Определение № 220 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. Ш. срещу въззивно решение № 1388 /30.06.2020 г. по гр. д. № 5085 /2019 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която с него е отменено решение № 4430 /18.06.2019 г. по гр.д. № 2696 /2017 г. на Софийския градски съд, с което е уважен иск на Г. П. Ш. срещу И. Х. А. с правно основание чл.124,ал.1 ГПК за установяване на право на собственост на основание придобивна давност върху незастроено дворно място в [населено място] с площ 1 000 кв.м., извън регулация с идентификатор ....., индивидуализирано в решението и вместо това е постановено друго, с което искът е отхвърлен и съдът е отменил издаден констативен нотариален акт № ....., съставен по н.д. № 25 /2000 г. от нотариус М. Г. въз основа на обстоятелствена проверка. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която И. Х. А. е осъден на основание чл.108 ЗС да предаде на Г. П. Ш. владението на същия недвижим имот, като въззивният съд е прекратил съдебното производство в тази част. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл за предаване на владението върху процесния имот без да е бил сезиран с такова искане от ищцата. Ответникът по касационната жалба И. Х. А. не е подал писмен отговор. Жалбата е допустима, тъй като е подадена срещу въззивно решение по установителен иск за собственост на недвижим имот, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване. За да постанови въззивното решение в обжалваната част, въззивният съд е приел следното: Процесният имот се включва в имот, по отношение на който е приключила реституционната процедура с влязло в сила на 06.04.2000 г. решение на ПК – Д., имотът е индивидуализиран със скица и удостоверение по чл.13,ал.4,5 и 6 ППЗСПЗЗ. Апелативният съд е изложил мотиви за това, че не е налице материална незаконосъобразност на решението на ПК. Апелативният съд е приел, че ответникът е придобил правото на собственост върху имота на деривативно основание- договор за покупко-продажба от 2000 г., сключен с наследниците, на които е възстановено правото на собственост. Правният спор се съсредоточава върху твърдения юридически факт – изтекла придобивна давност. Съгласно чл.5,ал.2 ЗВСОНИ: изтеклата до момента на възстановяването на правото на собственост давност не се зачита, нова давност би могла да започне да тече от момента на влизане в сила на конститутивно решение на ПК. Давност е могла да тече от 06.04.2000 г. Апелативният съд е приел, че ищцата не е провела пълно и главно доказване на твърденията си за придобиване по давност: Въззивният съд е установил заинтересованост на показанията на свидетелите, доведени от ищцата, от изхода на делото в нейна полза, както и че техните показания противоречат на показанията на доведените от ответника свидетели, които са непосредствени съседи на имота. Въззивният съд е приел, че показанията на свидетелите, доведени от ищцата, не са годни да формират вътрешното му убеждение (на въззивния съд) при постановяването на неговия съдебен акт и на основание чл.172 ГПК не ги е кредитирал. Апелативният съд е приел крайния извод, че ищцата не е установила несъмнено в процеса на доказване по правилата на чл.154,ал.1 ГПК материалните предпоставки (юридически факти), обуславящи придобиването на собствеността върху процесния недвижим имот на оригинерно основание – въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност. Като последица от извода за неоснователност на иска за собственост и понеже ищцата основава своята материална легитимация като собственик на процесния имот на констативен нотариален акт № 10, съставен по н.д. № 25 /2000 г. от нотариус М. Г. въз основа на обстоятелствена проверка (арг. по чл.487,ал.2 ГПК, отм.), въззивният съд приел, че той трябва да бъде отменен на основание 537,ал.2 ГПК. С този нотариален акт П. Й. П., Ц. П. П. и ищцата са бил признати за собственици на процесния имот. С последващи две транслативни сделки П. Й. П. и Ц. П. П. са дарили на ищцата признатите им в к.н.а идеални части от спорния недвижим имот на ищцата. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Жалбоподателката извежда следните правни въпроси: • Недопустимо ли е съдебно решение, в което съдът отменя по реда на чл.537,ал.2,изр.3 ГПК целият констативен нотариален акт, в който за собственици (на процесния имот) са признати и други лица, които не са страни по делото, в което е отменен нотариалният акт? Жалбоподателката твърди, че в тази част въззивният съд се е произнесъл свръх петитум. Въззивният съд е приел, че следва да отмени констативния нотариален акт за собственост върху процесния имот, съставен въз основа на обстоятелствена проверка и в частите, в които е признато право на собственост освен на ищцата и на лица, които не са страни по делото, поради това, че с последващи нотариални актове са прехвърлили признатите им права на собственост на ищцата, за която съдът е приел, че не е доказала правото си на собственост на наведеното от нея придобивно основание – придобивна давност. Този въпрос не обуславя приложното поле на чл.280,ал.2 ГПК, защото в тази част въззивното решение не засяга правата на ищцата по този нотариален акт. • След като в мотивите си съдът е изтъкнал, че е невъзможно за него да формира вътрешното си убеждение на базата на събраните по делото доказателства, следва ли съдът да постанови решение и как това се отразява на крайния му съдебен акт? Въпрос свързан с довод, че делото не е напълно изяснено. Въпросът не е обуславящ, съдът не приел, че не може да формира вътрешно убеждение по основателността на иска, а както беше посочено, е приел, че ищцата не е установила несъмнено в процеса на доказване по правилата на чл.154,ал.1 ГПК материалните предпоставки (юридически факти), обуславящи придобиването на собствеността върху процесния недвижим имот на оригинерно основание – въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност. Т.е. съдът е основал извода си за неоснователност на иска на приложението на последиците на правилото за разпределение на доказателствената тежест (приел е, че искът е неоснователен, тъй като ищцата, която носи доказателствената тежест, не е провела пълно и главно доказване на юридическите факти, на които основава иска си, а ответникът е провел успешно насрещно доказване, с което е разколебал главното доказване). Тъй като въззивният съд е установил релевантните за спора факти, включително и чрез приложение на последиците на правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с нормата на чл.154,ал.1 ГПК, съдът не е допуснал противоречие с приетото в посочените ТР № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроси от въззивното производство и с решение № 166 /26.02.2010 г. по гр.д. № 5393 /2008 г., I г.о., че делото трябва да бъде изяснено от фактическа страна. • Противоречи ли на правилата на формалната логика обстоятелството, че съдът първоначално приема определен юридически факт за неосъществен, а след това приема, че се е осъществил, но е бил погасен? Довод, че съдът напълно е игнорирал писмено доказателство – договор от 1970 г. за закупуване на имота и получаването на владението. А после е приел, че владението на ищцата е било прекъснато от страна на ответника. Въпросът дали съдът е следвало да обсъди представено писмено доказателство е обуславящ, но не е разрешен както се твърди. Съдът е обсъдил договора и е приел, че не е сключен в предписаната от закона форма (чл.18 ЗЗД), поради което не е породил вещно транслативно действие. Съдът е приел, че той се е конвертирал в предварителен договор. Въпросът за изтекла в полза на ищцата придобивна давност е разрешен в съответствие с установената практика по приложението на правна норма – на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ. Както беше посочено, съдът е приел, че изтеклата до момента на възстановяването на правото на собственост давност не се зачита, нова давност би могла да започне да тече от момента на влизане в сила на конститутивно решение на ПК. Давност е могла да тече от 06.04.2000 г. Поради това в извода на съда за началния момент на придобивната давност не е допуснато логическо противоречие и въпросът за това не е обуславящ. • Представлява ли загубването на владението върху имот за повече от 6 месеца, респ. прекъсната ли е придобивната давност с действие на трето лице, което не ограничава реално достъпа до имота, а представлява поставянето на преместваем предмет (дървен палет) пред процесния имот за защита от животни? Въпросът е свързан с правилото на чл.81 ЗС и с довод, че последното действие (описаното действие на трето лице) не е от категорията „прекъсващи владението“. Въпросът не е обуславящ, съдът не е приел владението да е било прекъсвано, не е кредитирал показания, че преди е имало метална врата. • Влияе ли върху статута на крайния съдебен акт (на правилността на решението) обстоятелството, че съдебното решение е постановено на базата само на свидетелските показания на свидетелите на едната страна (ответника), които са взаимно противоречиви, а искането за допускане на свидетели е преклудирано? Въпросът не е обуславящ, съдът е обсъдил показанията на всички свидетели и е обосновал допустимостта на свидетелски показания с допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, като е допуснал свидетели и на насрещната страна. • Твърдение, че въззивното решение е постановено при очевидна неправилност – съдът отрича факта на владение на лице, което живее в страната досежно семеен наследствен имот, като приема, че лице, живеещо в чужбина, полага грижи и стопанисва имота. Няма съмнение за очевидна неправилност. От това, че едно лице живее в страната в близост до недвижим имот не следва еднозначния извод, че владее този имот. От значение за основателността на иска е да бъдат доказани всички факти, на които се основава посоченото придобивно основание. Както беше вече посочено, въззивният съд е приел, че искът е неоснователен, защото при оспорването му от страна на ответника, ищцата, която носи доказателствената тежест, не е провела пълно и главно доказване, че по отношение на нея е осъществен фактическият състав на придобивната давност. Поради изложеното дотук настоящият състав не установи основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението в частта, в която съдът се е произнесъл по установителния иск за собственост на недвижим имот и по последиците от него. С оглед изхода от това производство жалбоподателката няма право на разноски, а ответникът по касационната жалба не претендира разноски и не е представил доказателства да е направил такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът