на физически лица, праводатели на ищеца, дали ищцовото дружество и неговите праводатели са владяли имота и дали от това ищецът е придобил права върху имота. Въпросите имат значение за правилността на постановения съдебен акт, тъй като от техния отговор зависи основателността на заявената искова претенция. Въпросите са решени в противоречие с посоченото от касатора решение № 100 №100 от 22.10.2020г. по гр. дело №3267/2019г., I г.о. на ВКС, решение №34 от 08.06.2022г. по гр. дело №2447/2021г., II г.о. на ВКС, както и със служебно известните на състава решение № 677/2025 г. по гр.д. № 2883/2024 г. на ВКС, ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 17/2016 г. по гр.д. № 4335/2015 г. на II г.о. на ВКС, в които е разяснено задължението на въззивният съд, като съд по същество, да обсъди всички събрани по делото доказателства, наведени доводи от страните и да мотивира своето решение, както и възможността за придобиване по давност на общински имот и периодът, през който упражняваната давност против общината има значение за придобиване на права. Изложеното обосновава допускане на касационното обжалване за проверка за съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС по поставените правни въпроси.

Останалите поставени от касатора въпроси, касаещи възможността за присъединяване на владение и действията, характеризиращи давностното владение върху чужд имот, доколкото имат връзка с предмета на спора, следва да получат свои отговори с решението по чл.290 от ГПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на I г. о.