Определение № 1810 от 17.06.2026 г. на ВКС по д. № 716/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт В. Т., срещу решение № 276/14.11.2025г. по възз.т.д.№ 316/2025г. на Апелативен съд - Варна. Допустим предмет на обжалване от ответника е въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 104/14.03.2025г. по т.д.№ 627/2024г. на Окръжен съд - Варна за присъждане в полза на ищеца Е. И. П. от [населено място] на обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди при ПТП, настъпило на 25.06.2021г., в размер на 25 000лв., ведно със законната лихва, считано от 13.06.2024г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано - основания за касационно обжалване по т.3 на чл.281ГПК. Според касатора апелативният съд е ценил едностранно част от събраните по делото доказателства и не е разгледал в нужната пълнота възраженията и доводите му срещу основателността на претенцията. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че и застрахованият водач е нарушил закона /разпоредбата на чл.5,ал.2, т.1 ЗДП/. В тази връзка изтъква, че е липсвало задължение за предвиждане на неправомерното поведение на другите участници в движението и за съобразяване на поведението с тях. Намира, че застрахованият водач е спазил разпоредбата на чл.5, ал.2, т.1 ЗДП, тъй като, след като е спрял пред пешеходната пътека, е предприел бавно потегляне, с което е афиширал ясно намерението си да се ползва от предимството си, когато е бил ударен от ищеца. Според касатора от събраните по делото доказателства се установява, че отговорността за настъпване на ПТП е изцяло на ищеца, който, като водач на ППС, не е съобразил изискванията на чл.47 ЗДП и правилото на дясностоящия/ чл.48 ЗДП/ при преминаване през кръстовището. Намира, че е направен необоснован и в противоречие със закона извод, че, като уязвим участник в движението, водачът на велосипед е винаги с предимство. Оспорва и извода по релевираното възражение за съпричиняване, като поддържа, че ищецът има изключителен принос за настъпване на ПТП, евентуално, че приносът му за настъпването на ПТП и за вредоносните последици е съществен и възлиза на 90%, както и извода за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Релевира оплакване, че не е извършена дължимата преценка по чл.172 ГПК на показанията на разпитаните свидетели, които са близки на ищеца. По изложените подробни съображения искането е за касиране на решението. Претендира се за присъждане на разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени основанията за допускане на обжалване по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?

2. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?

По първите два въпроса касаторът поддържа, че даденото разрешение е в противоречие с решение № 331/04.07.2011г. по гр.д.№ 1649/2010г., IV г.о., решение № 36/24.03.2014г. по т.д.№ 2366/2013г., II т.о., и др.

3. Обстоятелството, че ПТП между велосипедист и водач на МПС е причинено, поради нарушения на правилата за движение по пътищата от страна на уязвимия участник в движението по см. на ЗДП, достатъчно ли е като основание, за да се приеме, че водачът на МПС също следва да носи отговорност за събитието?

4. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?

5. Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно(завишено), с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

По последните три въпроса касаторът се позовава на решение по НОХД № 2988/2018г. на ВКС, ТР № 2/2016г. на ВКС, ППВС № 4/1968г., както и на решение № 83/06.07.2009г. по т.д.№ 795/2008г., II т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д.№ 916/2011г., I т.о., и др.

С писмен отговор насрещната страна, ищецът Е. П., чрез адв.Я. Д. от САК, оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира се за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за подаване на отговора на касационната жалба.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите и данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ответника срещу първоинстанционното решение, с което е изцяло уважен частичен иск, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за обезщетение за неимуществени вреди в предявения размер от 60 000лв., частично от 90 000лв., ведно със законната лихва.

От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно настъпването на процесното ПТП на 25.06.2021г. с участието на застрахован водач на лек автомобил по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество, който се е движил към кръстовището по сигнализирания с вертикална маркировка път с предимство, като е осигурил, спирайки преди пешеходната пътека, предимство на пешеходците, преминаващи по пешеходната пътека, след което е потеглил бавно, и ищеца, който е управлявал велосипед по успоредната на пешеходната пътека на кръстовището велосипедна алея. Намерил е, че застрахованият водач е бил с предимство, но същевременно, тъй като двамата участници в ПТП са били видими един към друг, че е следвало да бъде внимателен и предпазлив и към другите уязвими участници в движението, но към момента на потеглянето си не е съобразил поведението си с ищеца, който се е движел от лявата му страна, управлявайки велосипеда. Ето защо е направил извод, че застрахованият водач е нарушил чл.5, ал.2, т.1 ЗДП. По релевираното от ответното дружество възражение за съпричиняване въззивният съд е приел, че поведението на ищеца при управление на велосипеда е както в нарушение на разпоредбата на чл.47 ЗДП/ задължаваща водача на ППС, приближаващ се към кръстовище, да се движи с такава скорост, че при необходимост да може да спре и да пропусне движещите се с предимство участници в движението/, така и на разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДП/ задължаваща водача на ППС, при възникване на опасност за движението незабавно да намали скоростта, а при необходимост - да предприеме аварийно спиране/. При съпоставяне на противоправното поведение на двамата участници въззивният съд е намерил, че имат равен принос за настъпването на ПТП и за вредите на ищеца, тъй като ищецът е отнел предимството на застрахования водач, но последният има по-голяма отговорност за осигуряване на безопасността на движението, съгласно чл.5, ал.2 и чл.20 ЗДП. По въпроса за размера на справедливото по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди въззивният състав е установил въз основа на заключението на СМЕ по делото, че в резултат от пътния инцидент на ищеца е причинено счупване на шийката на дясна бедрена кост; проведено му е болнично лечение, в т.ч. оперативно, изразяващо се в открито наместване на фрактурата с вътрешна фиксация с 3 броя титаниеви канюлирани винтове; не се е наложило обездвижване и спазване на постелен режим, но не му е било разрешено натоварване на долния крайник до костно срастване, ползвал е две патерици с постепенно натоварване към третия месец; възстановителният период е в рамките на обичайния от 6 месеца; изпитвал е силни болки и е загубил опорна функция на долния крайник, като болките са се усилвали при всяко движение до операцията; при прегледа вещото лице е констатирало накуцване и скъсяване на долния крайник за сметка на бедрената кост с 1 см, но ищецът се придвижва самостоятелно, без помощни средства и без затруднена походка; прогнозата е, че ще изпитва болки и чувство на напрежение в травмираната става при промяна на атмосферните условия и при натоварване и е възможно ускорено развитие на артрозни промени. Въз основа на показанията на св.П., съпруга на ищеца, съставът на въззивния съд е установил, че ищецът е изпитвал много силни болки, нуждаел се е от чужда помощ след изписването от болницата в продължение на няколко месеца, изпитал е стрес и уплаха, животът му се е променил и предстои операция по отстраняване на имплантите. При съобразяване на характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозата за отзвучаването им, икономическите условия на живот към момента на увреждането и възрастта на ищеца/51г./ определеното от въззивния състав обезщетение за неимуществени вреди, при приложение на чл.52 ЗЗД, е в размер на 50 000лв. Като краен резултат, този размер е редуциран наполовина, съобразно определения процент на съпричиняване.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

Извън преценката за вероятна нищожност и/или недопустимост, допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя кумулативно наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснено в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и на въведените основания за допускане на обжалване по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В мотивите към т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че поставеният от касатора въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства; Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение( чл.281 т.3 ГПК).

Значимостта на първия процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да прецени събраните доказателства и доводите на страните следва да бъде отречена. За обосноваване на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по него касаторът е следвало да посочи кои са конкретно необсъдените доводи и свързаните с тях доказателства, а, вместо това, са релевирани същите доводи, с които се обосновава процесуалната незаконосъобразност на решението.

Същото се отнася и за втория въпрос, касаещ критериите за определяне на справедливото по см. на чл.52 ЗЗД облезщетение за неимуществени вреди. В изложението касаторът е следвало да посочи кои са необсъдените конкретни правно релевантни факти, относими към общите и специфични критерии по приложение на чл.52 ЗЗД. Доколкото в касационната жалба касаторът е посочил, че не са отчетени в нужната пълнота и не е извършена правилна оценка на конкретно посочени факти и обстоятелства, по втория, а и по четвъртия и петия въпроси, които, всички, касаят приложението на чл.52 ЗЗД, не се констатира отклонение от формираната трайна и последователна съдебна практика на касационния съд. Видно от изложените от въззивния съд, съдът се е ръководил от установените от съдебната практика критерии, след обсъждане на установените от доказателствата по делото конкретни факти. Въпросите всъщност, което е видно от начина им на формулиране, са пряк израз на несъгласие с определения от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Неоснователността на искането за допускане на обжалване и по третия въпрос произтича от отсъствието на общата предпоставка за допускане на обжалване. Същият, като касаещ пряко правилността на решението, която не е предмет на селективната фаза на касационното производство, не може да послужи за обосноваване допускането на обжалване.

Формираната по поставените въпроси съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, вкл. посочената от ответника, изключва бланкетно въведеното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

С оглед на този изход на спора, на касатора не се дължат разноски. На предоставилия безплатна правна помощ на ответника по касация адвокат Я. Д. се присъжда адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА, което, предвид фактическата и правна сложност на касационното производство, формираната трайна съдебна практика по поставените въпроси и извършените от процесуалния представител процесуални действия - единствено изготвяне и подаване на отговора на касационната жалба, се определя в размер на 500 евро с вкл.ДДС.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: