Определение № 50523 от 25.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2105/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, представлявано от юрк. Н. Г., срещу решение № 189 от 17.06.2022г. по в.т.д. № 759/2021г. на Варненски апелативен съд, III състав в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 262 от 04.08.2021г. по т.д. № 1212/2020г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, касаторът е осъден да заплати на В. В. А. на основание чл.432, ал.1 КЗ сумата 20 400 лева - обезщетение за неимуществени вреди и сумата 34 лева – обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП от 17.12.2018г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 12.11.2019г. до окончателното им изплащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че е налице нарушение на правилата на формалната логика поради противоречие на изводите на съда с доказателствата по делото и по – конкретно със заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза. В тази връзка излага твърдение за неправилност на извода на въззивния съд, че процентът на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия възлиза само на 15 %. Навежда довод за игнориране от съда на обстоятелството, че по делото не е доказано твърдението на ищеца за наличието на психически увреди вследствие на процесното ПТП, като поддържа, че събраните по делото свидетелски показания са обсъдени едностранно и единствено в полза на пострадалия. Поддържа още, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.300 ГПК, тъй като е игнорирал част от установените по делото обстоятелства, по отношение на които е налице влязло в сила решение по чл.78а НК. Счита, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е изключително завишен и не кореспондира със съдебната практика, установена по сходни дела. Изразява несъгласие и с извода на съда, че началният момент, от който се начислява законната лихва, е датата на уведомяване на застрахователя, като твърди, че ищецът не е представил доказателствата, поискани по реда на чл.106, ал.3 КЗ.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. В производството по иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ с оглед обективните граници на силата на пресъдено нещо на решение на наказателния съд, постановено по реда на чл.78а НК, допустимо ли е съдът да приема, че виновният водач за ПТП е осъществил нарушение на ЗДвП, по което е оправдан от наказателния съд? Твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 180 от 05.01.2017г. по т.д. № 3155/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 127 от 29.10.2015г. по т.д. № 1882/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички своевременно наведени от страните възражения и свързаните с тях доводи, които са от значение за спорното право, и налице ли е необоснованост на правните изводи на съда, когато не отговарят на логическите и опитните правила? Поддържа, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 115 от 17.09.2018г. по гр.д. № 2150/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 28 от 06.03.2019г. по т.д. № 205/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 22 от 02.07.2019г. по т.д. № 587/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 97 от 15.09.2020г. по гр.д. № 2479/2019г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 210 от 20.11.2020г. по гр.д. № 3846/2019г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 97 от 02.05.2019г. по гр.д. № 3457/2018г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 42 от 05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 42 от 09.06.2014г. по т.д. № 799/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 197 от 23.12.2014г. по гр.д. № 7364/2013г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 146 от 13.11.2015г. по т.д. № 2687/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Поддържа още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по касация В. В. А. не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е взел предвид влязло в сила решение, постановено по реда на чл.78а НК по н.а.д. № 2754/2020г. на Варненски районен съд, и е приел за безспорно, че на 17.12.2018г. С. Н. Б. – А., като водач на застрахования при ответника лек автомобил „Ситроен С-3“ с рег. [рег.номер на МПС], е предизвикала ПТП, при което е причинила телесни увреждания на ищеца В. В. А..

При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил заключенията на комплексната съдебно – медицинска и автотехническа и съдебно – психиатричната експертизи, както и свидетелските показания на Е. Х. М. – А. /съпруга на ищеца/. Съобразил е възрастта на пострадалия към датата на ПТП – 31 години, характера и тежестта на полученото увреждане – счупване на короната на първи горен ляв зъб до основата, последвалото хирургично отстраняване на корена и короната, значителните по интензитет и продължителност болки, причиненото в резултат на увреждането ограничаване на социалните контакти и социалния живот на ищеца, както и икономическите условия на живот в страната към момента на увреждането. Отбелязал е, че загубата на зъб представлява средна телесна повреда, която е завинаги, като пълното възстановяване е невъзможно. Изложил е съображения, че макар възможностите на денталната медицина да позволяват изграждането на коренов имплант и поставяне на зъб, който да възстанови дъвкателната способност във фазата на захапването и нормалността на говора, както и да върне естетическия вид на лицето, това е свързано с продължителни и болезнени медицински, включително и хирургични процедури. Изтъкнал е, че към момента на приключване на съдебното дирене в първа инстанция, над две години и половина след произшествието, процедурата не е завършила окончателно. Въз основа на тези съображения въззивният съд е достигнал до извода, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 24 000 лева.

По отношение на релевираното от ответника възражение за съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат апелативният съд е съобразил заключението на комплексната съдебно – медицинска и автотехническа експертиза и е приел, че процесното ПТП е настъпило около 19:20 часа в подземния паркинг на „Гранд Мол“ Варна при ниво -1; делинквентът е предприел маневра „завой на ляво“, без да спре на знак „Стоп“; към този момент пострадалият пешеходец се е намирал вляво и напред преди навлизане в кръстовището; при настъпилия удар В. В. А. се е облегнал на преден капак, като главата му е достигнала предните чистачки при предно обзорно стъкло. Взел е предвид, че вината на водача С. Н. Б. – А. е установена с влязлото в сила решение по чл.78а НК и се изразява в нарушение на правилата за движение по чл.119, ал.4 и чл.116 ЗДвП, тъй като при завиване не е пропуснала пешеходец и не е била внимателна и предпазлива към пешеходците. Намерил е, че В. В. А. е допуснал нарушение на чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП, тъй като при пресичане на платното за движение не се е съобразил с приближаващото МПС. С оглед на тези съображения въззивният съд е достигнал до извода, че приносът на пострадалия възлиза на 15 %, съответно е редуцирал размера на определеното обезщетение на 20 400 лева. Изтъкнал е, че по – голямата отговорност на водача на автомобила следва от по – голямата отговорност на водачите на превозни средства, която ЗДвП им поставя за осигуряване на безопасността на движението /чл.5, ал.2, чл.20, чл.116 ЗДвП/, както и от тежестта на допуснатото от него нарушение.

По отношение на наведеното от застрахователя оплакване относно началната дата на дължимата законна лихва въззивният съд е съобразил решение № 128 от 04.02.2020г. по т.д. № 2466/2018г. на ВКС, I т.о. и e приел, че началната дата е датата на уведомяване на застрахователя.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият процесуалноправен въпрос се отнася до задължителната сила на влязлата в сила присъда. Този въпрос е от значение за изхода на делото, но е решен в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно формираната по приложението на чл.300 ГПК постоянна практика, обективирана в соченото от касатора решение № 180 от 05.01.2017г. по т.д. № 3155/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., както и в служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 63 от 04.06.2018г. по т.д. № 2192/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., влязлата в сила присъда, независимо дали е осъдителна или оправдателна, е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от конкретното деяние, по отношение на факта дали е извършено или не, дали е противоправно и дали е извършено виновно от дееца. Обвързващата сила на присъдата предполага обективно тъждество между деянието, по отношение на което се е произнесъл наказателният съд, и това, което е предмет на установяване в гражданския процес. В случая, за да се произнесе по релевираното от застрахователя възражение за съпричиняване, въззивният съд е съобразил влязлото в сила решение по чл.78а НК, установяващо извършването на деянието, неговата противоправност и вината на дееца. Въззивният съд действително е обсъдил заключението на САТЕ относно механизма на произшествието, според което делинквентът е предприел маневра „завой на ляво“, без да спре на знак „Стоп“, но при съобразяване на поведението на участниците в него и степента, в която са допринесли за настъпването му, е приел, че съгласно влязлото в сила решение по чл.78а НК противоправното поведение на водача С. Н. Б. – А. се изразява в нарушение на правилата за движение по чл.119, ал.4 и чл.116 ЗДвП, тъй като при завиване не е пропуснала пешеходец и не е била внимателна и предпазлива към пешеходците. Следователно при произнасяне по направеното от ответника възражение за съпричиняване въззивният съд е съобразил задължителната сила на влязлото в сила решение на чл.78а НК, поради което не се е отклонил от практиката по приложението на чл.300 ГПК. Изложеното обуславя извод за липса на соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Вторият процесуалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 324/22.04.2010г. по гр.д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 157/08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 10/04.07.2011г. по гр.д. № 533/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 147/11.01.2013г. по т.д. № 46/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 221/18.01.2013г. по т.д. № 1270/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В настоящия случай, противно на твърденията на касатора, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, като е обсъдил събраните по делото доказателства, както и оплакванията и доводите на страните. Дали е налице неправилно анализиране и грешна интерпретация на доказателствата, е въпрос по правилността на въззивното решение, която не може да бъде съобразявана във фазата по допускане на касационно обжалване.

Наличието на формирана по поставените въпроси постоянна практика на ВКС, от която въззивният съд не се отклонил, обуславя извод за липса на соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на производството на касатора не следва да се присъждат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение