Определение № 146 от 14.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4950/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. Р. А., чрез адв. В. против определение № 602 от 10.11.2025 г. на Окръжен съд Враца, постановено по в.ч.гр.д. № 470/2025 г., с която е потвърдено определение № 629/4.07.2025 г. по гр.д. № 477/2025 г. на Районен съд Козлодуй, с което на основание чл.130 ГПК е върната исковата молба на касатора и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск. Касаторът поддържа становище, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.2 ЗОДОВ и допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане и анализ на изложените в исковата молба обстоятелства, а именно за бездействие от страна на Районна прокуратура О. да разследва обстоятелствата, свързани със смъртта на съпруга на ищцата, настъпила на 26.07.1994 г. В изложението на основанията към частната касационна жалба, не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, нито е обосновано наличието на някое от допълнителните основания на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 и на ал.4 ГПК. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, с което е върната исковата молба на основание чл.130 ГПК, въззивната инстанция е приела, че отговорността на държавата може да се реализира както по общия ред на чл.49 ЗЗД, така и по реда на ЗОДОВ, който е приложим за конкретно уредените в него хипотези – чл.1, чл.2, чл.2а и чл.2в ЗОДОВ. Приел е, че правилно първата инстанция е оставила исковата молба, с която се претендира обезщетение за неимуществени вреди, като нередовна и е дала указания на ищцата да изложи обстоятелствата, от които произтича претендираното от нея право, както и да посочи ответника срещу когото предявява иска. В изпълнение на последните, ищцата е посочила, че ответник е Районна прокуратура О., а претендираните от нея вреди, в качеството й на наследник /съпруга/ на починалия М. Б. Р., са настъпили вследствие на бездействието на органите на прокуратурата да образува досъдебно производство по изясняване на събитията, довели до смъртта на съпруга й. В изпълнение на последващо разпореждане на първоинстанционния съд по реда на чл.129, ал.2 ГПК, ищцата е посочила, че няма образувано досъдебно или съдебно производство по повод извършено срещу съпруга й престъпление - прострелване с ловджийска пушка от лицето М. Ц. Т.. При така изложените и уточнени от ищцата обстоятелства, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е недопустим, тъй като изложените от ищцата факти и обстоятелства не покриват нито една от хипотезите на чл.2 ЗОДОВ, при които може да се претендират вреди от правораздавателната дейност на прокуратурата, нито могат да обусловят отговорност на държавата по реда на чл.49 ЗЗД. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните съдебни актове е очертано в разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение или определение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай в изложението към частната касационна жалба, изготвено и подадено чрез процесуалния представител на касатора, не е формулиран правен въпрос, а са изложени единствено оплаквания и доводи за неправилност на въззивното определение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, а такива в случая не са и посочени и обосновани от касатора. Неоснователен е и бланкетно заявения довод, че въззивното определение е недопустимо. С оглед изложеното, обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,