Определение № 2630 от 23.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 337/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Г. М. С., чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно решение № 840 от 11.10.2024г. по в.гр.д. № 1278/2024г. на Окръжен съд Бургас, в обжалваната част, с която е потвърдено решение № 1198 от 13.06.2024г. по гр.д.№ 1578/2024г. на Районен съд Бургас за отхвърляне на предявения иск срещу Прокуратурата на РБ с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на сума над присъдените 1 500лв. до претендираните 10 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неоснователно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление по чл.354а, ал.5, вр. ал.3 НК, за което е постановена оправдателна присъда, потвърдена с решение на БОС по в.н.о.х.д.№ 1011/2021г. В изложението, приложено към касационната жалба, касаторът се позова на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставен въпрос, касаещ приложението на критерия за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и в частност за релевантните обстоятелства, които следва да бъдат отчетени. Твърди противоречие на въззивния акт с едно решение на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, което прилага и решения на Апелативен съд, които обаче не съдържат отбелязване за влизане в сила Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е преценил като справедлив размер на обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на 1 500лв., съобразявайки следните обстоятелства: Ищецът е бил привлечен като обвиняем за деяние по чл. 354а, ал.5, вр. ал.3 НК, което не е „тежко“, по смисъла на чл.93, т.7 НК и по отношение на него е взета мярка за неотклонение „подписка“, която е с възможно най-нисък интензитет на принуда, доколкото не е засегнала правото на свободно придвижване и личната сфера на ищеца. Продължителността на производството е кратка и разумна - около година и половина. Отчетени са мотивите на постановените в хода на наказателното производство съдебни актове, съгласно които деянието, изразяващо се в държане на високорисково наркотично вещество /1.7гр. коноп/е извършено от подсъдимия, но поради ниската си степен на обществена опасност е явно малозначително и макар формално да осъществява признаците, не съставлява престъпление. В мотивите е посочено, че лицето е било осъждано – както да същото деяние /държане на високорисково наркотично вещество – коноп/, така и аз управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 1.2, за които е реабилитиран /реабилитацията не заличава факта на извършване на деянията, а последиците от осъждането/. От друга страна е отчетена младата възраст на дееца и факта, че е семеен, с две деца. При тези мотиви, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото поставеният въпрос макар и да отговоря на изискването за общо основание за допустимост, е разрешен в съответствие с трайно установената съдебна практика, изградена върху базисните постановки, съдържащи се в ППВС №4/1968г. Съгласно същата - дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се определи след съобразяване с всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Релевантни са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; причиняване на здравословно увреждане. В хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от значение е още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, интензивността на предприетите процесуални действия; фазата, до която е достигнало производството /дали е постановен съдебен акт, включително и осъдителен/, наложените мерки за неотклонение – тяхната тежест и вид, налице ли е ограничаване на права и в каква степен. Доколкото, съгласно Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална, приложените конкретни решения са ирелевантни, защото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни. В случая, въззивният съд е преценил всички обстоятелства, които са от значение за спора, като е изследвал и конкретното им отражение върху личността на пострадалата. Принципът за справедливост е съобразен, защото дължимият размер на обезщетение е определен след преценка на конкретно установените факти и наведените възражения, при отчитане на характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, настъпилите вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на пострадалия, неговото обществено и социално положение, отражението върху начина му на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложената мярка за процесуална принуда. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение