Определение № 3644 от 19.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2028/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „БАНКА ДСК“ АД чрез юриск. Ж. Димитрушев срещу въззивното решение № 1218/23.10.2024г., постановено по в.гр.д. № 1778/2024г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 1440/29.03.2024г. по гр.д. № 9350/2022г. на Районен съд - Пловдив в частта му, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу ответницата Аруса Имтиаз, гражданка на Великобритания, искове за следните суми: за разликата над 7 823,32 лева до пълния претендиран размер от 12 409, 60 лева, представляваща главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти / ЗКСД/ от 04.12.2014 г. и допълнително споразумение към него от 13.02.2015 г., за сумата от 641, 80 лева – възнаградителна лихва за периода от 28.10.2021 г. до 23.06.2022 г. и за сумата от 21, 12 лева – наказателна лихва за периода от 28.10.2021 г. до 23.06.2022 г. В частта, с която искът за сумата от 7 823,32 лв. – неизплатена главница, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, е уважен, първоинстанционното решение на Районен съд – Пловдив не е било обжалвано и е влязло в сила. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и e необосновано. Твърди, че въззивният съд неправилно е приел уговорката за капитализация на изтекли лихви по т. 10.2 от Общите условия към договора за недействителна като противоречаща на разпоредби на ЗКСД и водеща до анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Касаторът изтъква, че уговорката пресъздава чл. 27, ал.1 от типовия договор за кредитиране на студенти и докторанти и не предвижда олихвяване на изтекли лихви. Твърди, че възнаградителната лихва, договорена за гратисния период, се дължи съгласно чл. 23, ал.3 ЗКСД във връзка с чл. 24, ал.1 ЗКСД и то като компонент на главницата, защото това е заложено в типовия договор. Счита, че няма основание разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД да бъде тълкувана разширително. Жалбоподателят твърди, че общият размер на задължението включва всички описани компоненти. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на исковите му претенции в пълен размер. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следния въпрос: „Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, клаузата от договор за кредит, сключен по ЗКСД, с която е уговорено начисляване на възнаградителна лихва върху усвоената част от кредита за гратисния период и годишно капитализиране на натрупаната лихва към главницата?“. Касаторът твърди, че въззивният съд е направил тълкуване на неясната и непълна разпоредба на чл. 10, ал. 3 ЗЗД и въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Ответницата по касационната жалба – Аруса Имтиаз оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор от 26.09.2025г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. С. Ш.. Сочи, че жалбата е просрочена и не следва да се допуска до разглеждане. Твърди също така, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал.2 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал.2 предл.3 ГПК, поради което е процесуално допустима. Неоснователен е доводът на ответната страна, че жалбата е просрочена, тъй като въззивното решение не е било съобщавано на страните преди депозиране на жалбата, поради това, че в същото е отразено, че не подлежи на обжалване. Няма данни и за уведомяване по друг начин на жалбоподателя за постановения акт преди датата на депозиране на касационната жалба. Въпросът относно характера на делото и приложимостта на чл. 113 ГПК, оттам и обжалваемостта на акта на въззивния съд с оглед цената на иска за главница, е разрешен с определение №2271/15.07.2025г. по ч.т.д. №1146/2025г. на ВКС, 2 т.о., с което е отменено разпореждането на Окръжен съд - Пловдив за връщане на касационната жалба. Настоящият съдебен състав споделя извода, че се касае за спор с участие на потребител, поради което е допустимо касационно обжалване на акта при цена на иска за главница над 5000 лв. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не се спори по делото, че между страните е бил сключен договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 04.12.2014г., съгласно който банката се е задължила да предостави на кредитополучателката Аруса Имтиаз кредит за заплащане на семестриални такси за обучение в общ размер на 78 233,20лв. със срок на издължаване – 120 месеца. Със споразумение от 13.02.2015г. страните са постигнали съгласие за намаляване на главницата на сумата от 7 823,32 лв., като същата е била дължима, считано от 28.10.2021г. Въззивният съд е приел, кредитирайки заключението на съдебно - счетоводната експертиза, че усвоената сума по кредита е в размер на 7 823,32 лв., а възнаградителната лихва, ако не се капитализира в гратисния период при тази главница, би била 374,68 лв. Съдът е приел, че съгласно погасителния план общото задължение за главница от 12 409,60лв. е формирано в резултат от включването на изтекли лихви в гратисния период. Въззивният съд е приел, че е договорът за кредит е нищожен поради незаконна капитализация на лихвите и че при това процедиране е налице анатоцизъм спрямо физическо лице – потребител, което по силата на чл. 17, ал. 5 ЗКСД се ползва с потребителска защита. Изложил е мотиви, че не е налице неправомерно изпълнение на договора за кредит от страна на банката, а грубо нарушаване на императивни норми на закона към момента на сключването му, тъй като клаузата на чл.10.2 от Общите условия ясно предвижда годишно капитализиране на лихвите, а клаузите на чл. 17.1 и чл. 17.2 от същите Общи условия нарушават нормата на чл. 20 ЗКСД, като предвиждат лихва над допустимата минимална от 7%, а именно в размер на 10%. С оглед горното е приел, че се дължи само чистата стойност на кредита, без лихви, такси и други разходи. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос. Съдът няма задължение да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го конкретизира и доуточни. Поставеният от касатора въпрос не удовлетворява изискването за правен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Той е от фактологичен характер, тъй като отговорът му изисква да бъде обсъдено конкретно доказателство - договорът между страните и приложимите към него Общи условия и въз основа на това да бъде направена преценка за правилността на мотивирания от въззивния съд извод за нищожност на клаузи от договора. Проверката на правилността на обжалвания акт (включително дали правилно е приложена разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД), съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е предмет на производството по разглеждане на касационната жалба, а не на производството по чл. 288 ГПК. Отговорът на въпроса не би променил и изхода на спора, тъй като изложените от въззивния съд мотиви, че добавянето към главницата на начислявани в гратисния период, но неизискуеми до изтичането му лихви, води до анатоцизъм, не са самостоятелно решаващи, а паралелно обосноваващи неоснователност на иска. Решаващият и водещ извод на съда е основан на разпоредбите на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, които са ясни, непротиворечиви, ненуждаещи се от тълкуване норми, и императивно ограничават вземанията на банката по договори за кредит, подчинени на специалната уредба по ЗКСД до размера на усвоената главница и фиксирана по размер, непроменлива годишна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 7%, за срока на действие на договора след изтичане на гратисния период. Спрямо този решаващ извод на апелативния съд формулираният въпрос е и неотносим. Независимо от горното, ако се приеме за обоснован общият критерий по чл. 280, ал.1 ГПК по така поставения въпрос, не е налице поддържаното от касатора допълнителното селективно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно разясненията в задължителните указания в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По приложението на разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, която е ясна и непротиворечива, е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 30/20.05.2020г. по т.д.№739/2019г., 1 т.о., решение № 66/29.07.2019г. по т.д. №1504/2018г., 2 т.о., решение № 60091/27.09.2021г. по т.д.№ 1345/2019г., 2 т.о. и др., съгласно която уговорката в договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, и е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ, но не и при качество на страната - кредитополучател на физическо лице и потребител. Наличието на практика, обективирана в горепосочените актове изключва поддържания от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния акт. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. Изложените от касатора доводи относно приложението на чл. 10, ал. 3 ЗЗД от въззивния съд и относно извода му, че уговорената в чл. 17.1 и чл.17.2 от Общите условия лихва противоречи на закона, представляват оплаквания за материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези оплаквания изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. Ответницата е заявила искане за присъждане на разноски, а именно за адвокатско възнаграждение, като е подаден отговор от адв. Ш., но без да е приложен договор за правна защита с уговорено възнаграждение за производството пред ВКС и без да са представени доказателства за сторени такива, поради което не следва да й се присъждат. Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение