Определение № 50439 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1804/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано касационна жалба от И. Г. Г. - ответник по насрещен иск, подадена чрез пълномощника й адв.Г. С., срещу въззивно решение № 185 от 16.02.2022 г. по в.гр.д. № 1852/2021 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 409/20.04.2021 г. по гр.д. № 245/2021 г. по описа на РС- Пловдив, ХIV гр. с-в, и е оставена без уважение като неоснователна частната жалба на И. Г. Г. за изменение на решението на първоинстанционния съд в частта за разноските. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимост, евентуално неправилно. Доводът за недопустимост е обоснован с твърдението на касатора, че е разгледан иска на непредявено основание, защото съдът е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тъй като с насрещната искова молба е било заявено от ищеца придобито право на собственост на спорния гараж въз основа на давностно владение от бащата на ищеца и от самия ищец след това, т.е. владение на базата на наследствено правоприемство. Излагат се и оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, както в частта по предявения иск, така и в частта относно отказа да се измени първоинстанционното решението по разноските. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, предл. второ и трето ГПК. Иска се допускане касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и отхвърляне на насрещния иск, с отменяне на присъдените в полза на насрещния ищец разноски, и с присъждане на касатора на разноските в пълен размер според списъка по чл.80 ГПК за всички съдебни инстанции. Претендират се и разноски за всички съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба – насрещен ищец в производството Ж. Й. Ж., оспорва касационната жалба с писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв.К. Д., с доводи, че е недопустима и неоснователна. Претендира разноските за касационното производство. Касационната жалба е допустима, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1-3 ГПК. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване: Делото е за трети път пред касационната инстанция. С решение № 71 от 02.07.2019 г. по гр.д. № 2318/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., е обезсилено първото въззивно решение № 377 от 19.03.2018 г. по гр.д. № 75/2018 г. на Окръжен съд-Пловдив в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение (поправено по чл.247 ГПК) по гр.д. № 62/2015 г. на Районен съд-Пловдив по предявения насрещен иск за признаване за установено по отношение на И. Г. Г., че Ж. Й. Ж. е собственик по наследство на 1/4 ид.част от северозападен гараж /дясна гаражна клетка/ със застроена площ 20,20 кв.м, намиращ се в сграда с идентификатор ****, застроена на 39 кв.м, изградена в северната част на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [улица], като постановено по непредявен иск, и делото е върнато на въззивния съд за произнасяне по предявения насрещен иск относно 1/4 ид.част от източния гараж /лява гаражна клетка/ с площ около 20 кв.м, намиращ се в посочената сграда и поземлен имот. Със същото касационно решение, след отмяна на въззивното решение в останалата част по предявените главни искове, предявеният първоначален иск по чл.108 ЗС от И. Г. Г. срещу Ж. Й. Ж. относно западния гараж /северозападния гараж по скицата към заключението на вещото лице/ в същата сграда и поземлен имот, е уважен, както е уважен и иска на И. Г. срещу Ж. Ж. по чл.59 ЗЗД за сумата 1392 лв. С последващо решение по чл.294 ГПК с № 1472 от 10.12.2019 г. по в.гр.д. № 1511/2019 г. на ОС - Пловдив, въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение № 603 от 27.02.2017 г., поправено с решение 3737 от 26.102017г., постановени по гр.д.№ 62/2015г. на Районен съд-Пловдив, в частта, с която е признато за установено по отношение на И. Г. Г., че Ж. Й. Ж. е собственик по наследство на 1/4 ид.част от северозападен гараж /дясна гаражна клетка/ със застроена площ 20,20 кв.м, намиращ се в сграда с идентификатор ****, застроена на 39 кв.м, изградена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [улица], и е върнал делото на друг състав на Районен съд-Пловдив за произнасяне по предявения насрещен иск относно правото на собственост върху 1/4 ид.част от източния гараж /лява гаражна клетка/ с площ около 20 кв.