Определение № 448 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1194/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Професионален футболен клуб Левски” АД против решение №2039/06.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 5902/2019 г. от 7-ми състав на САС. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.49 ЗЗД е основателен до сумата от 5 000 лева, като е потвърдил постановеното в тази насока решение на Софийски градски съд. Съдът е приел за безспорни между страните са обстоятелствата, че публикацията от 19.09.2017г е с автор ответника по делото, което се установява и от разпечатки на електронни документи и данни за регистриран домейн. Съдът е посочил, че предвидената в Конституцията на РБългария свобода на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които се засягат други конституционно защитени ценности, каквито са правата и доброто име на гражданите и в тази насока не може да се разпространяват неверни данни, данни с негативен подтекст, засягащи права. Публично разпространеното изявление за извършено от дадено лице престъпление, съставлява изявление, съдържащо твърдение за осъществено престъпно деяние от това лице, т. е. - твърдение за факт, осъществил се в обективната действителност. Това твърдение, съдът е приел, че не може да се окачестви като оценъчно съждение, като оценка на факт, нито като изразяване на журналистическо мнение или на критика по политически или други обществено значими въпроси. Когато това твърдение е невярно - когато лицето не е извършило престъплението, което му е приписано (а то може да бъде установено единствено с влязла в сила присъда или по реда на чл. 124, ал. 5 от ГПК), то изявлението е клеветническо - опозоряващо доброто му име в обществото, накърняващо честта и достойнството му, т. е. - противоправно по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. Поради това съдът е приел, че публичното разпространяване на такова клеветническо изявление, с което някому се приписва престъпление, което той не е извършил, винаги излиза извън границите на добросъвестното упражняване на правото на изразяване и разпространяване на мнение и на свободата на словото, прокламирани в чл. 39 от КРБ и чл. 10 от КЗПЧОС. Относно изразите в изявлението на сайта, касаещи думата „кражба“ съдът е приел за неоснователни възраженията, че в смисъла й на „ извършена кражба, подменена воля на левскарската общност“ на проведено Общо събрание на сдружението не се касае за абстрактност. Прието е, че тук се съдържа оценъчно мнение за дейността на ищеца като спортен деятел. Посочено е, че дори при приемане, че ищецът е известен във футболните среди, то тази критика, отправена към дейността му, не е обида към него. Като участник в процесите, свързани с управление на футболния клуб, при които личността се характеризира с негативни изразни оценъчни средства, то изявеният футболен деятел е необходимо да я понася. В частта относно изявлението, че ищецът е започнал еднолично да събира таксите за обучение, заплащани от родителите на децата, се установява, че по нареждане на ищеца е преустановено отчитането на средствата, което не се оспорва от него, а и има ангажирани гласни доказателства в тази насока. Думата „кражба“, макар и да не се съдържа в този абзац, но се съдържа в следващия, който е в смислова връзка с предходния. Засегнат от изрази, съдържащи думата „кражба“ е посочил в исковата си молба ищецът, поради което възражението, че същият няма твърдения в исковата молба относно това, съдът е приел за неоснователни. Прието е, че не се установява ищецът да е извършил кражба на тези средства за себе си, поради което следва, че това е клеветническо твърдение. Спирането на изплащането на събраните средства не е извършена кражба от страна на ищеца, при отчитане, че между лицата са налице договорни отношения. Съдът е приел, че изявлението за извършено престъпно деяние от лицето не е доказано, поради което представлява противоправно поведение. Това, че не се оспорва от ищеца, че е преустановил да внася събраните такси в касата на футболния клуб не означава, че се установява извършването на кражба на тези суми. Поради това следва да се ангажира отговорността на ответника с оглед установяването на противоправно поведение от негова страна- разгласяване на неистинни твърдения. При определяне на размера на обезщетението съдът е взел предвид установените вид, характер и интензитет на вредите, изразяващи се в накърняването на чувството за чест и достойнство, емоционалните изживявания, продължителността във времето. В тази насока съдът е обсъдил събраните по делото свидетелски показания, от които е установил настъпване на промяна в емоционалното състояние и поведението на ищеца след публикацията, като същият е изпитвал непрекъснат душевен дискомфорт, чувството, че е пропилял живота си, чувство за срам и огорчение, стрес, напрегнатост. Започнал е да се изолира от хората, да не контактува с децата и родителите им. Трябвало е да отговаря на поставените му въпроси във връзка с публикацията и да обяснява, че е невярна. Отчетено е, че е продължил да работи дори и след публикацията и е започнал да се възстановява постепенно, както и възрастта на ищеца, известността му в професионалните футболни среди. При съобразяване на тези факти, съдът е приел, че справедливото обезщетение следва да се определи в размер на 5000лв. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и ал. 2 на същата разпоредба – очевидна неправилност на решението. Сочат се правни въпроси, които според касатора са разрешение в противоречие с ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС във връзка със задължението на съда да осигури установяването на обективната истина въз основа на релевантните за спора факти въз основа на логическите и опитните правила, които обезпечават истинността на неговите констатации. Съдът не е отрекъл това свое задължение, като въз основа на фактите по спора е приел, че употребените в публикацията думи относно приписването на ищеца деяние представлява клеветническо твърдение, като в тази връзка поставените въпроси, свързани със задължението на съда за издирването на обективната истина въз основа на събраните по делото доказателства не са разрешение при противоречие с цитираното тълкувателно решение на ВКС. Съдът не е възприел буквално процесния текст, като е направил подробно изследване на употребените думи и ги е тълкувал смислово, като в тази насока също не е налице противоречие, предвид поставения в тази насока правен въпрос. Въпросът, дали съдът следва да извежда от контекста на обширен текст по свой почин извод за наличие на клеветнически израз е във връзка с оплакване за необоснованост на решението, доколкото се твърди, че контекста на текста е различен от този, приет от съда. Оплакванията за необоснованост на съдебната решение не следва да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК, доколкото необосноваността, като порок на съдебното решение не е основание за допустимостта на касационното обжалване. Твърди се, че съдът е приел за обидни е клеветнически изрази в текста различни от посочените в исковата молба от ищеца, като в тази насока се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочени от касатора съдебни решения. Видно от исковата молба, ищецът се е позовал на изразите, свързани с твърденията за наличие на кражба, поради което соченото касационно основание не е налице. Поставя се въпросът всяко ли неприятно усещане и чувство дава основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Безспорно отговорът на този правен въпрос е отрицателен, но при всеки различен случай, с оглед фактите по спора, се преценява доколко е налице основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. С оглед конкретните факти по настоящия спор, съдът е приел, че са налице основания за присъждане на обезщетение, като е приел, че са налице неимуществени вреди, поради което не е налице противоречие с цитираното решение на ВКС, постановено при различна фактическа обстановка и при факти довели този съд до извод, че на са налице неимуществени вреди, които справедливостта изисква да бъдат възмездени. Сочи се въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, като въпросът е поставен бланкетно, без да се сочи конкретно кое възражение или довод на касатора не е обсъдено от въззивния съд. Твърденията за очевидна неправилност на решението, касаторът обосновава с оплаквания за необоснованост, които се поставят и при обосновката на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, които по съображенията по-горе не са налице и същите основания не водят до извод за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК. Поставя се въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД при определянето на обезщетението за неимуществени вреди. По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване и същото не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС