Определение № 2513 от 23.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4524/2023 г.

год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. И. К. против решение № 2744/29.05.2023 г., постановено по гр.д.№ 1278/2022 г. от ІІ“в“ състав на СГС. Не е постъпил писмен отговор по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, СГС е приел, че искът с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 8000 лева, в частта за претендираните неимуществени вреди. В тази част решението се обжалва в настоящото производство, доколкото в частта за претендираните имуществени вреди решението е окончателно, предвид размера на предявения иск. Съдът е приел, че ищецът е бил привлечен като обвиняем на 13.07.2012 г. и че по внесения обвинителен акт е образувано НОХД № 21599/2012 г. на СРС, приключило с оправдателна присъда от 07.04.2015 г., която е била потвърдена с решение по ВНОХД № 3704/2015 г. на СГС. Прието е, че в първата инстанция ищецът се е явявал лично и със защитник в 8 от проведените общо 9 съдебни заседания, както и в проведеното пред въззивната инстанция заседание. Съдът е приел, че ищецът е бил обвинен в престъпление по чл. 216, ал. 1, пр. 2 от НК. Престъплението не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Спрямо него не е било взета мярка за неотклонение, нито друга мярка за процесуална принуда. Наказателното производство е продължило около 4 години в двете му фази /досъдебна и съдебна/, който срок с оглед конкретното обвинение може да се приеме за прекомерен. За установено е прието от ангажираните от ищеца гласни доказателства, че той е бил притеснен от отзвука, който наказателното производство би предизвикал сред неговите познати и приятели, както и отражението върху започнатата публична дарителска кампания по набиране на средства за закупуване на инсулинова помпа във връзка със заболяването му. След преценка на горните обстоятелства, формиращи критерия за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди, причинени на ищеца вследствие на неоснователно повдигнатото срещу него обвинение, и при отчитане на икономическите стандарти в периода на увреждането, съдът е приел, че обезщетение в размер 8000 лева е справедлива парична компенсация на претърпените от ищеца неимуществени вреди, поради което искът е счетен за основателен до този размер. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС