Определение № 1665 от 15.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 262/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. С., чрез назначения особен представител адвокат Т. Б. С. от САК, срещу решение № 1164/22.08.2022 г. по в. гр. д. № 222/2022 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 8580 от 1 6.12.2019 г. по гр. д. № 6136/2019 г. на Софийския градски съд, I ГО, 29 състав, е признато и допуснато изпълнението на територията на Република България на решение от 28 октомври 2014 г. по гр. д. № 2- 2201/2014 г. на Головинския районен съд на [населено място], Руска федерация, в частта, с която е постановено да се съберат от С. В. С., гражданин на Руската федерация в полза на А. В. С., гражданин на Руската федерация, сумата 130 000 руски рубли, сумата 15 019 щатски долара, сумата 13 869,58 евро и сумата 30 000 руски рубли - разноски. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното въззивно решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли да бъде обезсилено, респ. отменено. Оплакването си за недопустимост на въззивното решение, касаторът обосновава, с довода, че липса на международна компетентност и правен интерес за водене на делото. Твърди се, че е неправилен извода на съда, че между страните действа Договор между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, тъй като по делото липсват доказателства, че страните са граждани на СССР и/или на Руската федерация. Поддържа се, че не е налице правен интерес от водене на иска, тъй като по делото не е доказано ответницата да пребивава редовно в страната. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси, за които се твърди, че са от обуславящо значение за изхода на спора като по отношение на тях се поддържа наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тези въпроси са следните: 1. Допустимо ли е на територията на българската държава да се признае и да се допусне изпълнението на част от съдебно решение, постановено от органите на правосъдието на друга държава, а останалата част от решението да се изпълнява на територията на другата държава; 2. Налице ли е правен интерес от предявения иск, обоснован от твърдението на ищеца, че ответницата пребивава редовно в Република България доказано с удостоверение от БУЛСТАТ; Удостоверението от БУЛСТАТ правнорелевантен способ ли е за доказване на редовно пребиваване на чужденец на територията на Република България. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба А. В. С., чрез процесуалния си представител адвокат Т. П., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че българският съд е международно компетентен да се произнесе по подадената молба по реда на чл. 119, ал. 1 КМЧП, тъй като съгласно чл. 47 от договор между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела (Ратифициран с Указ № 784 на Държавния съвет от 15 април 1975 г. - ДВ, бр. 33 от 1975 г. в сила от 18 януари 1976 г., Обн. ДВ. бр.12 от 10 февруари 1976г., попр. ДВ. бр. 17 от 28 февруари 2014г.) договарящите страни взаимно признават и изпълняват издадените на територията на другата договаряща страна и влезли в сила решения на органите на правосъдието по граждански и семейни дела от имуществен характер, постановени по правоотношения, възникнали след влизане в сила на Договора. Посочено е, че съгласно чл. 3, ал. 1 КМЧП, разпоредбите на кодекса не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор в сила за Република България. Прието е, че е налице правен интерес от предявения иск, с оглед изложените в молбата твърдения, че ищецът е кредитор на ответницата, която му дължи заплащане на присъдените с влязлото в сила съдебно решение суми, че ответницата пребивава редовно в РБ и разполага с имущество, находящо се в РБ, срещу което ищецът може да насочи изпълнението. Посочено е, че ищецът е представил удостоверение от БУЛСТАТ за вписан адрес на ответницата, притежаваща недвижим имот в РБ като съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4, б. „б“, вр. чл. 3, ал. 1, т. 10, б. „б“ ЗРБ вписаните адреси на чуждестранни физически лица, притежаващи недвижими имоти в България, са адреси за кореспонденция на територията на страната с всички държавни институции, което обуславя правното значение на вписания адрес в регистър БУЛСТАТ като адресна регистрация по смисъла на ГПК. Посочено е, че съгласно чл. 119, ал.1 КМЧП за допускане на изпълнението на чуждестранно решение се предявява иск пред Софийския градски съд като в случая ищецът е спазил подсъдността, предвидена в КМЧП. Посочено е, че съгласно чл. 49 от Договора между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за оказване на правна помощ по граждански, семейно-брачни и наказателни дела от 12 декември 1957 г., към молбата за допускане на изпълнението на чуждестранното решение се прилагат заверен от съда препис от решението и удостоверение, че то е влязло в сила и подлежи на изпълнение, ако това не следва от текста на самото решение; документ, от който се вижда, че е била връчена своевременно и по надлежния ред поне една призовка на неучаствалия в делото ответник или на неговия пълномощник; заверен превод на молбата и на посочените документи. Посочено е, че по делото е представен заверен препис от решение от 28 октомври 2014 г. по гр. дело № 2-2201/2014 г. на Головинския районен съд на [населено място], Руска федерация, чието признание и допускане на изпълнение в осъдителната му част се иска, съдържащо удостоверяване от постановилия го съд за влизането му в законна сила и определение от 20 януари 2015 г. по гр. дело № 33-1276/2015 г. на Московски градски съд, Руска федерация, което е постановено при обжалване на посоченото решение пред горестоящия съд. Изложени са съображения, че при отбелязване върху самото решение /кръгъл гербов печат, че същото е влязло в сила/, не е необходимо представяне на отделно удостоверение, нито е необходимо, българският съд да следи и събира доказателства за връчването на това решение на ответницата. Констатирано е, че съдебният акт е представен в превод на български език. Посочено е, че удостоверяването е извършено от компетентния орган и съдържа изискуемата съгласно чл. 47 от Договора за правна помощ информация, поради което същото се ползва с обвързваща материална доказателствена сила. Прието е, че от представеното с молбата удостоверение за призоваване на страните за открито съдебно заседание по производството, в което са участвали и двете страни, е видно, че ответницата е била уведомена по съответния начин и своевременно за разглеждане на делото, съгласно законодателството на договарящата страна, на чиято територия е постановено решението. Прието е, че нито в договора, нито в КМЧП е предвидена забрана да се допусне изпълнение на част от чуждестранното решение. Посочено е, че липсват твърдения, нито са налице данни, съдебното решение да се намира в противоречие с предшестващо решение, влязло в сила и произнесено по дело между същите страни, за същия предмет и на същото основание, от съда на договарящата страна, на чиято територия трябва да бъде признато или изпълнено решението. Посочено е, че процесното решение не противоречи на българския обществен ред /чл. 117, т. 5 КМЧП/, тъй като производството, в което е издадено решението за парично уравнение при подялба на семейно имущество е аналогично с това, уредено в българското законодателство и няма твърдения и доказателства за влязло в сила решение на български съд между същите страни за същото искане и на същото основание /чл. 117, т. 3 КМЧП, аналогичен с чл. 52 от Договора/, както и за висящ процес пред български съд, образуван преди чуждото дело /чл. 117, т. 4 КМЧП/. Формиран е решаващ правен извод, че са налице предпоставките, предвидени в Договора за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела и в чл. 117 КМЧП, за признаване и допускане до изпълнение на чуждестранното решение и подадената молба е основателна. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че постановеното от въззивния съд решение не е вероятно недопустимо като основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, доколкото българският съд е международно компетентен да разгледа спора, предвид приложимите разпоредби на Договора между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за оказване на правна помощ по граждански, семейно-брачни и наказателни дела от 12 декември 1957 г., с оглед искането да се признае и допусне изпълнението на територията на Република България на решение от 28 октомври 2014 г. по гр. д. № 2- 2201/2014 г. на Головинския районен съд на [населено място], Руска федерация. Правният интерес от водене на делото е обоснован с изложените в исковата молба твърдения, че с чуждестранното съдебно решение в полза на ищеца е присъдено вземане спрямо ответницата, което не е погасено и същата притежава недвижимо имущество на територията на страната, от което може да бъде реализирано, след уважаване на молбата по чл. 119 КМЧП. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в случая не са налице. Първият формулиран от касатора въпрос не представлява принципен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, същият не е обусловил правните изводи на въззивния съд и е свързан с конкретните факти по спора, по отношение на него не се обосновава и специалното основание за допустимост. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК изисква разглеждането на поставения правен въпрос от значение за изхода по конкретно дело да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и законите да са непълни, неясни или противоречиви, което да налага създаване на съдебна практика, а конкретния случай не е такъв. Нормите, уреждащи предпоставките за допускане и изпълнение на чужди съдебни актове и обхвата на дължимата проверка са ясни, по тях е налице установена съдебна практика. Както и въззивният съд е посочил, в приложимия договор и в КМЧП, липсва установена забрана за признаване и допускане изпълнението на част от чуждестранното решение. Вторият формулиран от касатора въпрос не е обуславящ за правните изводи на въззивния съд като и не кореспондира с установеното по делото като по отношение на него също не се обосновава допълнителното основание на т. 3 на чл. 280, ал. 1. Въззивният съд е приел, че е налице правен интерес от водене на делото с оглед изложените в исковата молба твърдения, че ищецът се явява кредитор на ответницата и същата притежава недвижимо имущество в страната. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че чл. 53 ГПК не поставя изискването за продължително пребиваване на чужденеца в страната и притежаването на определен статут, изискващ съществуването на ЕГН или личен номер на чужденеца, а предвижда наличието на заявен адрес в съответна административна служба, каквато административна служба е Агенция по вписванията. В чл. 7, ал. 2, т. 4, б. б, във вр. с чл. 3, ал. 2, т. 10, б. б от Закона за регистър Булстат е предвидено, че вписаните адреси на чуждестранни физически лица, притежаващи недвижими имоти в България, са адреси за кореспонденция на територията на страната с всички държавни институции, което обуславя правното значение на вписания адрес в регистър Булстат като адресна регистрация. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата 1500 лв. за адвокатско възнаграждение. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение