Определение № 89 от 13.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1775/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ППЗК „С.“, [населено място] против решение № 131 от 07.05.2024 г. по в. т. д. № 569/2023г. на Варненски апелативен съд, потвърждаващо решение № 145 от 28.03.2023 г. по т. д. № 309/2020 г. на Варненски окръжен съд, с което, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, касаторът е осъден да заплати на „Онтарио БГ“, [населено място] сумата 35 000 лв. – дадена по договор за подпомагане от 30.07.2020 г. с РКО № 4/05.09.2020 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.03.2022 г. до окончателното й изплащане и сумата 1409.72 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 17.09.2021 г. до 08.03.2022 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на закона. Твърди се, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са констатирали нищожността на процесния договор за подпомагане от 30.07.2020 г., което са били длъжни да извършат служебно, съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, като не са взели предвид, че: подписвайки празен РКО (РКО № 4/05.09.2020 г.), ответникът никога е давал съгласие за сумата, с която е задължен; в договора за подпомагане няма суми; фактът на подписване на празен РКО се доказва от СГЕ, която установява, че председателят на кооперацията и управителят на „Онтарио БГ“ ЕООД са се подписали с различна химикална паста и по различно време; цялото съдържание на РКО, включително и съдържанието му са вписани единствено от последния; съдържанието на РКО на практика е неизвестно за подписалия го по-рано председател на кооперацията; от страна на кооперацията никога не е имало съзнателна воля за сключването на такава двустранна сделка; още при подписването на договора е налице „съзнавано несъгласие“ за сключването му, т. е. подписан е без намерение за обвързване; договорът за подпомагане е създаден с цел формално да „легализира“ вече попълнените от управителя на „Онтарио БГ“ ЕООД с подпис на председателя на кооперацията РКО, като както договорът, така и РКО са нищожни на основание липса на съгласие по см. на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД; разминаването на волеизявленията е значително, защото обхваща самия предмет на договора – размера на задължението, а съдържанието на договора не може да бъде запълнено ex lege; предоставянето на сумата в брой прави РКО и договора нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като сключени в нарушение на Закона за банките (отм.) и ЗКИ; в счетоводството на ищеца няма отразени вземания към ответната кооперация и е налице разлика в счетоводното отразяване на сумите в счетоводствата на договарящите. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, са поставени въпросите: „ 1. Може ли съдът по свой почин да променя правната квалификация на иска по време на висящ процес, като презумира основанието, на което е сключен определен договор между страните в процеса; 2. Може ли да се приеме, че представляващият ЮЛ е задължил самото юридическо лице, когато при изписване и/или подписване на документ същият не е написал качеството, в което се подписва, липсва ЕИК на юридическото лице, а е изписано само ЕГН на физическото лице; 3. Необходима ли е отчетна сделка в отношенията ФЛ, от една страна, и представляващ ЮЛ дори и същите да съвпадат, за да се приеме, че заемател, респ. ползвател е ЮЛ, за да се ангажира отговорността на същото ЮЛ; 4. След като договорът за заем (както го е квалифицирал съдът) е реален договор и заемната сума не е постъпвала в касата на дружеството, съответно няма такива счетоводни записвания, как се определя кой е реалният заемополучател (ако има качество на такъв изобщо); 5. Следва ли да се прилагат по аналогия мотивите на ТР № 4/10.05.2018г. на ВКС по т. д. № 4/2016 г. на ОСГТК при липса на решение на УС на кооперацията за сключване на договор за заем изобщо и да се ангажира отговорността на кооперацията при липса на такова решение; 6. Следва ли да се счита договорът за заем за сключен с кооперация, при положение че председателят, в качеството му на ФЛ, е получил сума с разходен касов ордер от трето лице, без реални пари да са постъпвали в касата или по банковите сметки на кооперацията, която той представлява; 7. Налице ли е незавършен фактически състав на сделката, тъй като липсва елемент на фактическия състав на договора за заем (както го е квалифицирал съдът) - реалното получаване на сумата от кооперацията заемополучател; 8. Ако сумата е получена от председателя на кооперацията, но не е предадена реално в касата или по банкова сметка на кооперацията, кой е заемополучателят по договора; В случая важат ли правилата по аналогия на мотивите на ТР № 4/10.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 4/2016 г. на ОСГТК, тъй като тълкувателното решение е издадено във връзка с разпоредбата на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите, а настоящата хипотеза е във връзка с разпоредбата на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 21, ал. 2 от Закона за кооперациите; 9. Когато „договорът за подпомагане“ включва в себе си елементи на договор за съвместна дейност или такъв за подпомагане на земеделски производители, какво е основанието, на което се търси връщане на дадената сума, с оглед квалифицирането му от страна на съда като договор за заем“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на Върховeн касационен съд и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК). Освен това, според касатора, въззивното решение страда от такива пороци, които го правят недопустимо и очевидно неправилно (чл. 280, ал. 2 ГПК). Ответникът по касация – „Онтарио БГ“, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че: Между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение въз основа на сключения между тях на 30.07.2020 г. договор за подпомагане, по силата на който „Онтарио БГ“ ЕООД е предоставило на кооперацията парични средства в брой за срок от една година с цел осигуряване на стопанската 2020-2021г., чието разходване се определя за задоволяване нуждите и необходимостите на кооперацията по преценка на нейния председател Я. В.; Размерът на паричната помощ се определя и удостоверява с разходни касови ордери, издадени от управителя на дружеството, като връщането й се договаря между двамата управители с оглед съвместната дейност и постигането на добри финансови резултати. Тълкувайки волята на страните, изразена в отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една поотделно в смисъла, който произтича от целия договор, съобразявайки целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, съдът е стигнал до извода, че посочените уговорки покриват изцяло характеристиките на договор за заем, поради което е счел за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че обжалваното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск. Посочил е, че видът на сключения между страните договор се определя не от наименованието му, а от вида и правното естество на поетите права и задължения по него. С оглед заключението на графологичната експертиза, установяващо, че разходният касов ордер е подписан от Я. Я. и няма данни за извършени подправки на неговото съдържание в частта, в която е обозначена цифром и словом сумата 35 000 лв., решаващият състав е споделил извода на първоинстанционния съд за неуспешно проведено оспорване на документа по реда на чл. 193 ГПК и следователно, че в него е инкорпорирано признание за получено плащане на процесната сума 35 000 лв., основанието за което плащане, отразено в ордера, съвпада с това в договора за подпомагане, т. е. приел е за доказано предаването на сумата. Предвид установеното по делото обстоятелство, че Я. Я. е подписал договора за подпомагане в качеството му на председател на кооперацията, възражението, че сумата е предоставена на физическото лице, а не на кооперацията съгласно счетоводните записвания, е счетено за неоснователно. Поради констатацията на счетоводната експертиза, че ищцовото дружество е разполагало с достатъчна касова наличност за предоставяне на сумата по РКО, не е уважено и това възражение на въззивника. По отношение нарушаването на забраната за разплащане в брой на суми по-големи от 10 000 лв., съдът е посочил, че това не води до недействителност на извършеното плащане, а обосновава единствено и само приложение на съответните санкции, предвидени в закона. Във връзка с довода за липса на решение на Управителния съвет на кооперацията за сключване на договора за подпомагане съгласно чл. 21, ал. 2, т. 1 ЗК, е изразил становище, че това решение има значение само във вътрешните отношения между председателя и кооперацията, но не и в отношенията с третите лица. Преценил е, че не е налице и твърденият порок „грешка в лицето“, водещ до унищожаемост на процесния договор на основание чл. 28 ЗЗД, тъй като дружеството „Атлас Агро 2011“ ЕООД е създадено на 21.10.2021 г., т. е. след сключване на договора за заем, което изключва възможността представляващият кооперацията да е имал грешна представа с кое дружество преговаря и сключва договор. С оглед извода за доказаност на плащането от 35 000 лв. в полза на кооперацията, за неоснователно е счетено и твърдението на въззивника, че Я. Я. е подписал празна бланка на процесния ордер, както и че денят, в който е подписан ордерът, е бил неработен. По тези съображения, въззивният съд е приел за основателен предявеният иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщане на исковата сума 35 000 лв., както и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата за заплащане на законната лихва върху същата за периода на забавата от 17.09.2021 г. до датата на подаване на исковата молба – 09.03.22 г. – в размер на 1 409.72 лв. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място не може да се счете, че въззивното решение е вероятно недопустимо или очевидно неправилно, както това се твърди само бланкетно от страна на касатора, без да се обосновава. Съгласно указанията в т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос – когато е постановено при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне и отказ от иска, при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие, по устно предявен иск, в случаите на неподведомственост или родова неподсъдност на спора, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание или е разгледал иск, който не е предявен вместо предявения такъв, когато решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар. По отношение на обжалваното решение не се установява наличие на нито една от посочените хипотези. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. В практиката на Върховен касационен съд е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховен касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В процесния случай, освен че не се обосновава от касатора с конкретни твърдения, очевидна неправилност на въззивното решение не се и установява по делото. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По отношение твърдението на касатора, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са констатирали нищожността на процесния договор за подпомагане от 30.07.2020 г., което са били длъжни да направят служебно съобразно Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, на първо място, следва да се има предвид, че претендираната нищожност на договора, дори да е налице, не е от естество да се отрази на валидността на въззивното решение, в какъвто смисъл се поддържа в жалбата. На следващо място, във връзка с тези си оплаквания касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационният състав не само не е длъжен, но не е и оправомощен служебно да извлича и да формулира такъв въпрос от съдържанието на жалбата и на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. В допълнение следва също да се посочи, че развитите от касатора подробни съображения за нищожност на процесните договор и РКО, по съществото си не са от естество да разкрият такава тяхна нищожност, която по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на делото съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпрос № 1 и № 3 този извод следва от липсата на връзка с мотивите на въззивното решение. Първият въпрос не съответсва и на действителните обстоятелства по делото, доколкото правната квалификация на главния иск е определена още от първоинстанционния съд в доклада му по делото, срещу който касаторът изрично е заявил в първото съдебно заседание, че няма възражения. Въпроси № 6, № 8 и № 9 са изцяло обусловени от конкретните обстоятелства по делото, поради което същите са относими към правилността на въззивното решение, чиято проверка обаче е предмет на самото касационно производство, но не и основание за допускането му. Въпроси № 2, № 4 и № 7 не кореспондират с мотивите на въззивния съд. Въпросите предполагат по делото да е прието за установено, че процесната сума не е реално предадена от заемодателя, докато в обжалвания акт е прието обратното – че самият представен РКО, който е вид разписка, с конкретното му съдържание, установява такова предаване/получаване. Вторият от въпросите е несъответен на ясния извод на въззивния съд, че сумата е получена от Я. Я. в качеството му на председател на кооперацията, а не в лично качество. Четвъртият въпрос е ирелевантен за изхода на делото, доколкото съдът е основал решаващите си изводи не на постъпване или непостъпване на процесната сума в касата на ответната кооперация, и/или наличието или липсата на осчетоводяването й, а на получаването на сумата от подписалото РКО физическо лице, от името и за сметка на кооперацията. Освен, че липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на поставените въпроси не са налице и поддържаните основания. Предвид обстоятелството, че касаторът не е посочил конкретна практика на ВКС и ВС, недоказано е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото е заявено бланкетно, чрез възпроизвеждане на законовия текст, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в какъвто смиъл са задължителните указания в т. 4 от цитирания по-горе тълкувателен акт. Предвид изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК