Определение № 641 от 05.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 99/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България чрез прокурор И. Р. – прокурор в Окръжна прокуратура Плевен, против въззивно решение № 305 от 22 октомври 2021 г., постановено по в.гр.д. № 544/2021 г. по описа на Окръжен съд Плевен, в частта му, с която се потвърждава решение № 260344 от 4 май 2021 г., постановено по гр.д. № 5667/2020 г. по описа на Районен съд Плевен, за осъждане на прокуратурата да заплати на М. В. Г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан изцяло с присъда № 4 от 25 януари 2018 г. по н.о.х.д. № 411/2014 г. по описа на Районен съд Червен бряг, влязла в законна сила на 14 май 2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 5 юни 2020 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Съдът е приел в мотивите си, че по делото не са представени доказателства ищецът да е бил потиснат в каквато и да е било степен, надхвърляща рамките на обичайните такива ситуации притеснения. Счита, че по делото не са представени доказателства процесното обвинение да е било причина Г. да е страдал от заболяване и да е претърпял някакви сериозни страдания, които да са дали отпечатък върху неговото здраве (психическо и физическо) - както към определен момент в миналото, така и понастоящем. Твърди се, че въпреки, че ищецът не е доказал твърденията си, изложени в исковата молба, съдът е приел, че следва да му бъде присъдено обезщетение за причинени неимуществени вреди. Като мотив било посочено единствено времетраенето на наказателното производство, без да е взето предвид, че наказателното производство е започнато на 08.07.2013 г. и в по-голямата си част - от 07.11.2013 г. до 14.05.2018 г., се е намирало в съдебната си фаза, в която ръководно-решаващи функции има единствено съдът. Не е отчетено, че наказателното производство е било водено и срещу други обвиняеми/ подсъдими, чието поведение и това на процесуалните им представители също е било от значение за продължителността на процеса по н.о.х.д. № 411/2014 г. по описа на РС-Червен бряг, както и не е отчетено, че същото е било спряно за около година и 6 месеца, с оглед поведението на друг подсъдим. Съдът при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди не е съобразил, че по отношение на ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение съобразно разпоредбите на НПК, а именно „подписка“, и не са налагани други мерки за процесуална принуда, като по този начин не са били ограничени конституционно гарантираните му права на лична свобода и неприкосновеност, на местожителство и придвижване, както и правото му на свобода и сигурност по чл. 5 КЗПЧОС. Касаторът счита, че не са обсъдени и доводите на прокуратурата относно продължителността на наказателното производство, както и че по делото не са събрани и не са доказани търпени вреди над обичайните, както и някакви дълготрайни последици от воденото производство върху психическото и физическо здраве на ищеца. Не са доказани по безспорен и несъмнен начин ограничаване на социалните контакти, негативно отношение от близки, познати, приятели, тревога и др.; не са събрани и доказателства относно влошаване на здравословното му състояние, което е отразено и в мотивите на постановения от въззивния съд съдебен акт. При анализ на събраните доказателства по делото било видно, че не се съдържат обективни такива за действително настъпили, като последица именно от воденото наказателно производство неимуществени вреди. Твърди се, че липсват и не са събрани никакви доказателства за настъпили трайни и значителни увреждания на здравето или психиката на ищеца и то в причинна връзка с воденото срещу него наказателно производство. Поддържа се, че ищецът не е успял да докаже елементите от фактическия състав съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК, а евентуалните му субективни усещания, не биха могли да бъдат обективни доказателства и основания за осъждане на прокуратурата. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Ответникът М. В. Г., с адрес в [населено място], представляван от адв. Д. П., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание по смисъла на чл. 280 ГПК за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество. Въззивният съд приема за установено, че с постановление на прокурор при Районна прокуратура Червен бряг от 08.07.2013 г. е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 216, ал. 1 НК, извършено на 28.02.2013 г. в землището на [населено място], област Плевен. С постановление от 04.09.2013 г. на разследващия орган по ДП № Д334/2013 г. по описа на Районна прокуратура Червен бряг М. Г. е привлечен в качеството на обвиняем за извършено на 28.02.2013 г. престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 5, вр. чл. 194, ал. 1 НК, и спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка”. На 16.10.2013 г. на Г. са предявени материалите по досъдебното производство; на 07.11.2013 г. е предаден на съд, като въз основа на обвинителен акт от 06.11.2013 г. срещу него е образувано н.о.х.д. №510/2013 г. по описа на Районен съд Червен бряг. С присъда № 123 от 10 юни 2014 г. по първоинстанционното наказателно производство Г. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 2 и т. 4, вр. чл. 194, ал. 1 НК; с решение № 213 от 26 септември 2014 г. по в.н.о.х.д. № 669/2014 г. Окръжен съд Плевен е отменил присъда № 123 от 10 юни 2014 г. и е върнал делото на Районен съд Червен бряг за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане е образувано н.о.х.д. № 411/2014 г. по описа на Районен съд Червен бряг; с присъда № 4 от 25 януари 2018 г. Г. е признат за невиновен в извършването на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 2, т. 4 и т. 5, вр. чл. 194, ал. 1 НК, и е оправдан по повдигнато обвинение; с решение от 14 май 2018 г. по в.н.о.х.д. № 329/2018 г. Окръжен съд Плевен е потвърдил присъда № 4 от 25 януари 2018 г. Въз основа на свидетелски показания въззивният съд приема, че след повдигане на обвинението Г. се е притеснявал за изхода на наказателното производство и се депресирал, търпял е негативни оценки, които считал за незаслужени, ограничил контактите с приятелите си и се разделил с жената, с която съжителствал. Прието е, че притесненията му през процесните близо 5 години не са надхвърлили рамките на обичайните в такива ситуации притеснения. Констатирано е, че по делото не са събрани доказателства за това, че процесното обвинение е станало причина да се породи и/или задълбочи някакво заболяване у ищеца, свързано с конкретни физически и/или психически болки и страдания. Прието е, че не са установени конкретни негативни последици от незаконното обвинение върху професионалните планове и развитие на Г.. Посочено е, че липсват писмени доказателства относно професионалната му квалификация и трудовата му заетост към момента на привличането му като обвиняем и налагането на мярка за неотклонение. За недоказани са приети и останалите му твърденията, че „подписката“ е пряката причина да спре да работи и да бъде ограничен през процесните близо 5 години да упражнява правото си на труд, респ. – да няма средства да участва в издръжката на общото със съжителката му домакинство, както и средства да излиза и да общува навън с приятелите си. Отчетено е, че в исковата му молба във връзка с процесуално-следствените действия и съдебните заседания единствено се споменава, че той винаги е участвал/присъствал в тях и не е ставал причина за отлагането им, а оттам – и за удължаване времетраенето на наказателното производство. За несъстоятелни са приети и възраженията му, че съдът не е отчел поставената от свидетеля Ю. диагноза „вегетативна дистония“, тъй като е прието, че за това са необходими съответни медицински изследвания и прегледи от лекар-специалист, чиито резултати и констатации да са надлежно обективирани в писмена медицинска документация. Посочено е, че липсата на здравно осигуряване не е абсолютна пречка ищецът да бъде изследван, преглеждан и лекуван. Прието е, че след като в исковата молба не се твърди към 04.09.2013 г. и след това къде, като какъв и на какво основание (договор) е работил ищецът, е безпредметно да се изследва кога е преустановена тази трудова заетост и дали това е станало по причина наложената мярка за неотклонение. От кредитираните показанията на св. Н. е установено, че причината за раздялата между ищеца и съжителката му е свързана с промяната на ищеца след обвиняването му в извършване на кражба; съдът счита такава промяна за напълно възможна, но не и за единствената причина за раздялата им. Прието е, че прокуратурата не е доказала и другото си възражение в жалбата, а именно – че конкретно поведение на останалите обвиняеми/подсъдими, както и конкретни процесуални действия и актове на съда имат конкретно отношение към продължителността на наказателното производство. Въз основа на горното, е съобразено, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лева е определено правилно от първоинстанционния съд, съответно на установения от съдебната практика среден размер на дължимото обезщетение при незаконно обвинение и обичайните за него болки и страдания. Касационният съд намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. В настоящото производство ще се разгледа поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените правни въпроси. Другото поддържано основание – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в приложимата към момента на подаване на касационната жалба редакция на закона касае разрешаването на правен въпрос в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, каквито доводи не се развиват от касатора, а се сочи, че се поставя правен въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата – допълнително основание за допускане на касационното обжалване каквото приложимата процесуална норма не съдържа. Ето защо отговор на правен въпрос в поддържаната хипотеза няма да се даде. Първият въпрос на прокуратурата е свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетение за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Изводът, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Противно на твърденията на прокуратурата, съдът е съобразил тежестта на обвинението и развитието на наказателното производство, както и участието на ищеца в него, последиците за физическото и психическото му здраве, липсата на вреди с необичаен или прекомерен характер, ниският интензитет на приложената мярка за неотклонение „подписка“. Прокуратурата се позовава и на т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, ВКС, което тълкувателно решение в случая е неотносимо, тъй като разясненията в сочената част касаят определяне обезщетение за вреди при частично оправдаване. На второ място се твърди, че решението на въззивния съд е в противоречие с т. II от ППВС № 4/1968 г., защото твърдените вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГТК, ВКС, поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка с причинените вреди. Макар да е вярно, че изрично такива съображения не са записани, те следват от конкретните изводи на въззивния съд – съдът е подложил на преценка заявените от ищеца твърдени вреди и страдания, като е приел за основателни някои от твърденията му, а други е отрекъл да са установени по делото. Накрая се поставят въпроси за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищеца, и прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. В подкрепа на тезата си касаторът сочи три решения на въззивни съдилища, които не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Като цяло в непротиворечивата в това отношение практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1964 г., т. II. Касационният съд възприема разбирането, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Следователно, преценката на съда за справедливото обезщетяване при всеки конкретен случай на претърпени вреди от незаконно наказателно преследване се гради на данни по делото за вида и степента на засягане на съответното благо за ищеца, съобразявано в контекста на ценността му за увреденото лице, при несъмненото предпоставяне, че всяко незаконно наказателно преследване накърнява основни блага за ищеца. Съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване, както е сторено в случая и затова тези въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. При този изход на спора е основателно искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение. Към отговора на касационната жалба се представя договор за правна защита и съдействие, от който се установява, че правната защита е осъществена безплатно при условията на чл. 38, ал. 1 т. 2 ЗА, поради което на адв. П. следва да се присъди адвокатско възнаграждение, определено по правилото на чл. 7, ал. 2, т. 2, вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на 500 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.