Определение № 3208 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1996/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Н. В. Ю., чрез адв. П. К., срещу Определение № 367/24.06.2025г. по в.ч.гр.д. № 274/ 2025г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено Определение № 340/02.04.2025г. по гр. д. № 454/2022 г. на Окръжен съд – Габрово. С посоченото определение е прекратено производството по делото на основание чл.129, ал.3 ГПК.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Изразено е несъгласие с обусловилия потвърждаването на определението за прекратяване на производството по делото извод на въззивния съд за пълен обективен и субективен идентитет между приключилото с влязла в сила решение гр.д. № 25/20 на ОС-Габрово и настоящото дело. Сочи, че ищцата по настоящото дело поддържа твърдение за допуснато нарушение на разпоредбата на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП от страна на водача на специализирания автомобил за движение с несъобразена скорост, каквото не е въвеждано и обсъждано в приключилото производство по гр.д. № 25/20 на ОС-Габрово.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК са поставени следните правни въпроси:

1.„За задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения, отнасящи се до неправилността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба, както и да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи“;

2.„За задължението на въззивния съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, при извършване на самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, както и да изложи мотиви при постановяване на акта си “;

3. „За задължението на въззивния съд да разгледа заявеното друго правило на закона /ЗДвП/, свързано с безопасността на движението, което не е обхванато от задължителната сила на присъдата“;

4.„Налице ли е субективен и обективен идентитет между предявените искове срещу един и същи ответник, за един и същи деликт, когато ищец по първото заведено дело е непълнолетно лице, а по второто – вече пълнолетно и когато страните се позовават на различно основание за възникване на деликта – извършено различно нарушение на правилата за движение по пътищата от делинквента?“;

5. „Какво представлява пълното съвпадане на предмета мужду две дела и налице ли е такова при твърдяно непозволено увреждане с посочени две различни нарушения на правилата за движение по пътищата от делинквента – по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, съответно по първото дело, и по чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП – по второто?“;

6. „ При непълно съвпадане на предмета между две дела следва ли да се прилага разпоредбата на чл.299, ал.2 от ГПК?“

Допълнителното основание по първите три въпроса е основано на чл.280, ал.1,т.1 ГПК чрез посочване на практика на ВКС, съответно цитирана. По останалите въпроси се поддържа основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, аргументирано с твърдението, че отговорите по същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Поддържа се и самостоятелното основание на чл.280, ал.2,предл.3 от ГПК с доводи за допуснати от съда нарушения на формалната логика и опита във вр. с приложението на чл.299, ал.2 ГПК.

Ответникът по частната касационна жалба – ЗД „Бул Инс“ АД не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежни страни, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

За да потвърди определението на първостепенния съд, с което е прекратено производството по делото на основание чл. 299, ал.2 ГПК, въззивният съд е установил следното: Производството пред ОС-Габрово е образувано по искова молба на Н. В. Ю. срещу „ЗД“Бул Инс“АД, с която са предявени обективно съединени искове по чл.432, ал.1 ГПК за заплащане на обезщетение на претърпени неимуществени и имуществени вреди от ПТП от 25.06.2018г., причинено вследствие противоправно поведение на водача на специализиран автомобил, чиято отговорност е застрахована по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното дружество; В обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че водачът на специализирания автомобил е нарушил правилата за движение по пътищата – чл.20, ал.2, изр. първо от ЗДвП, в резултат на което блъснал пресичащата пътното платно ищца; С влязло в сила решение по АНД № 202/2020г. по описа на РС-Габрово водачът П. бил признат за невинен в извършване на ПТП-то, от което са настъпили увредите на ищцата поради нарушаване на правилата за движение по чл.20, ал.2 и чл.21, ал.1 ЗДвП, чл.73, ал.1 ППЗДвП и чл.5, ал.1,т.2 от Наредба № І-141 от 18.09. 2022г.; Тоест, според ищцата, постановлението за привличане на обвиняемия П. било за допуснато нарушение по чл.20, ал.2, изр. второ ЗДвП, докато в случая се сочи допуснато нарушение по чл.20, ал.2, изр. първо ЗДвП.

За да постанови обжалвания резултат за недопустимост на предявените искове на основание чл.299, ал.2 ГПК, съставът на Апелативен съд – Велико Търново е установил наличието на пълен обективен и субективен идентитет между приключилото с влязло в законна сила решение по гр.д. № 25/2020г. по описа на ОС-Габрово, с което са отхвърлени предявените искове на Н. В. Ю., действаща тогава със съгласието на майка си, срещу „ЗД“Бул Инс“АД за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, причинени от същото ПТП, и настоящото дело. За неоснователен е намерен доводът на процесуалния представител на ищцата, че в случая се навеждало различно, неразгледано по гр.д № 25/2020г. по описа на ОС-Габрово, нарушение на правилата за движение, извършено от водача П., а именно такова по чл.20, ал.2,изр. първо от ЗДвП за управление на автомобила с несъобразена скорост. Въззивният съд е установил, че повдигнатото на същия обвинение е по чл.21, ал.1 ЗДвП – за управление на МПС с неразрешена скорост, по което е бил оправдан. Дали водачът е управлявал автомобила с неразрешена, респ. с несъобразена скорост, е въпрос, който според съда, е бил разгледан в производството по гр.д. № 25/2020г. на ОС-Габрово. В тази връзка въззивният съд се е позовал на съдебна практика на наказателния съд / решение № 414/15.02.2016г. по н.д. № 1389/2015г. на ВКС, ІІ н.о.; решение № 1/09.03. 2015г. по н.д. № 1934/2014г. на ВКС, ІІ н.о. и др./, в която последователно се приема, че неразрешената скорост е винаги несъобразена, за разлика от обратното. Обобщено е, че никакво ново нарушение, необсъдено по приключилото гр.д. № 25/2020г. на ОС-Габрово, не се навежда от ищцата по настоящото дело, нито пък се касае за нововъзникнал факт, необхванат от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо по това дело.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първите три въпроса от изложението са относими към задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото е от принципно значение за решаването на всеки спор, вкл. и за частните производства. Въпросите са аргументирани с довод за пропуск на въззивния съд да обсъди твърдението на ищцовата страна за наличие на друго, различно от посоченото в предходното гражданско дело нарушение на правилата за движение по пътищата от водача П., което обаче не съответства на обективираната в определението воля на съда. За да достигне до обжалвания резултат, въззивният съд е изложил подробни съображения по възражението на частния жалбоподател за липса на обективно тъжество между двете производства, прието за неоснователно с оглед споделеното от съдебната практиката становище, че неразрешената скорост е винаги несъобразена. Следователно, въпросите обективират несъгласието на частния касатор с приетото от съда досежно идентичността на двата спора, относимо към правилността на обжалвания акт, която не се преценява в стадия по допускане на касационно обжалване съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

Четвъртият въпрос в първата си част не изхожда от решаващ мотив на въззивното определение, а във втората част – не съответства на волята на съда, който не е приемал, че се касае за различни нарушения на правилата за движение по пътищата от делинквента. Възрастта на страна по делото във връзка с пълнолетието в гражданското съдопроизводство има значение единствено за процесуалната дееспособност на лицето и е без значение при преценка наличието на субективен и обективен идентитет между предявените искове, в който смисъл е първата част на разглеждания въпрос.

Последните два въпроса също не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК съгласно указанията на посочения акт на нормативно тълкуване. Същите изхождат от защитната теза на частния касатор за различие в нарушенията, допуснати от делинквента, което не е споделено от въззивния съд. Следователно, въпросите са насочени към правилността на обжалвания акт, преценката на която е извън предмета на производството по селектиране на касационната жалба.

Неустановяването на общата предпоставка по последните три въпроса е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, поради което не се налага обсъждането на допълнителния критерий по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Освен това, същият е посочен формално.

Релевираната очевидна неправилност не е обоснована с приетите в практиката пороци, като превратно прилагане на закона, прилагане на отменена/изменена правна норма или с наличието на явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, поради което също не може да обуслови искания достъп до касационно обжалване.

Така мотивиран, съставът на ВКС, Търговска колегия, второ отделение