Определение № 463 от 25.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 458/2012 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Ж. Д., Н. И. И., В. В. В., С. П. М., С. А. М.-Л., М. Ц. Х., Ц. Д. А., Д. Д. Д., Т. Д. М., В. М. М., Д. З. М., С. Ц. И. и М. М. Д. чрез пълномощника им адв. С. срещу определение № 1672 от 02.08.2012г. на Софийски апелативен съд постановено по ч.гр.д.№ 2675/2012г., с което е потвърдено определение от 16.12.2011г. на Софийски градски съд по гр.д. № 15 577/2011г. за прекратяване на производството поради недопустимост на иска. В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Съдът е посочил, че защитата следва да е с друг иск, но според жалбоподателите иск по чл. 108 ЗС би бил недопустим. Те считат, че обжалваното определение представлява отказ от правосъдие, тъй като не разполагат с друга възможност да защитят правата си. В изложението на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК изтъкват, че основният въпрос по делото е дали е допустим иск на носителите на правото на строеж срещу притежателите на нотариален акт, който ги легитимира като собственици на същия имот и какъв следва да е този иск. Въпросът, според тях, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.Освен това, въпросът е решаван противоречиво от съдилищата. В подкрепа на последното са приложени съдебни актове. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. При преценка на допустимостта на касационното обжалване с оглед предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, приема следното: Производството по гр.д. №15577/2011г. на Софийски градски съд, І-13 състав е образувано по искова молба на частните жалбоподатели против [фирма]. Ищците са собственици на апартаменти в сградата на бл.244-245 в [жк], заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху държавна земя. Ответното дружество е приобретател по договор за продажба на празно дворно място от * кв.м. в кв. * по плана на [населено място], местн. “К. село-П. канал” като собствеността е придобита от лица, на които собствеността е възстановена по ЗСПЗЗ. С изменение на регулационния план от 2001г. е обособен нов парцел * в кв. *, предвиден за застрояване, който попада в междублоковото пространство. Според ищците собствеността върху имота е възстановена неправомерно и също в нарушение на закона имотът е нанесен в кадастралния план. Поради това считат, че имат правен интерес да установят, че ответникът не е собственик на имота. Първоинстанционният съд с определение от 16.12.2011г. е прекратил производството по делото като е счел, че липсва правен интерес от предявяването му. Претенциите на ищците са обосновани с евентуално бъдещо застрояване на новообособения имот, но този свой интерес могат да защитят по реда на ЗУТ - чрез обжалване на съответните административни актове, одобряващи застрояването. С обжалваното определение съставът на Софийски апелативен съд е потвърдил определението за прекратяване, като е изложил и допълнителни съображения, че липсва спор относно взаимно изключващи се права, което да обуслови интереса от предявения иск. Правото на строеж върху терена съществува наред с правото на собственост и нарушение на правото на строеж би могло да има само при ново застрояване, което го ограничава. Поради това целеното с предявения иск отричане на правото на собственост на ответника не би защитило интереса на ищците като суперфициари. Посоченият в изложението въпрос за допустимостта на иск на носителите на правото на строеж срещу притежателя на нотариален акт за собственост върху терена е разрешен в обжалвания акт, но липсват предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Цитираната, но непредставена от жалбоподателите, съдебна практика не разрешава сходни въпроси. Сочените решения на ВКС приемат за допустим иск за собственост относно имоти, които са индивидуализирани по ПУП и нанесени като самостоятелна единица в кадастралната карта. В настоящия случай решаващите мотиви на съда не са свързани с начина на индивидуализация на имота, а с правния интерес на суперфициаря да отрича правото на собственост на собственика на земята. По този въпрос съдебна практика не е представена. Поради това не е налице хипотезата на чл. 280, ал.1,т.2 ГПК. Не може да се приеме, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, доколкото преценката на правния интерес във всеки случай се извършва според конкретните фактически обстоятелства, наведени в исковата молба. А и жалбоподателите не са обосновали нито една от проявните форми това основание, разяснени и в т.4 на Тълкувателно Решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на О. на ВКС. Поради изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на определението. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.