Определение № 1498 от 25.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 582/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. М. С. от [населено място] срещу определение № 1111 от 11.12.2025 г. по в. ч. гр. д. № 705/2025 г. на Габровския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 725 от 07.10.2025 г. по гр. д. № 1094/2025 г. /предишен номер - гр. д. № 63/1996 г./ на Севлиевския районен съд за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по гр. д. № 917/2025 г. по описа на Севлиевския районен съд /погрешно посочено по описа на Севлиевския окръжен съд – порок, отстраним по реда на чл. 247 ГПК/. Жалбоподателката счита определението за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по жалбата Г. П. К. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по настоящото дело е във втора фаза по извършване на съдебна делба на три недвижими имота между съделителите Л. М. С. и Г. П. К., при посочените в решение № 572 от 11.10.2000 г. по гр. д. № 63/1996 г. на Севлиевския районен съд квоти. Междувременно в Севлиевския районен съд е предявен иск по чл. 124 ГПК, вр. с чл. 79 ЗС и е образувано гр. д. № 917/ 2025 г. между същите страни във връзка с два от недвижимите имоти, предмет на делбата. В исковата молба са изложени твърдения за настъпила промяна в правото на собственост, чрез придобиването им на основание давностно владение от страна на съделителя Г. К., осъществено за период и след решението, с което е допуснато извършването на делба. С оглед на това въззивният съд е приел, че доколкото се твърди ново придобивно основание, което не е обхванато от силата на пресъдено нещо на решението по първата фаза на делбата /влязло в сила през 2001 г./, извършването на делбата във втората фаза е обусловено от изхода на гр. д. № 917/2025 г. на Севлиевския районен съд, поради което производството по настоящото дело следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, но конкретен въпрос не е формулиран. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1- т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане не са налице. Касаторката не е формулирала никакъв правен въпрос, а вместо това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са направени общи оплаквания за неправилност на постановеното определение, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Предвид липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се изследва и наличието на допълнителните такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, във връзка с които в изложението липсва обосновка. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че обжалваното определение е постановено в съответствие с дадените в т. 1 на ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, според които при обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, е налице такава зависимост, изразяваща се в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, поради което на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдът е задължен да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването му с решение по съществото на спора. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторката се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателката следва да заплати на ответника сумата 500 евро, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция за изготвения отговор на частната касационна жалба. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,