Определение № 4202 от 20.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1308/2023 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Д. Е. М., чрез адвокат М. Б., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Ловеч №2/09.01.2023г. по в.г.д.№489/2022г. в частта, с която Д. Е. М. е осъдена да заплати на С. Б. Б. сумата от 9 150лв., получена без основание и представляваща платени от ищеца парични задължения на ответницата по изп.д.№418/2017г. в размер на 3 000лв. и платени задължения в общ размер на 6 150лв. по договор за потребителски кредит, сключен с „ОББ“ АД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 21.12.2021г. до окончатлното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на оспореното решение, постановено в нарушение на закона и константната съдебна практика. Насрещната страна С. Б. Б. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат В. А., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивния съд не се е произнасял по поставения в изложението въпрос. Допълнително излага, че при постановяване на обжалваното решение съдът е обсъдил и анализирал в цялост събраните по делото доказателства и същото е постановено в съответствие с формираната съдебна практика. При извършеното разпределение на доказателствената тежест от първостепенния съд на ищеца не е възложено да доказва наличието на доходи и средства за заплащане на процесната сума. Не е налице и очевидна неправилност на решението, като позоваването на същата е бланкетно. Претендира и присъждане на направените в производството разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Троянски районен съд, постановил друго, с което осъдил Д. Е. М. да заплати на С. Б. Б. сумата от 9 150лв., получена без основание и представляваща платени от ищеца парични задължения на ответницата по изп.д.№418/2017г. в размер на 3 000лв. и платени задължения в общ размер на 6 150лв. по договор за потребителски кредит, сключен с „ОББ“ АД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 21.12.2021г. до окончатлното ѝ изплащане. Решението в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: На 23.11.2011 г. бил сключен Договор за потребителски кредит между „ОББ“ АД и Д. Е. М., по силата на който на ответницата бил предоставен кредит в размер на 13 025 лв. На 23.02.2012г. кредитът бил обявен за предсрочно изискуем и по реда на чл.417 ГПК банката се снабдила със Заповед № 85/13.02.2014 г. за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Въз основа на същите, на 13.03.2014г., било образувано изпълнително дело №20148790400417 по описа на ЧСИ В. П. срещу длъжника Д. М.. Впоследствие, с договор за цесия от 31.01.2018г. банката – кредитор прехвърлила вземането си на „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Въззивният съд установил, от информацията предоставена от „ОББ“ АД, че в периода от 2016г. до 31.01.2018г. (датата на прехвърляне на вземането) за погасяване на кредита са постъпили две плащания чрез ЧСИ В. П., както следва: в размер на 844,77лв. на 19.12.2017 г. и в размер на 1 000 лева, на 12.01.2018 г. Съдът установил още, че за погасяване на задълженията към банката по изпълнителното дело било извършено плащане на три суми от по 1000 лева от С. Б. в полза на Д. М., направени на 11.12.2017 г., на 09.01.2018 г. и на 02.02.2018 г. Сумите били внесени на каса. От представената информация от цесионера „ЕОС Матрикс“ ЕООД, въззивният съд приел, че след 31.01.2018г. погасителни вноски по дълга били правени, както следва: от Д. М. в общ размер на 11 459.34 лв.; от В. С. Башинов, в общ размер от 2 650.00 лв. и от ищеца С. Б. Б., в общ размер 6 150.00 лв. Общия размер на погасените задължения по процесния договор за кредит били в размер на 21 096.34 лв. Въззивният съд приел за безспорно и обстоятелството, че от месец август 2019 г. ищецът напуснал жилището, в което живели заедно с ответницата и признал, че от м.януари 2019 г. същата е извършвала плащанията на вноските по кредита. Установил още, че дружеството „ЕОС Матрикс“ ЕООД с договор за цесия от 23.11.2015г. придобило две вземания срещу ищеца С. Б. в размер на 2 879,09лв. и в размер на 32 585,13лв., по които нямало постъпили плащания. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че по делото не е установено отношенията между страните да са били влошени към датите на извършените от ищеца плащания, в периода 2017 г. – 2018 г. Приел, че плащанията от ищеца са извършени на каса при съдебния изпълнител и към цесионера, като направените в хода на производството възражения, че същите са заплатени със средства на ответницата Д. М. преведени по сметка на В. Б. са останали недоказани. Посочил, че такива не се установяват в представеното по делото извлечение от движението по сметката и липсва връзка между извършваните от ответницата преводи и плащанията от С. Б. за погасяване на дълга. Въззивният съд посочил още, че наличието на задължения на ищеца по договори за кредит означава наличност на тези средства и използването им за нуждите на семейството по време на съвместното съжителство на страните. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за основателен до сумата от 9 150лв. Касаторът обосновава допускане на обжалването с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие със закона, а именно: „Длъжен ли е въззивният съд да приеме за недоказан иск, за който са налице предпоставките за прилагане на чл.161 от ГПК и игнорирането на това обстоятелство води ли до незаконосъобразност и очевидна неправилност на постановеното решение?“. Този въпрос е неотносим към предмета на спора, тъй като не е бил разглеждан от въззивния съд и не е обуславящ правните изводи в обжалваното решение. При постановяването му съдът установил факта на извършени плащания от ищеца С. Башинов за погасяване на задълженията на ответницата Д. М. по сключения от същата договор за потребителски кредит в размера, до който уважил предявения иск, като направил извод за недоказаност на твърденията, че заплащането на сумите било извършено със средства на ответницата, преведени по сметка на В. Б.. Съдът не е обсъждал разпоредбата на чл.161 от ГПК, нито наличието или липсата на създадени от страните по делото пречки за доказване на относимите към производството факти и обстоятелства, поради което по отношение на въпроса не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Касационното обжалване се претендира да бъде допуснато и в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.1 и предл.3 от ГПК, поради вероятна нищожност и очевидна неправилност на решението. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване и на тези основания. Трайно установена е съдебната практика, според която нищожно е съдебното решение, което е постановено от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, в нарушение на изискването за писмена форма, неразбираемото или неподписаното решение. В конкретния случай касаторът не е въвел твърдения за наличие на някой от посочените пороци, нито такъв е установен от настоящата инстанция. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като при постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК и чл.280, ал.2, предл. 1 и предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторът Д. Е. М. следва да бъде осъдена да заплати на С. Б. Б. направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение