Определение № 50102 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3411/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Ж. П. срещу решение №.10054/27.05.22 по г.д.№.198/20 на АС София, 10с., с което е потвърдено реш.№.6549/18.09.19 по г.д.№.1608/17 на СГС за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.61 ал.1 вр. с ал.2 ЗЗД за заплащане на 49726,55лв. стойност на вложени от ищеца лични средства за финансиране на довършителни работи, обзавеждане и оборудване в масивна едноетажна еднофамилна жилищна сграда в [населено място], р-н П., Столична община, [улица].6. Ответната страна Е. Г. Г. оспорва жалбата; претендира разноски. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, в това число препращайки към мотивите на първоинстанционния, че: през 2005г. ответницата е придобила право на собственост върху УПИ в [населено място] /нот. акт №.76, т.І, рег.№.8688, н.д.№.65/05/; на 18.08.08 е издадено разрешение за строеж /№.408/18.08.08/ за изграждане на обект жилищна сграда с площ 88,85кв.м. и Р. 195,36кв.м. в имота; на 14.07.10 строежът е въведен в експлоатация /удостоверение №.719/14.07.10/; с констативен нот. акт /№.17, т.І, рег.№.5040, д.№.350/10 от 21.10.10/ ответницата е призната за собственик на основание дарение и приращение на дворното място и построената в него еднофамилна двуетажна жилищна сграда; на 14.08.10 /т.е. след въвеждане на сградата в експлоатация/ от връзката на страните се ражда тяхното дете Е. А. Ж., родителските права върху което впоследствие /с реш.№.18162/9.11.16 по г.д.№.38555/16 на СРС/ са предоставени на майката; през 2016 /нот. акт №.147, т.ІІ, рег.№.8393, д.№.297/16/ последната продава гореописания имот на трето лице; по делото са приети вносни бележки за извършени банкови преводи от ищеца на различни парични суми в различни размери за периода след въвеждане на обекта в експлоатация /л.16-л.56/ с посочено основание „захранване на сметка“ в „Юробанк И Еф Д. България“; посочено е, че горните суми по размер и на посоченото основание не обосновават извода, че имат отношение /връзка/ с извършване на довършителни СМР в къщата и култивирането на терена; на 23.03.15 на ответницата е отпуснат потребителски кредит 25000лв. за задоволяване на лични и семейни нужди за срок до 1.03.20; ищецът не е захранвал чрез касови вноски, нито е превеждал парични суми по разплащателната й сметка за периода 8.04.15-м.03.15 в „ЦКБ“ АД; за същия тя е извършила пет касови тегления и четири превода от своята сметка към друга своя такава в същата банка /въззивната инстанция не е кредитирана показанията на свидетеля на ищеца М.Г., приемайки, че достоверността им е оборена от св.Б. С., вкл. доколкото по-голямата част от посочените от този свидетел СМР на практика не са извършени и налични при огледа на вещото лице, а извършените са подчинени на института „даване вместо плащане“ за предоставения му подслон от ответницата/. От правна страна е прието, че предметът на въззивното производство е очертан от подадената от ищеца въззивна жалба и спорът се концентрира до правната квалификация на предявения иск и неговата основателност. Обстоятелството, че страните са живели на съпружески начала и от тази връзка имат родено общо дете, направените от ищеца признания в исковата молба, че е имал интерес на това дете да бъде прехвърлена 1/2 ид.ч. от УПИ и сградата, обосновават извода, че предявеният иск има своено основание в разпоредбата на чл.61 ал.2 ЗЗД, при която гесторът, предприел да води чужда работа без пълномощно, но не само в чужд интерес, но и в свой собствен, може да реализира отговорността на заинтересования само до размера на обогатяването. Събраните доказателства по делото не мотивират извод, че ищецът като гестор е водил каквато и да е работа, независимо от това в чий интерес е била, и тази работа е имала за предмет възлагане на довършителни СМР по къщата, закупуване на мебели и техника, работи по изграждане на хоризонталната и вертикалната планировка на терена, озеленяване, респективно, че ответницата се е обогатила. Поради това и предявеният иск е намерен за неоснователен. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Длъжен ли е въззивният съд да обсъди както всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, така и всички доводи на страните от значение за правния спор и да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства?“ /реш.№.202/25.01.18 по т.д.№.1826/16, І ТО, реш.№.39/ 30.06.22 по т.д.№.56/21, І ТО, реш.№.48/17.06.22 по т.д.№.415/21, ВКС/; 2.“В случай, че заявените от гестора като извършени определени СМР не съществуват към момента на огледа на вещото лице, но не са премахнати от самия гестор, извършването им от позоваващата се на това страна може ли да се доказва със свидетелски показания, а вещото лице да ги оцени въз основа на вида и количеството, установени със свидетелските показания?“ /реш.№.385/9.02.16 по г.д.№.6740/14, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея; той трябва да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните доказателства във връзка с техните доводи. В разглежданата хипотеза въззивната инстанция е била сезирана с бланкетна жалба - която съдържа единствено общо посочване, че атакуваният първоинстанционен акт е недопустим и неправилен поради нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - без конкретизация на твърдяната порочност. В задължителната практика на ВКС се приема, че неправилност на решението е налице, когато то е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, непълнота на доказателствата или необоснованост - но за тези пороци по общото правило на чл.269 изр.2 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба /съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част; по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата/; същевременно съгласно т.1 на ТР №.1/13, ОСГТК на ВКС, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма дори ако нейното нарушение не е въведено ката основание за обжалване, като въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака, ненавършили пълнолетие лица при произнасяне на мерките относно упражняване на родителски права, личните отношения, издръжката на децата и ползване на семейното жилище; предвид горното при подадена бланкова въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд /реш.№.172/ 10.04.17 по т.д.№.2312/15, І ТО, ВКС/. В разглежданата хипотеза безспорно не се касае за визираните по-горе случаи на приложение на императивна правна норма и служебно следене за интерес на някоя страна или на ненавършили пълнолетие деца. При тези обстоятелства и с оглед бланкетния характер на въззивната жалба, дължимата от апелативния съд проверка би следвало да се изчерпи с проверка само на валидност и допустимост съобразно чл.269 ГПК – доколкото липсва конкретно указание за порочността на първоинстанционното решение, въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на това решение, а следва да го потвърди. Липсва задължение за обсъждане на доказателства и доводи, цитираната от касатора практика е неотносима към случая и не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По същите съображения, предвид бланкетния характер на жалбата и задълженията на въззивната инстанция при сезиране с такава, сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК не е налице и във връзка с втория въпрос-който, освен всичко друго, посочено по-горе, не е и правен /а фактически, конкретен, свързан с обстоятелствата по делото – т.1 ТР 1/09, ОСГТК/ и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направени разноски пред ВКС в размер на 600лв. платен адв. хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, състав на III ГО,