м, намиращ се в посочената сграда. Въззивният съд е приел, че предмет на насрещния иск, съгласно отменителното решение на ВКС по чл.293 ГПК, е източния гараж /лявата гаражна клетка/, и че уважавайки иска по отношение на другата гаражна клетка /дясната/, районният съд се е произнесъл по непредявен иск, а не се е произнесъл по предявения иск. С отделно определение № 213 от 31.01.2020 г. по чл.248 ГПК по това въззивно производство по чл.294 ГПК, въззивният съд е оставил без уважение искане на И. Г. да се допълни въззивното решение по чл.294 ГПК в частта по разноските, по съображения от отменителното решение на ВКС, според което произнасяне по разноските следва да се направи едва при достигане крайния резултат и по насрещния иск, което още не се е случило. Въззивното решение по чл.294 ГПК по в.гр.д.№ 1511/2019 г. на ОС-Пловдив, не е било допуснато до касационно обжалване с определение по чл.288 ГПК с № 549 от 11.12.2020 г. по гр.д. № 1926/2020 г. на ВКС, ІІ г.о. Въззивното определение по чл.248 ГПК е потвърдено с определение по чл.274, ал.2 ГПК с № 203 от 11.12.2020 г. по ч.гр.д. № 1925/2020 г. на ВКС, ІІ г.о. След влизане в сила на въззивното решение по чл.294 ГПК, при новото разглеждане на насрещния иск от РС-Пловдив по образуваното гр.д. № 245/2021 г. на РС-Пловдив, ХІV гр.състав, районният съдия с определение по чл.140 ГПК от 25.01.2021 г. е изготвил проект на доклад по делото по предявения насрещен иск по чл.124, ал.1 ГПК от Ж. Ж. срещу И. Г., на основание наследствено правоприемство за ищеца от баща му по отношение на 1/4 от източния гараж /гаражна клетка/ в сградата с идентификатор ****, с посочване на придобивното основание по отношение бащата на ищеца - построяване в съсобствен имот и последваща делба през 1993 г. Разпределена е и доказателствената тежест между страните съобразно горните твърдения на ищеца, и съобразно възраженията на ответницата за придобиване от нея на същия имот по сделка и покупко-продажба и за нищожност на делбата, от която бащата на ищеца черпи правата си. Направеното с последваща това определение молба от ответницата по иска И. Г. възражение за разглеждане на непредявен иск, е счетено за неоснователно, а възражението й за придобиване по давност на процесната източна гаражна клетка не е прието като преклудирано, поради което проекто-доклада е обявен за окончателен в проведеното открито съдебно заседание по това дело на 19.03.2021 г. С решение № 409 от 20.04.2021 г. по делото, РС-Пловдив е уважил насрещния установителен иск за собственост, като е признал за установено спрямо ответницата И. Г., че Ж. Ж. е собственик на 1/4 ид.част от източния гараж, означен на приложение № 2 към СТЕ, неразделна част от решението, като североизточен, със застроена площ от 18,85 кв.м., находящ се в сграда с идентификатор **** по КК на [населено място], със застроена площ сградата общо от 39 кв.м., изградена в северната част на поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], [улица]. С решението са осъдени страните взаимно да си заплатят разноските по предходните дела-тези направени по уважените искове за всеки един от ищците, и по настоящето ново разглеждане на насрещния иск. С определение по чл.248 ГПК с № 3927 от 14.06.2021 г. по делото, РС-Пловдив е оставил без уважение искането на И. Г. за изменение на решението в частта за разноските. С обжалваното понастоящем ново въззивно решение № 185 от 16.02.2022 г. по в.гр.д. № 1852/2021 г. на ОС-Пловдив, по повод въззивна жалба и частна жалба от И. Г., въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение по насрещния иск и не е уважил частната жалба за изменението му в частта за разноските. За да потвърди решението по уважения установителен иск за собственост на източната гаражна клетка на основание наследствено правоприемство, въззивният съд, съобразявайки дадените изрично указания от ВКС за предмета на иска, е приел, че сградата, в която са двата гаража/ гаражни клетки/, е била изградена в дворно място, съсобствено на Й. Н. /баща на ищеца/ от една страна и на В. и К. Х., от друга страна, и на основание чл.92 ЗС същите са станали съсобственици и на тази сграда с два гаража. В резултат на договор за делба от 24.02.1993 г. между Й. Н. и съпругата му В. Н., от една страна, и на В. и К. Х. от друга страна, Й. и В. Н. са получили в дял източната гаражна клетка в СИО, а В. Х., Е. Х. и Ю. Х. са получили в дял западната гаражна клетка. След смъртта на Й. Н. правата му върху гаража преминават върху неговите наследници съпругата му В. Н. и синът му Ж. Ж., като Ж. Ж. с дял 1/4 ид.част от гаража, а В. Н. става собственик на 3/4 ид.части от същия гараж. Заявеното от ответницата И. Г. възражение за нищожност на договора за делба е прието за неоснователно, тъй като е счетено, че договорът е сключен в изискуемата се форма и поражда права за договарящите, и доколкото ищецът-въззиваем се позовава на наследствено правоприемство от своя баща, същия се легитимира като собственик на 1/4 ид.част от източната гаражна клетка. Прието е още, че при първото разглеждане на делото И. Г. не се е позовала на придобивна давност за тази източна гаражна клетка, а такова позоваване е направила едва при второто разглеждане на делото пред РС-Пловдив, и същото като преклудирано не следва да се разглежда. Така е формиран извод за основателност на насрещния иск за източния гараж. По отношение частната жалба е прието за несонователно искането за изменение решението относно разноските, доколкото с решението на ВКС по чл.293 ГПК, с което е върнато делото за ново разглеждане по предявения насрещен иск, са дадени изрични указания за присъждане на разноски при следващото разглеждане на делото за всички инстанции, и така е процедирал районния съд, като присъдените разноски са съобразени с НМРАВ В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните материално и процесуално правни въпроси: - дължат ли се разноски по неразгледан иск в предходни инстанции, при връщане на делото за ново разглеждане; - дължи ли се от съда нов доклад в същата хипотеза при връщане на делото от ВКС за ново разглеждане на иск, който не е разглеждан от предходните инстанции; - откъде следва да започне делото при новата първа инстанция- от кое процесуално действие; - следва ли съдът да обсъди всички възражения в възивната жалба, които въпроси се твърди да са решени в противоречие с практиката на ВКС, като и че правилното решаване на същите тези въпроси, по които ОС-Пловдив се е произнесъл, има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради липсата на съдебна практика - сочещо на касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По въпроса относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана с решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., като израз на твърдението на касатора, че с въззивното решение нямало отговор по поставените с въззивната жалба въпроси и възражения. Твърди се още в изложението наличие на касационно основание по чл.280, ал.2, пр.трето ГПК - очевидна неправилност на решението, поради нарушение на императивните процесуални правила на ГПК по същите въпроси, свързани с присъждането на разноски, с нарушение на формалната логика и правила, изискващи при новото разглеждане на неразгледан иск всичко да започне отначало с нов доклад и произтичащите от това действия. Касационно обжалване не може да бъде допуснато, по следните съображения: Не е налице основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.второ ГПК - недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск, както възразява касаторът И. Г.. Предметът на предявения насрещен установителен иск за собственост е ясно посочен в отменителното решение на ВКС по чл.293 ГПК с № 71 от 02.07.2019 г. по гр.д. № 2318/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., а именно иск за признаване за установено по отношение на И. Г. Г., че Ж. Й. Ж. е собственик на 1/4 ид.част от северозападен гараж /дясна гаражна клетка/ със застроена площ 20,20 кв.м, намиращ се в сграда с идентификатор ****, застроена на 39 кв.м, изградена в северната част на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [улица], и делото е върнато на въззивния съд за произнасяне по този именно иск. Със същото това отменително решение на ВКС по чл.293 ГПК е прието, че предмет на главния иск на И. Г. срещу Ж. Ж. с правно основание чл.108 ЗС, е другия гараж в същата сграда - а именно северозападният гараж /разположеният вдясно, гледано с лице към гаражите/, или предметът на главния и на насрещния иск са различни гаражи, а не един и същи гараж, поради което е и обезсилено първото въззивно решение по насрещния иск, отменено е това решение по първоначалния ревандикационен иск на И. Г. срещу Ж. Ж. за западния гараж и главният ревандикационен иск за западния гараж е уважен. Съобразно това решение на ВКС, при новото разглеждане на делото е останал висящ спора само по насрещния установителен иск за собственост на 1/4 ид.ч. именно на източния гараж /гаражна клетка/, т.е. този в ляво, гледано с лице към гаражите. Още в насрещната искова молба на Ж. Ж. е посочено как наследодателя му-негов баща Й. Н., е придобил собствеността върху източната гаражна клетка: строеж на гаражна сграда с два гаража в съсобствен на баща му с трети лица имот, и последваща делба между съсобствениците от 1993 г., с посочване, че от делбата тази източна гаражна клетка се владее от баща му и майка му, а след смъртта на баща му, се владее от ищеца и майка му при квоти, съответно 1/4 и 3/4. Така изложените факти обаче не сочат на твърдение за придобиване на правото на съсобственост от насрещния ищец на основание давностно владение и наследяване, а само на наследяване на вещно право на собственост, придобито от бащата на ищеца по строеж в съсобствен имот и делба. Така и е и докладвано правното основание на иска с първия доклад по гр.д. № 62/2015 г. на РС-Пловдив в откритото съдебно заседание на 09.06.2015 г. – иск с основание чл.124, ал.1 ГПК за придобито право на собственост върху 1/4 ид.ч. от източната гаражна клетка (макар с диспозитива на решението съдът да се е произнесъл по същото, но върху северозападната гаражна клетка-дясната) по наследствено правоприемство, респ. докладвано е и заявеното възражение на насрещния ответник И. Г. за нищожност на делбата от 1993 г. и доказателствената тежест между страните е разпределена с този доклад по така заявените им твърдения и възражения. Аналогично е докладвано делото и при новото първоинстанционно разглеждане на насрещния иск по гр.д. № 245/2021 г. на РС-Пловдив, ХІV гр.състав. Така извършените от съда процесуални действия са съответни на заявеното от насрещния ищец с насрещната искова молба право на собственост и основанието, на което се твърди то да е придобито от него, а именно наследствено правоприемство, поради което въззивният съд се е произнесъл съобразно предявеното основание на иска. Решението се явява допустимо. Не е налице основание за допускане касационно обжалване по сочените от касатора процесуално-правни въпроси, касаещи задълженията на решаващия съд да обсъди в съвкупности изложи в мотивите на решението си съображения по всички доводи и възражения на страните, по всички правнорелевантни факти и събрани доказателства по делото, обсъдени в тяхната съвкупност. По своето естество това не са правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а оплакване за неспазване на нормата на чл.235, ал.2 ГПК, което ако се установи, води до порочност на съдебното решение поради нарушения на съдопроизводствените правила. По така повдигнатите от касатора процесуалноправни въпроси, формулирани общо, не са дадени конкретни отговори с първите две посочени от нея три решения по чл.290 ГПК на състави на ВКС, ТК. В тях състави на ВКС, ТК, дават отговор на въпроси за обхвата на въззивната проверка по чл.269 ГПК, извън служебната проверка за валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, и извън случаите, когато следва да приложи императивна правна норма или има задължение да охрани защитата на определени правни субекти, който обхват е ограничен от посочените в жалбата пороци на първоинстанционното решение, като изрично е отбелязано, че въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част, поради което тези две решения не се явяват относима съдебна практика. Третото посочено решение на ВКС акцентира върху задължението на въззивния съд, при направени във въззивната жалба оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми, а при оплакване за неточен и непълен доклада по чл. 146 ГПК във връзка с разпределяне на доказателствената тежест и недаване на указания на ответника /въззивник/ за кои факти не е посочил доказателства, да даде указания на въззивника относно възможността да предприеме процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, да събере исканите относими, допустими и необходими доказателства. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касатора, че въззивното решение е немотивирано, нито че въззивният съд е процедирал в противоречие с горепосоченото решение на ВКС. Напротив, въззивният съд е взел е отношение по наведените с въззивната жалба оплаквания: по оплакването за недопустимост на иска- посочил е, че предмета на делото и основанието на иска е очертан с отменителното решение на ВКС, по оплакването за несъобразяване с възражението на ответницата за придобиване по давност на спорната източна гаражна клетка- посочил е, че същото е преклудирано, по възражението за липсата на доказателства, в тежест на ищеца, за правата на праводателите му, вкл. и възражението за невалидна делба- прието е, че правата на праводателя на ищеца-баща му, са доказани, а делбата от 1993 г. е валидна. Доколкото с въззивната жалба не е било направено оплакване за несъбрани доказателства и не е било направено искане от въззивника-ответник Г. за допускане и събиране от въззивния съд на нови доказателства, за въззивния съд не е имало задължение да прави нов доклад, нито да дава указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, както се сочи в горецитираното решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. В случая при новото разглеждане на делото пред РС-Пловдив по гр.д.№ 245/2021 г. на РС-Пловдив, ХІV гр.състав, районният съдия е изготвил нов доклад по делото по предявения насрещен иск по чл.124, ал.1 ГПК, съобразно дадените указания от ВКС с отменителното решение по чл.293 ГПК, и е разпределил доказателствената тежест между страните. Както първоначалния доклад по делото при първото разглеждане пред районния съд, така и последващия доклад по делото при новото разглеждане на насрещния иск пред районния съд, е посочено едно и също придобивно основание за насрещния ищец- наследствено правоприемство за 1/4 ид.ч., и едно и също възражение на ответницата - за нищожност на делбата, от която праводателят на насрещния ищец черпи правата си, което съответства и на дадения от насрещния ответник отговор на насрещната искова молба. Видно от отговора на насрещната искова молба (на л.86 от първото дело пред СРС), И. Г. твърди, че е собственик на цялата гаражна сграда от две гаражни клетки на основание нотариален акт за собственост от 2005 г. за покупка от Я. и Г. Н., а доводът й в този отговор, че тя владее източната гаражна клетка, е за да се отграничи коя част от гаражната сграда в чие държане е, и няма никакви твърдения от нея, че е придобила източната гаражна клетка по давностно владение, напротив, твърди, че е придобила и двете гаражни клетки по правна сделка, като само дясната такава се държала от насрещния ищец без основание. Идентично твърдение по отношение правото на собственост на И. Г. спрямо и на двете гаражни клетки с сградата с площ общо 39 кв.м., а именно придобиване от нея правото на собственост по правна сделка – покупко-продажба с нотариален акт, е изложено и в подадената от И. Г. първа въззивна жалба срещу първото решение на РС-Пловдив, поради което твърдението й, че още с отговора на насрещната искова молба се е позовала на придобиване по давност на източната гаражна клетка, не намира подкрепа в извършваните от нея процесуални действия и изявления в хода на делото преди постановяване на отменителното решение на ВКС по чл.293 ГПК. Изложеното сочи, че не е налице отклонение с обжалваното въззивно решение от задължението на решаващия съд, съобразно и дадения отговор на процесуалните въпроси с горецитираното решение № 111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., да се произнесе по направените от страните доводи и възражения, дори и неразгледаните от първоинстанционния съд, ако установи такива процесуални нарушения по повод оплакванията с въззивната жалба. В случая такива нарушения не са били установени от въззивния съд, при което решението на въззивния съд е в съответствие и с процесуалните искания и възражения на страните, заявени в предвидените в ГПК процесуални срокове. Доколкото само първото първоинстанционно решение и потвърдилото го първо въззивно решение, са били постановени по непредявен насрещен иск за западния/десния/ гараж, а не по предявения иск за източния /левия/ гараж, а направения доклад от съда при двете първоинстанционни разглеждания на насрещния иск е съответен на твърдените от ищеца факти и възраженията на ответницата по тях, то направеното за първи път едва със становището на ответницата Г. по определението по чл.140 ГПК на РС-Пловдив при новото първоинстанционно разглеждане на делото / на л.86 от това производство по гр.д.№ 245/2021 г. на РС-Пловдив, ХІV гр.състав/ се явява преклудирано, защото не е настъпила промяна нито в твърденията на ищеца, нито в доклада на съда, което да позволява нови възражения от ответницата на този етап от разглеждане на спора по насрещния иск, респ. да поражда задължение на въззивния съд да разгледа такова ново възражение на ответницата за придобиване по давност на спорния източен гараж. Следва да се посочи и това, че предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция относно придобиване от ищеца правото на собственост върху 1/ 4 ид.ч. от спорната източна гаражна клетка, съответстват на събраните доказателства, при което поставения въпрос, касаещ обосноваността на въззивното решение, се отнася към неговата правилност, която обаче може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване. По другите сочени процесуалноправни въпроси - дължи ли се от съда нов доклад в същата хипотеза при връщане на делото от ВКС за ново разглеждане на иск, който не е разглеждан от предходните инстанции; - откъде следва да започне делото при новата първа инстанция- от кое процесуално действие; касаторът не е посочил съдебна практика, поради което липсва допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и касационно обжалване по тях не може да бъде допуснато. По поставения с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос, относим към въззивното решение в частта му по произнасяне по частната жалба срещу първоинстанционното определение по чл.248 ГПК - Дължат ли се разноски по неразгледан иск в предходни инстанции, при връщане на делото за ново разглеждане; също не се установява наличие на соченото основание за допускане на касационно обжалване. Такъв въпрос не е обсъждан с обжалваното въззивно решение, и не се явява относим към формиране извода на въззивния съд за неснователност на частната жалба, поради което не е налице общото основание за селекция по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът не сочи противоречива съдебна практика на ВКС/ВС по такъв въпрос, поради което не е налице и допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по него. Не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по всички горепосочени въпроси, тъй като жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание за селекция по тях - не е посочил какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Поставените въпроси с изложението касаят приложението на норми, по които е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Не е налице и соченото от касатора основание на чл. 280, ал. 2, пр.трето ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение няма белези на очевидна неправилност. Очевидната неправилност предполага такъв порок, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират. Мотивите на въззивното решение са ясни, концентрирани са върху основателността на предявения насрещен иск при преценка на събраните доказателства, от които се установява придобитото право на собственост от наследодателя на ищеца в режим на СИО и наследственото правоприемство, и обема на наследеното право на съсобственост от ищеца спрямо процесната източна гаражна клетка, и при извод за преклудирано възражението на ответницата за придобиване на същата гаражна клетка по давност, в съответствие с процесуалните правила. Не е налице очевидна неправилност и на обжалваното решение в частта относно приетата за неоснователна частна жалба на ответницата Г. срещу определението на районния съд, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските, които разноски са определени в полза на всяка страна съобразно изхода на спора по всеки един от разгледаните искове. Не се констатират също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност на въззивното решение, които да налагат служебно произнасяне по предмета на настоящото производство. При този изход на делото, касаторът следва да заплати на насрещната страна разноски в касационното производство за защита от адвокат в уговорения и заплатен в брой размер от 500 лв., удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 12.04.2022 г. Касаторът нямат право на възмездяване за разноски в касационното производство. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК