Определение № 1884 от 24.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2079/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „К. Анастасиу - 98“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 152 от 22.05.2025 г. по в. т. д. № 133/2025 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 15 от 16.01.2025 г. по т. д. № 303/2023 г. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „И. Агро“ ЕООД, [населено място], общ. А. искове с правно основание чл. 79, ал. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 285 874, 67 лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпяна загуба, включващи компенсаторна неустойка от 110000 евро, дължима за финансовата 2015 г., обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва в размер на 33 850, 39 евро за периода от 01.01.2016 г. до 30.03.2020 г. и съдебно-деловодни разноски в размер на 2315 евро, заплатени от ищеца касатор в полза на Й. Кацанос въз основа на европейска заповед за плащане № 287/2018 г. на РС-Волос, Република Гърция по сключен между „К. Анастасиу – 98“ ЕООД и Й. Кацанос договор от 14.11.2014 г., които вреди са настъпили в резултат неизпълнение на задължението за доставка на договорените количества животински фураж от 200 000 кг. По договора от 14.11.2014 г. поради лишаване на „К. Анастасиу - 98“ ЕООД от възможността да ползва недвижимите имоти по договори за аренда и договори за наем, всички вписани в СВ, с незаконосъобразното им прекратяване от „И. Агро“ ЕООД, ведно със законната лихва, считано от депозиране на исковата молба на 19.09.2022 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът излага доводи, че въззивният съд не е обсъдил и анализирал събраните по делото доказателства и е направил незаконосъобразен и необоснован извод за непредвидимост на имуществените вреди, за които се претендира обезщетение, и за липсата на недобросъвестност на ответника. Счита за неправилна преценката на съда относно необходимостта от довеждане до знанието на ответника, че ищецът е сключил договор с трето лице и е платил неустойка по този договор, поставена в основата на изводите на решаващия състав. Сочи, че предвидимостта на вредите по чл. 82 ЗЗД се преценява обективно и не изисква конкретно уведомяване. Излага, че ответникът е знаел за какво ще се ползва земеделската земя по договорите, както и за сключените между ищеца и трети лица множество договори за доставка на земеделска продукция. Мотивира разбиране, че с оглед търговското си качество и извършваната от него аналогична земеделска дейност ответникът е бил длъжен да знае, че неправомерното прекратяване на договорите за аренда и наем на земеделски земи ще има за последица не само невъзможност за реализиране на продукция, но и настъпването на имуществени вреди за ползващия земите по силата на договорите във връзка платени неустойки по сключени от него с трети лица договори с предмет доставката на земеделска продукция. Касаторът поддържа, че изискванията към добрия търговец, които са приложими в настоящата хипотеза, са завишени в сравнение с тези към добрия стопанин. В касационната жалба са изложени съображения, че уговарянето на неустойка за неизпълнение на задължението на продавача да достави уговореното в договора количество продукция – био животински фураж е стандартна практика в търговските отношения, както и че предвидената неустойка не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В жалбата се мотивира теза, че в конкретния случай с оглед прекратените множество договори за наем/аренда ответникът е действал, без да положи грижата на добрия търговец, което е форма на недобросъвестност. В жалбата е оспорено и изразеното в атакуваното решение съмнение относно наличието на причинна връзка между неизпълнението на ответника и провокираното неизпълнение на ищеца. Сочи се, че с оглед търговското качество на ищеца и сключения от него договор за търговска продажба, той не би могъл да се освободи от задълженията си на основание чл. 81, ал. 1 ЗЗД, а само на основанията по чл. 306 и чл. 307 ТЗ, които не били налице. В касационната жалба се обобщава, че по делото е установено настъпването на имуществени вреди – претърпени загуби, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на договорните задължения на ответника /по договори за наем и договори за аренда/ и които са били предвидими към момента на пораждане на задълженията, поради което са налице предпоставките по чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за пораждане на спорното право на обезщетение. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът поставя следните въпроси: „1. Следва ли длъжникът да е уведомен специално за възможността за неустойка, да му е сведен специално до знанието /показан/ договорът за доставка на биопродукция от 14.11.2014 г., предвиждащ неустойка, за да се приеме, че вредата от нейното плащане е била предвидима по смисъла на чл. 82 ЗЗД и необходимо ли е индивидуално уведомяване за предсказуемост на вредата?; 2. Арендодател/наемодател, който е прекратил неправомерно множество дългосрочни договори за аренда/наем, предвиждал ли е или е бил длъжен да предвиди като търговец в рамките на добросъвестността и деловите отношения, че арендаторът/наемател ще понесе вреда, изразяваща се в загуба от платена неустойка по договор с трето лице, при положение, че арендодателят/наемодателят е знаел за съществуващи контракти на ищеца с трети лица по договори за доставка на биопродукция, предвиждал е последиците от нереализираната земеделска продукция /пропуснати ползи/, знаел е за какво ще се ползва земята и е извършвал аналогична земеделска дейност?; 3. Допустимо ли е съдът да отхвърли иска за вреди само поради липса на „специално свеждане до знанието на арендодателя“ за възможна неустойка, без да анализира обективната предвидимост на вредата от гледна точка на търговския оборот и характера на задължението, без да направи обективна оценка на характера на договора, самото неизпълнение от търговец и нормалните практики в търговския оборот, при положение, че арендодателят е бил в обичайна търговска практика на използване на земята, свързана с договорни задължения?; 4. Кои са предвидимите вреди и как се преценява тяхната предвидимост с оглед обстоятелствата, които арендодателят/ наемодателят е могъл да предвиди при пораждане на задължението и коя е дължимата грижа между страните по договор за аренда/наем на земеделска земя относно предвидимостта на вредите и кои са обстоятелствата, които е могло да им бъдат известни? С оглед предвидимостта, не следва ли между страните по договорите за наем/аренда да се прилага по-висок стандарт на отговорност, обуславящ изискването за по-висока степен на предвидимост, изхождайки от принципите на повишената професионална грижа и загубите /платени неустойки на трети лица/ не попадат ли в обхвата на обичайните последици от едни неправомерни действия, нарушаващи спокойното и безпрепятствено ползване на земеделските земи при наличие на знание от страна на арендодателя/наемодателя за множество контракти за доставка на биопродукция с други лица?; 5. Заплатените от арендатора/наемателя неустойки на трети лица представляват ли предвидими преки и непосредствени вреди по вина на наемодателя/арендодателя по договора, настъпили при нарушаване на задължението на последния да осигури спокойното и безпрепятствено ползване на земите и при доказана предвидимост по отношение на пропуснати ползи от нереализиране на земеделска продукция и знание за сключени от арендатора договори за доставка на земеделска продукция с трети страни?; 6. В кои случаи договорната неустойка, платена на трето лице, представлява „пряка и предвидима вреда” по чл. 82 ЗЗД между страните по договора за наем/аренда на земеделска земя?; 7. Какво е значението за предвидимостта на вредите на влезли в сила предходни съдебни решения, с които ответникът вече е осъден да заплати обезщетение за пропуснати ползи, и при положение, че същите са обсъдени през призмата на частните договори с гръцките контрагенти, включително и по договора, по който е заплатена неустойката от ищеца? Ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на съдебните решения относно предвидимостта на вредите за загуби, платена неустойка на трето лице, щом предвидимостта е установена относно частните договори с гръцките контрагенти, включително и по договора, по който е заплатена неустойката от ищеца?; 8. Коя е правнорелевантната причинна връзка между вредите по чл. 82 ЗЗД като загуби от платена неустойка на трето лице и неизпълнението на задължението на търговец арендодател/наемодател, който неправомерно е прекратил договорите за наем/аренда? Кои са типичните, нормално настъпилите, необходими последици от това неизпълнение?; 9. Обстоятелството дали ищецът е следвало да упражни защита срещу една неоснователна претенция/поради липса на вина/ или е следвало да изпълни с други вещи от рода си, поставя ли под съмнение причинно-следствената връзка между неизпълнението на ответника и провокираното неизпълнение на ищеца? Могъл ли е ищецът да се освободи от неустойката и да се позове на обективна невъзможност за изпълнение при положение, че сделката е търговска и неустойката се дължи независимо от обстоятелствата, станали причина за неизпълнение?; 10. Налице ли е недобросъвестност от страна на арендодателя/наемодателя, за който е установено, че е прекратил без правно основание множество дългосрочни договори за наем/аренда, като дори за някои от тях не е бил страна по договор за наем, но въпреки това е прекратил договора между ищеца и трети лица или е закупил само части от имоти и отново е прекратил целия договор и то без да уведоми ищцовото дружество, че е встъпил в договорите направо е прекратил множеството дългосрочни договори, бил е наясно като търговец и е бил длъжен да предвиди, че ищецът е земеделски производител, което всъщност следва и от договорите /за какво са наети и за какво ще се арендуват/, установено е, че ищецът е обвързан с частните договори с гръцки контрагенти, за което е знаел/видно от осъдителните съдебни решения/ и въпреки това и то без каквото и да е било основание прекратява договорите?; 11. В случай, че съдът е приел, че предвидимите вреди са тези, които кредиторът е могъл да предвиди при полагане на дължимата грижа, според обстоятелствата, които са били известни на страните и обстоятелствата, които е могло да им бъдат известни, приел е, че арендодателят е знаел за множество контракти на ищеца с трети страни, както и предвидимостта относно пропуснатите ползи, обсъдени през призмата на частните договори с гръцки контрагенти и в същото време е направил извод, че доколкото неустойката е уговорена в друг договор, сключен между ищеца и третото лице, същата не може да бъде известна на настоящия ответник, ако не е доведена до знанието му специално, то не е ли налице противоречие при формирането и мотивирането на решаващите изводи на въззивния съд?“ Поддържа, че формулираните въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроси по т. 1 - 6 - на ТР № 3 от 12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 50078 от 26.04.2023 г. по гр. д. № 2632/2022 г., III г.о., решение № 180 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 3837/2014 г., III г.о., решение № 240 от 07.05.2015 г. по т. д. № 317/2014 г., решение № 73 от 27.07.2010 г. по т. д. № 897/2009 г., I т. о., решение № 296 от 5.11.2013 г. по гр. д. № 48/2013 г., IV г. о., решение № 6 от 27.02.2013 г. по т. д. № 1028/2011 г., І т. о., решение № 190 от 12.08.2014 г. по гр. д. № 6532/2013 г., ІV г. о., решение № 35 от 12.08.2022 г. по гр. д. № 3901/21 г., ІV г. о., решение № 122 по т. д. № 1605/19 г., І т. о., решение № 89 по т. д. № 716/2010 г., І т. о.; по въпросите по т. 7 – на решение по т. д. № 716/2010 г. на ВКС, I т. о.; по въпросите по т. 8 – на решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр. д. №123/2020 г. на ВКС, III г. о. и решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, III г. о.; по въпросите по т. 9 – на решение № 216 от 27.11.2012 г. по т. д. № 882/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 6 от 27.02.2013 г. по т. д. № 1028/2011 г. а ВКС, I т. о и решение № 255 от 24.04.2002 г. по гр. д. № 1079/2001 г. на ВКС, V г. о.; по въпросите по т. 10 и т. 11 - на ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/65 г., ППВС № 1/85 г., ТР № 1/2001 г., ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решения по гр. д. № 4719/2017 г. на ВКС, ІV г. о., гр. д. № 1321/2018 г. на ВКС, ІV г. о. и гр. д. № 586/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о. Касаторът въвежда и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че въпросът кои вреди са предвидими и подлежат на обезщетяване по чл. 82 ЗЗД е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи, че атакуваният въззивен акт е очевидно неправилен. Ответникът „И. Агро“ ЕООД е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, съответно - решението е правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд e приел, че по делото липсва спор между страните и се установява от представените договори за наем и договори за аренда, сключени през 2012 г. и 2013 г., в които ответното дружество „И. Агро“ ЕООД е встъпило като наемодател/арендодател, че ищецът „К. Анастасиу - 98“ ЕООД е имал, в продължителен период от време - минимум 6 и максимум 20 стопански години, правото да ползва възмездно предоставени му по договорите земеделски земи, находящи се в землищата на [населено място], [населено място], [населено място], общ. А. и [населено място], общ. О.. Съдът е извършил констатация, че договорите са с нотариална заверка на подписите на страните, вписани са в СВ - [населено място] и регистрирани в ОСЗ - [населено място]. Въззивният съд е установил, че между „К. Анастасиу - 98“ ЕООД, като продавач, и Й. Кацанос, регистриран земеделски производител в Република Гърция, като купувач, на 14.11.2014 г. е сключен договор за доставка ежегодно до 2022 г. по 200 000 кг био животински фураж - смес от зърно и детелина срещу договорена цена в евро на килограм. Приел е, че съгласно договора при неизпълнение на задължението на продавача да достави договорените количества фураж, независимо от причината, последният се задължава за заплати на третото лице – съконтрахент неустойка в размер на 110 000 евро за всяка година, като в договора е предвидено издаване на финансов документ - менителница за сумата от 110 000 евро, платими от продавача до 31.12. на съответната финансова година. Съдът е изтъкнал, че именно въз основа на последния документ, подписан от издателя и платец „К. Анастасиу - 98“ ЕООД, е издадена европейска заповед за плащане № 287/2018 г. от РС - [населено място], Република Гърция срещу ищеца, в полза на Й. Кацанос, за сумата от 110 000 евро, ведно със законните лихви от 01.01.2016 г. до пълното й изплащане, както и за разноските по издаване на заповедта в размер на 2 315 евро. Установил е, че според приложените платежни документи, в които като основание за плащане е посочена горевизираната заповед, ищецът е извършил в полза на Й. Кацанос плащане в размер общо на 285 874, 68 лв. Решаващият състав е установил, че земеделските земи, описани в приложение към частния договор от 14.11.2014 г., са идентични с част от предоставените за ползване на ищеца по силата на коментираните договори за наем/договори за аренда от 2012 и 2013 г., както и че ищецът е сертифициран земеделски производител за периода на действие на договорите. В обжалваното решение е посочено, че по делото липсва спор между страните и се установява от представените писмени доказателства, че на 15.04.2015 г. в съответните служби по вписвания, по заявление на „И. Агро“ ЕООД, е вписано прекратяване на наемните и арендни отношения между страните по процесните договори за аренда/договорите за наем, вкл. за стопанската 2014/2015 г., като впоследствие с влезли в сила съдебни решения на основание чл. 537, ал. 2 ГПК посочените вписвания са отменени. След преценката на доказателствата по делото, съдът е намерил, че ищецът е установил качеството си на сертифициран производител на био земеделска продукция, опериращ с временно ползвани земеделски земи /въз основа на сключените дългосрочни договори за наем и договори за аренда от 2012 г. и 2013 г./, в които като арендодател/наемодател е встъпил ответникът, както и за наличието на съществуващо валидно правоотношение между страните по делото по договорите за наем и договорите за аренда. Счел е, че между ищеца и третото лице по договор от 14.11.2014 г. за производство и доставка на биопродукция - животински фуражи също е налице валидна правна връзка. Съставът на апелативния съд е приел, че с влезли в сила съдебни решения, с които са уважени предявени от ищеца срещу ответника искове по чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД, е установено неизпълнението на договорното задължение на ответника, изразяващо се в лишаване на арендатора/наемателя от възможността да ползва спокойно и безпрепятствено имотите, предмет на сключените и вписани в СВ договори за наем и договори за аренда на земеделски земи /вкл. за процесната 2014/2015г./, поради предсрочното прекратяване на договорите без основание и вписване на заличаването им. Изложил е, че с обвързваща страните сила на пресъдено нещо с тези решения е разрешен въпросът относно прекратяването без основание на договорите от страна на арендодателя/наемодателя „И. Агро“ ЕООД и неизпълнението на задълженията му по договорите, настъпило в стопанската и процесна 2014/2015 г. и продължило до 2017 г. Изтъкнато е, че в полза на настоящия ищец с влезлите в сила съдебни актове е признато право на обезщетение за пропуснати ползи - нереализирана печалба от обработваните площи, както и за имуществени вреди в размер на заплатените от първия разходи за агротехнически мероприятия и подготовка на терените за засяване. С оглед изложеното въззивният съд е намерил, че по делото е установено неизпълнение от страна на ответника, ангажиращо договорната му отговорност, както и наличието на имуществена вреда за ищеца, доколкото той е заплатил дължимата на третото лице неустойка за пълно неизпълнение по договор от 14.11.2014 г., въз основа на европейска заповед за плащане. Посочил е, обаче, че тъй като неустойката е уговорена в договор, сключен между ищеца и трето лице, същата не може да бъде известна на ответника по настоящия спор, ако не е доведена до знанието му специално. Поради това, макар и да е възприел тезата за наличие на причинно-следствена връзка между неизпълнението на договорите за наем/аренда и настъпилата в имуществото на наемателя/арендатора вреда, заместваща изпълнението по частния договор от 2014 г., съставът на Варненски апелативен съд е намерил, че не се установява предвидимостта на вредата за длъжника при пораждане на задълженията. Изтъкнал е, че страните по делото действително са били в трайни отношения, но частният договор с Й. Кацанос е сключен от ищеца много след договорите за наем и аренда и то няколко месеца преди прекратяването на същите договори /на 15.04.2015 г./. Подчертал е, че по делото не се установява договорът от 14.11.2014 г. да е бил сведен до знанието на наемодателя/арендодателя. В обжалвания акт е изразено становище, че дори да е имал общо знание за съществуващи контракти на ищеца с трети лица, ответникът не би могъл да знае за уговорените неустоечни клаузи и техните условия в чуждо за него правоотношение. Поради това съдът е заключил, че търпяната от ищеца вреда не попада в обхвата на предвидимите вреди по чл. 82 ЗЗД. Посочил е, че по делото не се установява ответникът да е действал умишлено, в който случай би носил отговорност и за непредвидимите вреди. Съдът е добавил, че плащането на неустойката не е недължимо и доброволно, както е приела първата инстанция, а е извършено на законно основание - издадена европейска заповед за плащане и при наличие на неустоечна клауза в частния договор от 2014 г. Намерил е, че плащането не може само по себе си да прекъсне връзката между неизпълнението на ответника и това на ищеца, доколкото е свързано с минимизиране на вредите, т. е. е насочено към избягване на по-сериозни разходи както за ищеца, така и за ответника. Независимо от това, е изтъкнал, че преценката дали ищецът е следвало да упражни защита срещу една неоснователна претенция /поради липса на вина/ или е следвало да изпълни с други вещи от рода /арг. от чл. 81, ал. 2 ЗЗД/, поставя под съмнение причинно-следствената връзка между неизпълнението на ответника и провокираното неизпълнение на ищеца. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изхода на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите по т. 1 – 7 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и поставеният по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос, се отнасят до това кои вреди са предвидими по смисъла на чл. 82 ЗЗД и към кой момент се извършва тази преценка. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, следователно по отношение на него е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. По въпроса е създадена практика на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 296 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 48/2013 г., IV г. о., решение № 190 от 12.08.2014 г. по гр. д. № 6532/2013 г., IV г. о., решение № 240 от 07.05.2015 г. по т. д. № 317/2014 г., I т. о., решение № 245 от 31.07.2017 г. по т. д. № 3625/2015 г., I т. о., решение № 182 от 21.11.2018 г. по т. д. № 3103/2017 г., I т. о. и др. В посочената практика се приема, че съгласно чл. 82 ЗЗД обезщетението за неизпълнение на договорно задължение обхваща вредите, които са пряка и непосредствена последица на неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждането на задължението, а ако длъжникът е недобросъвестен той отговаря за всички преки и непосредствени вреди. Предвидими са вредите, които нормално би трябвало да се допуснат при пораждане на задължението, като закономерен резултат от неговото неизпълнение. Предвидимите вреди са по-тесен кръг от преките, това са тези вреди, които кредиторът е могъл да предвиди при полагане на дължимата грижа, според обстоятелствата, които са били известни на страните при сключването на договора и обстоятелствата, които е могло да им бъдат известни. Предвидимостта се отнася до настъпването на вредите, а не до размера им. Определянето на вредите като предвидими се извършва във всеки отделен случай с оглед конкретните факти и обстоятелства, като преценката за предвидимост се осъществява към момента на сключване на договора. Поради това касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие с практиката на ВКС по обобщения и уточнен правен въпрос, значим за изхода на делото, кои вреди са предвидими по смисъла на чл. 82 ЗЗД и към кой момент се извършва тази преценка. Останалите въпроси на касатора, които са свързани с доводите му за незаконосъобразност и необоснованост на въззивния акт, ще бъдат обсъдени в решението по чл. 290 ГПК. Не следва да бъдат разглеждани доводите на касационния жалбоподател за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, след като е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът „К. Анастасиу - 98“ ЕООД следва да внесе държавна такса в размер на 2 923, 31 евро по сметката на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение