Определение № 60484 от 22.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1434/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 36817 от 8.ІV.2020 г. на „Юробанк България“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез неин процесуален представител по пълномощие от САК против онези части от въззивното решение № 999 на Софийския градски съд, ГК, с-в ІІ-Б, от 6.ІІ.2020 г., постановено по гр. дело № 5120/2019 г., с които са били прогласени за неравноправни /и поради това нищожни, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ отделни клаузи от процесния договор за кредит за покупка на жилище № НL25581 от 31.VІІ.2007 г., както следва: чл. 3, ал. 5; чл. 6, ал. 2; чл. 12, ал. 1; чл. 22. Поддържайки общо /бланкетно/ оплакване за неправилност на въззивното решение на СГС в атакуваните негови установителни части, кредитната институция настоящ касатор претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който кумулативно съединените установителни искове на кредитополучателите Б. и П. Д. от [населено място] да бъдели отхвърлени, понеже конкретно посочените клаузи от процесния договор за банков кредит от 31.VІІ.2007 г. (за уговаряне изпълнението на паричните им задължения в швейцарски франкове) „не са неравноправни“. Инвокират се доводи, че „мотивите на въззивния съд по никакъв начин не могат да бъдат възприети, след като той не е обсъдил доводите на кредитната институция в жалбата й срещу първоинстанционното решение, не се е съобразил с новата практика на ВКС, а някои от изводите на СГС не кореспондират с житейската обстановка“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й „Юробанк България“ АД-София обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 2, предл. 2-ро и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз ( Решение по дело С-119/17, както и Решение по дело № С-186/16 г., двете по приложението на Директива 93/13/ЕИО ), но без в тази връзка да е формулиран конкретен правен въпрос, релевантен за изхода на делото, докато от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото се явявало произнасянето на СГС с атакуваните части от неговото въззивно решение по следните три „поставени“ от касатора въпроса: 1./ „Възможно ли е банката, като професионалист, да прогнозира за 30-35 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита?“; 2./ „При динамика на движението на курсовете, световната и национална икономика, различни политически и социални събития (напр. пандемията от covid-19), следва ли клаузите на договора за банков кредит за се разглеждат само относно един кратък период, в случая ¼ от общата продължителност на изпълнението му или същите следва да се разглеждат след изтичане на значителна част от срока на договора или дори на целия срок на договора?“; 3./ „Създава ли текстът на чл. 6, ал. 2 от процесния договор за банков кредит задължение за кредитополучателя за закупува швейцарски франкове от касите на „Юробанк България“ или задължението е единствено да внесе същия вид чуждестранна валута за погасяване на месечната вноска, като кредитополучателят разполага с пълната свобода да избере начинът за снабдяване с швейцарски франкове?“ По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация Б. Г. Д. и П. Д. Д. – двамата от [населено място], писмено са възразили чрез техния процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на бланкетното оплакване за неправилност на въззивното решение на СГС в атакуваните негови установителни части, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на разноски в размер на сумата от 3 000 лв. (три хиляди лева), изплатена като хонорар за един техен адвокат от САК: съгласно приложените към отговора пълномощно от 18.V.2020 г. и чл. ІІІ от договор за правна защита и съдействие от същата дата. Върховният касационен съд на републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред СГС, касационната жалба на „Юробанк България“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: За да прогласи за неравноправни отделни клаузи от сключения в [населено място] между страните по спора договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL25581/31.VІІ.2007 г., а именно чл. 3, ал. 5; чл. 6, ал. 2; чл. 12, ал. 1 и чл. 22 от същия, въззивната инстанция е приела, че следва да бъде съобразена константната практиката на ВКС, създадена по реда на чл. 290 ГПК досежно „същите типови договори на същата банка“. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд не е задължен да извежда този релевантен въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3 към касационната жалба, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване – без да се разглежда сочената допълнителна предпоставка за това (в случая тази по т. 2, предл. 2-ро на чл. 280, ал. 1 ГПК). Същевременно съобразената от въззивния съд обилна трайна практика на ВКС, създадена по реда на чл. 290 ГПК досежно „същите типови договори на същата банка“, не е в противоречие а, напротив – стриктно зачита посочените от касатора две решения на Съда на ЕС, които я предхождат. От друга страна, релевираните от банката настоящ касатор вместо в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК - в съдържанието на самата касационна жалба, три правни въпроса с оглед обосноваване наличието на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, нямат обуславящо за изхода по конкретното дело значение. Напротив, първите два са с изцяло хипотетичен характер, докато последният е по правилността на постановеното от СГС въззивно решение в една от атакуваните негови установителни части, т. е. и трите въпроса реално не са били предмет на произнасянето на въззивната инстанция с този неин акт по съществото на спора. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е допълнителната предпоставка за това по т. 3 на същия законов текст. При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответниците по касация Б. и П. Д. искане с прав но основани по чл. 78, ал. 3 ГПК, кредитната институция настоящ касатор ще следва да бъде осъдена да им заплати направените разноски в размер на сумата от 3 000 лв. (три хиляди лева), представляваща изплатен хонорар за един техен адвокат от САК: съгласно приложените към съвместния им отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК писмени доказателства, датиращи от 18.V.2020 г. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение