Определение № 89 от 12.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 639/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по съвместна касационна жалба на ищците В. Н. и С. Н. срещу Решение № 7959 от 22.11.2019г. по в.гр.д.№ 4661/2018г. на СГС, ГО, Втори „В“ въззивен състав в частта за потвърждаване на решението по гр.д.№ 29032/2016г. на СРС, 128 състав за отхвърляне на исковете, предявени срещу „Юробанк България“АД, за прогласяване за нищожни като неравноправни и противоречащи на закона клаузите на: чл.3,ал.2 от Договор за покупка на недвижим имот от 28.07.2005г; чл.5,ал.1 от Допълнително споразумение от 10.07.2009г.; чл.4,ал.2 от Допълнително споразумение от 07.07.2011г.; чл.4,ал.2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.55,ал.1,предл. първо ЗЗД за разликата над 9 394.09лв. до 21 765.60лв. - получена без основание от банката лихва за периода 01.06.2011г.-31.12.2015г.

По искане на касаторите производството по чл.288 ГПК по настоящото дело беше спряно във връзка с отправено с определение от 25.09.2019г. по гр.д. №27456/2017г. на СРС преюдициално запитване пред СЕС, предмет на дело С-745/2019. С определение от 22.10.2020г. производството по дело № С-745/19 е заличено поради оттегляне на запитването от съда, който го е отправил. С оглед на това налице са основанията за възобновяване на производството по чл.288 ГПК.

Касаторите искат отмяна на обжалваното решение като неправилно. Посочват, че еднозначно съдилищата са приели, че клаузите на чл.3,ал.2 от договора, чл.5,ал.1 от Допълнителното споразумение от 2009г. и чл.4,ал.2 от Допълнителните споразумения от 2011г. и 2012г. са действителни и по тази причина искът по чл.55,ал.1 ЗЗД за горницата над 9 394.09лв. е отхвърлен по съображения, че кредитополучателите трябва да заплащат за целия период от действието на договора фиксирана лихва в размер на 11.25%. Считат, че този извод е възможно да противоречи на правото на ЕС, предвид очакваното произнасяне на СЕС по дело С-745/2019. Поддържат, че страните са се споразумели за променлив годишен лихвен процент; че отсъства формула, механизъм по която да се определя базовия лихвен процент както към момента на сключване на договора, така и в който и да било момент от действието му; че не са посочени обективни фактори, при наличието на които да настъпва промяна в годишния лихвен процент, но въпреки това съдилищата, в противоречие с разпоредбата на чл.38,ал.1,т.2 от ЗБ-отм, действаща към датата на подписване на договора, приели, че оспорените разпоредби са действителни. Поддържа се, че възприемането на годишния лихвен процент в размер на 11.25% за целия срок на договора не е тълкувано по благоприятен за потребителя начин, както изисква чл.147,ал.2 ЗЗП; че възприемането на тезата лихвата за целия срок на договора да бъде първоначално посочената, води до допълване на неравноправни клаузи с цел отстраняване на порока „липса на методология“, в противоречие с решението на СЕС по дело С-618/10 и решението по гр.д.№ 4452/2014г. на ВКС; че такова тълкуване би било изцяло неблагоприятно за потребителя като се има предвид драстичното намаление след 2008г. на всички пазарни индекси /реалния измерител на цената на кредитния ресурс/. Посочват, че определянето на годишен лихвен процент, който не може да се променя поради отсъствие на дефиниция/формула за БЛП, лишава потребителя от възможността да бъде намален размерът на годишния лихвен процент и облагодетелства банката да получава високи годишни лихвени проценти, несъответстващи на пазарната действителност. Въведено е и оплакване, че съдът не се е произнесъл по твърденията за нищожност на договора поради липса на методология. Оспорват правилността на извода, че доводът за нищожност на допълнителните споразумения от 2011г. и 2012г. на основание чл.26,ал.1 ЗЗД са въведени за първи път едва с въззивната жалба. Поддържат, че тези твърдения са изложени пред първата инстанция, включително и в писмените бележки. Считат, че дори за първи път те да са заявени във въззивната жалба, според практиката на ВКС - решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г. на І т.о., не са преклудирани.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по:

1.Първите два въпроса, по които е отправено преюдициалното запитване по гр.д.№ 27456/2017г. на СРС - Ако се установи, че клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител, е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме, че дължимата се по договора лихва е фиксирана /независимо от противна уговорка в първоначалния договор/ в размера, който е определен към датата на отпускане на кредита?; Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, допустимо ли е националният съд въобще да присъжда лихва при наличие на неравноправна клауза, която не определя по правомерен начин променливия лихвен процент? Поддържано е отново искане за спиране на настоящото производство с цел произнасяне в съответствие с правото на ЕС.

2. Равноправна ли е разпоредба, която противоречи на чл.58,ал.1,т.2 ЗКИ и чл.147 ЗЗП при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК като се поддържа, че въззивният съд в противоречие с Решенията на СЕС по дела С-96/14; С-26/13, С-143/13, С-472/10, С-154/15, С-307/15 и С-308/15, решението на ВКС по т.д.№ 535/2016г. на І т.о. и т.д.№ 240/2015г. на ІІ т.о. приел, че разпоредбата на чл.3.2 от договора е равноправна.

3. Трябва ли съдът да тълкува разпоредбите по начин, който е благоприятен за потребителя с позоваване на допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК поради твърдяно противоречие на обжалвания акт с Решението на СЕС по дело С-618/10 и по гр.д.№ 4452/2014г. на ІІІ г.о. на ВКС. Поддържа се, че изводът на СГС при тълкуване на разпоредбата на чл.3,ал.2 от договора, че страните са договорили фиксирана лихва /тъй като текстът предвижда променлив лихвен процент, който е невъзможно да бъде определен поради липса на формула/, е неблагоприятно за потребителя, тъй като договорът за ипотечен кредит е с продължително действие и с оглед на пазарната обстановка, всички пазарни индекси са значително намалели, съответно тълкуването, че лихвеният процент е фиксиран не позволява на потребителя да се възползва от благоприятната пазарна обстановка.

4. Липсата на методология за определяне на годишен лихвен процент /базов лихвен процент/, основание ли е договор за ипотечен кредит, сключен преди 23.07.2014г. да бъде прогласен за нищожен. Посочва се, че по отношение на тези договори няма изрична правна норма, аналогична на разпоредбата на чл.22 от ЗПК, съгласно изменението в сила от 23.07.2014г., съответно аналогична на разпоредбата на чл.36-38 от Закона за кредитите за недвижими имоти, която да посочва дали при липсата на методология за определяне на лихвения процент тези договори са нищожни или не при липса на методология. Въведена е допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.

5. Тълкуването на съда, че през целия срок на договора ще се прилага първоначално договорения лихвен процент, тъй като не са заложени ясни критерии как да се променя ГЛП, но същевременно е ясно, че страните са договорили променлив лихвен процент, явява ли се подмяна/допълване на волята на страните. Във връзка с този въпрос касаторите се позовават на противоречие с практиката на ЕС - решение по дело С 618/10.

6. Трябва ли съдът да се произнесе по всички аргументи при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1,предл.последво ГПК с позоваване на решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК.

7. До кой момент страната може да се позове на нищожност при същата допълнителна предпоставка, обоснована с твърдение за противоречие с решението по т.д.№ 3686/2014г. на 1 т.о. на ВКС. Поддържа се, че СГС е счел твърденията за нищожност на допълнителните споразумения за преклудирани, а те били наведени пред първата инстанция. Независимо от това, съгласно решението по т.д.№ 3686/2014г. на 1 т.о. на ВКС, потребителят може да въвежда твърдения за нищожност и пред въззивната инстанция.

В писмен отговор „Юробанк България“АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

По делото е било безспорно, че на 28.08.2008г. е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 3015, по силата на който, банката е предоставила на ищците кредит в размер на 44 820 евро с краен срок за погасяване 31.07.2023г., на месечни вноски, съгласно погасителен план, към който са били подписани и допълнителни споразумения. Съгласно чл.3,ал.1 от договора за усвоения кредит кредитополучателите дължат на банката през първата година от срока на издължаване на кредита фиксирана годишна лихва в размер на 5.75%.

Въззивният съд е споделил извода на СРС за недействителност поради неравноправност на клаузата на чл.3,ал.5 от договора, предвиждаща "Действащият Базов лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните” по съображения, че дава право на банката да променя едностранно условията на договора за банков кредит на основания, които не са предвидени в него, както и да увеличава цената на предоставяната услуга /лихвата/, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е завишена в сравнение с тази, уговорена при сключването на договора, поради което е нищожна.

Влязло е в сила и решението в частта за уважаване на исковете за прогласяване нищожността на клаузата на чл.5,ал.4 от допълнителното споразумение от 2009г., на чл.5,ал.1 от допълнителните споразумения от 20011г. и 2012г., на чл.10 от допълнителните споразумения от 2011г. и 2012г. и на допълнителните споразумения от 14.10.2014г. и 27.05.2015г.

Предмет на касационната жалба са клаузите на чл.3.2 от договора, чл.5,ал.1 от Допълнителното споразумение от 2009г. и чл.4,ал.2 от Допълнителното споразумение от 07.07.2011г. и същият текст от Допълнителното споразумение от 02.08.2012г., които въззивната инстанция е счела за действителни. Спорните клаузи са със съдържание:

-Чл. 3, ал. 2 от договора - за всяка следваща година до крайния срок на издължаване на кредита, кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 4.8 пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП на банката за жилищни кредити в лева е в размер на 3. 5 %.

Твърденията на ищците са, че не е дефиниран механизъм на определяне на ГЛП и предпоставките, водещи до увеличаването му; че в договора липсва дефиниция на понятието базов лихвен процент, поради което не е ясно кои елементи са включени при формирането му и как се изчислява. Позовали са се на нищожност противоречие с разпоредбите на чл. 26, ал.1 ЗЗД, чл.147, ал.1 ЗЗП, чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП, чл.58, ал.2 ЗКИ, на противоречие на морала и добрите нрави, на нищожност поради липса на предмет и съгласие.

-Чл. 5,ал.1 от Допълнително споразумение от 10.07.2009г. - от датата на превалутирането на ползвания кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0. 75 пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП на банката за жилищни кредити в лева е в размер на 10. 5 %".

Твърденията са аналогични на тези, въведени по отношение на разпоредбата на чл.3,ал.2 от договора.

-Чл. 4,ал.2 от Допълнително споразумение от 07.07.2011г. и чл.4,ал.2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г., които са със сходно съдържание "През периода на облекчено погасяване, върху дълга се начислява годишна лихва в размер съгласно договора за кредит и/или последващи допълнителни споразумения към договора за кредит, но кредитополучателя заплаща намалени равни месечни вноски в размер на 419 лв. на месец съгласно погасителен план, съставляващ неразделна част от споразумението".

Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни. Във въззивната си жалба ищците са се позовали на нищожност на сключените споразумения, „тъй като чрез тях банката се опитва да получи съгласие по отношение на действия, които се основават на нищожни клаузи, които не могат да се санират от страните с изразяване на нова воля”. Позовавали са се и на нищожност на целия договор поради липса на методология - методика за изчисляване на лихвата и са въвели оплакване, че „липсва произнасяне от първоинстанционния съд”. Поддържали са, че заплатените лихви са на база нищожен договор и следва да бъдат възстановени.

Въззивната инстанция е приела, че приложими към спора са разпоредбите на ЗЗППТ, отм.2006г., но в сила към датата на сключване на договора, на които разпоредби се е позовала и първата инстанция. Въз основа на заключението на счетоводната експертиза СГС е приел за установено, че банката е имала разработена Методология за определяне на базисни лихвени процентни, но съдържащите се в нея обективни компоненти не са достатъчно добре определени и не съдържат методика за определяне относителното тегло в общото ниво на базовия лихвен процент на отделните компоненти количествените зависимости между изменението на компонентите и изменението на базовия лихвен процент.

Съставът на СГС е констатирал, че клаузата на чл.3,ал.2 от договора и тази на чл.5,ал.1 от Допълнителното споразумение от 2009г. са със сходно съдържание, доколкото в последната също са посочени фиксирани размери на компонентите, които формират дължимата договорна възнаградителна лихва - базов лихвен процент и договорна надбавка. Становището, че оспорените клаузи на чл. 3.2 от договора за кредит и чл. 5, ал. 1 от допълнителното споразумение от 10.07.2009г. не са неравноправни, е аргументирано с приложимата за спора разпоредба на чл.36,ал.1 ЗЗППТ-отм. и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. 848/2017 г., ТК, I отд. на ВКС, съгласно която, уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 ЗЗП; клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължението и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора.

Въззивната инстанция се е позовала и на разясненията, дадени в решение № 92/09.09.19 г. по т.д.№ 2481/17г. на ІІ т.о. на ВКС - при клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер.

На тази основа е изградено становището, че в съдържанието на клаузите на чл. 3,ал.2. и чл. 5,ал.1 са изразени като абсолютна стойност компонентите, образуващи размера на годишната лихва - базов лихвен процент и надбавка, разпоредбите не съдържат неяснота относно цената на кредита, тъй като за средния потребител е разбираемо, че общият размер на лихвата представлява сбор от двата елемента и се изисква само прилагане на едно аритметично действие за изчисляването й. Изложени са и съображения, основани на възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл.430, ал.1 във връзка с ал.2 ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Обобщено е, че въведеното изискване в релевантната нормативна уредба относно посочването на метода на изчисляване на лихвата от една страна е изпълнено с посочването на двата лихвообразуващи компонента, а от друга страна, евентуалната промяна на базовия лихвен процент е предмет на регламентация в други оспорени клаузи, а не в обсъжданите; че посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателите, поради което оспорените клаузи не са нищожни.

Отречена е и основателността на твърдяната от ищците нищожност на клаузите на чл. 4, ал. 2 от допълнителните споразумения към договора за кредит от 07.07.2011 г. и 02.08.2012 г., в които е предвидено, че през уговорен период на облекчено погасяване, върху дълга се начислява годишна лихва в размер съгласно договора за кредит и/или допълнителни последващи споразумения към него, като кредитополучателите заплащат намалени равни месечни вноски във фиксиран размер. Клаузите са счетени за действителни, тъй като от една страна в тях е посочен фиксиран размер на месечните вноски по кредита за уговорен от страните период, а от друга относно размера на годишната лихва, препращат към действителни договорни клаузи.

Мотивирано е, че при сключване на договора за кредит и впоследствие при сключване на допълнителните споразумения от 10.07.2009г., 07.07.2011г. и 02.08.2012г., кредитополучателите са разбрали обхвата на своето задължение в оспорените клаузи на договора за кредит и допълнителни споразумения към него, като независимо, че не са знаели как банката определя базовия си лихвен процент, са били наясно, че дължат възнаграждение в конкретно посочените в тях размери. Като значимо за преценката за действителността на обсъжданите клаузи е отчетено и обстоятелството, че в тях не е изрично предвидено право на банката за промяна на базовия лихвен процент, поради което същите не следва да се обявяват и за частично за нищожни. По съображения, че при сключване на договора за кредит в чл. 3.1. е определен фиксиран размер на лихвата за първата година от кредита и е посочен метод за формирането й (базов лихвен процент + фиксирана надбавка) е отречено наличието на нарушение на чл.38 ЗБ (отм.), действащ към датата на сключване на договора. Обосновано е, че премахването изцяло на клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и ясна уговорка за възнаграждение, изразено като в абсолютна стойност към момента на сключване на договора, би променило възмездния му характер. Доводите за нищожност на допълнителните споразумения от 07.07.2011 г. и 02.08.2012 г., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД са счетени за преклудирани като въведени за първи път едва с въззивната жалба.

Произнасяйки се по обективно съединения осъдителен иск с правно основание чл.55,ал.1,предл.първо ЗЗД, въззивната инстанция е съобразила, че ищците аргументират искането си за заплащане на сумата 21 765лв.60лв.с твърдения, че банката е получила неоснователно възнаградителна лихва за периода 01.06.2011г.-31.12.2015г., тъй като отсъства основание за заплащане от тяхна страна на лихва изобщо, поради липса на методика за определянето й.

По довода на ищците, че не следва изобщо да заплащат договорна лихва, поради отсъствие на методика за определянето й, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, /препращайки на основание чл. 277 ГПК към тях/, че предвидената в чл.23 от ЗПК последица - ако договорът за потребителски кредит се обяви за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита/, е неприложима, тъй като в случая следва да бъдат обявени за недействителни по реда на чл. 22 от ЗПК допълнителни споразумения, с които се предоговарят условия на вече съществуващ договор за кредит и с обявяване за нищожни на допълнителните споразумения от 2014г. и 2015г., между страните остават да действат и да се прилагат разпоредбите на предхождащото ги споразумение от 2009г. досежно годишната лихва и същевременно няма данни спрямо кредитополучателите в периода на действието на допълнителните споразумения, сключени след 2009г., да е прилаган по-висок лихвен процент от посочения в допълнителното споразумение от 2009г.

Съставът на СГС е изложил и допълнителни съображения, че премахването изцяло на клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и ясна уговорка за възнаграждение, изразено като абсолютна стойност към момента на сключване на договора, би променило възмездния му характер и не съответства на разпоредбите на закона, поради което доводите на кредитополучателите, че не дължат изобщо възнаградителна лихва по процесния договор за кредит са неоснователни.

СГС е приел за неправилно първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за прогласяване като нищожни поради неравноправност на разпоредбите на чл.5,ал.1 от допълнителните споразумения към кредитния договор от 2011 и 2012г., които предвиждат, че след изтичане на периода на облекчено ползване, върху общия размер на дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на облекченото погасяване лихва.

На следващо място е формиран извод, че приложимият лихвен процент между страните през исковия период /01.06.2011г. до 31.12.2015г./ е 11.25 %. Този извод е основан на: уговореното в допълнителното споразумение от 10.07.2009г.; препращащите клаузи на чл. 4, ал. 2 от следващите споразумения; на прогласената с влязлата в сила част на първоинстанционното решение нищожност на допълнителните споразумения от 2014г. и 2015г.; на приетите за действителни оспорваните клаузи на чл. 3, ал. 2 от договора за кредит и клаузите на чл. 5, ал. 1 от допълнително споразумение от 10.07.2009г. и на чл. 4,ал. 2 от допълнителните споразумения към договор за кредит от 07.07.2011г. и 02.08.2012г. Потвърден е изводът на СРС, че не е установено в процесния период спрямо ищците да е прилаган по-висок от посочения в допълнителното споразумение от 2009г. лихвен процент, поради което и същите не са заплатили недължима лихва на това основание. Предвид извода за нищожност на клаузите на чл. 5, ал. 1 от допълнителните споразумения към договора за кредит от 07.07.2011г. и 02.08.2012г., /със съдържание: след изтичане на периода на облекчено погасяване, върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на облекченото погасяване лихва, за което с подписване на настоящото допълнително споразумение, кредитополучателят дава своето изрично и неотменимо съгласие, оправомощава и възлага на банката/, въззивният съд е приел, че осъдителната искова претенция е основателна за 9 394,09 лв. - сумата на установената от счетоводната експертиза капитализирана лихва за процесния период. По тези съображения е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.55,ал.1,предл.първо ЗЗД за този размер и е потвърдено за отхвърлянето му за разликата над 9 394.09лв. до претендираната сума от 21 765лв.60лв.

Настоящият състав счита, че предпоставките за допускане на факултативния касационен контрол на обжалваното въззивно решение не са осъществени:

Първата част първия въпрос е некоректно зададена, не съответства на правните съображения, изложени в мотивите към обжалвания акт, следователно не отговаря на критериите на обща предпоставка за допускане на касационното обжалване и въз основа на него е невъзможно осъществяването на факултативния касационен контрол.

Въззивната инстанция не е приела, че дължимата по договора лихва за периода на действието му е „фиксирана, независимо от противната уговорка в първоначалния договор”. Изхождайки от възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства, въззивната инстанция е търсила справедливото разрешение на въпроса: след като бъде елиминирана неравноправната клауза за произволно едностранно изменение на съдържанието на договора, съответно на погасителния план, чрез евентуална промяна на уговорения при сключването на договора базов лихвен процент, каква е дължимата на кредитодателя престация - цената на финансовата услуга. Разрешаването на този въпрос е основан и съобразен с практиката на ВКС, формирана с цитираните от СГС решение № 92/09.09.2019г. по т.д.№ 2481/2017г. на ІІ т.о. и решение № 87 от 06.11.2019г. по т.д.№ 848/2017г. на І т.о. Тази практика е споделена и закрепена и в служебно известните на настоящия състав решение № 9 от 27.02.2020г. по т.д.№ 62/2019г. на І т.о. и решение № 168 от 29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. Съгласно нея, при конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност - като процент към момента на сключване на договора, е спазено изискването за яснота и разбираемост. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. Обстоятелството, че лихвата се определя от два компонента - базов лихвен процент и надбавка, всеки от които е посочен като стойност, не внася неяснота, тъй като за средния потребител е разбираемо, че общият размер на лихвата представлява сбор от двата елемента и се изисква само прилагане на едно аритметично действие за изчисляването й. Въведеното изискване относно посочването на метода на изчисляване на лихвата е изпълнено с посочването на двата лихвообразуващи компонента.

Това последователно застъпвано становище от съставите на търговска колегия на ВКС не е в противоречие с тълкуването, дадено от СЕС в Решението от 03.03.2020г. по дело С-125/2018г., т.3, на което касаторите се позовават в депозираната в хода на производството по чл.288 ГПК молба вх.№ 180 от 11.01.2021г.. Тълкуването дадено от СЕС е относно „договор за ипотечен кредит с клауза, с която се определя променли в лихвен процент, а хипотезата, в която съставите на ТК на касационната инстанция са се произнесли /каквато е и настоящата/ касаят клауза, в която размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца по договор за банков кредит е изразено в абсолютна стойност - като процент към момента на сключване на договора, формирано от сбора на два твърди/ непроменливи конкретно посочени компонента. Както се посочи, в тълкувателната практика на ВКС еднозначно е застъпвано становището, споделено и в обжалваното решение, че възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 ЗЗП относно правото на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП.

Съществено относно разрешаването от въззивния състав на първия поставен въпрос /и на останалите, които са относими към отхвърлянето на иска за нищожност поради неравноправност на клаузата на чл.3,ал.2 от договора/ е обстоятелството, че в синхрон с практиката на ВКС, в обжалваното решение е проведено разграничението в коя от разпоредбите от процесния договор/споразуменията е регламентирана възможността за промяната на лихвения /базов лихвен/ процент. Отчетено и преценено от СГС е обстоятелството в коя от разпоредбите са уредени клаузите, осигуряващи правото на банката за едностранна промяна на базовия лихвен процент и начинът по който се осъществява едностранната промяна - дали той е разписан и прозрачен и сведен до потребителя, съответно към коя от клаузите на договора са относими пороците, водещи до нищожност. СГС е достигнал до извод, който е в съответствие с практиката на ВКС, че при запазването на клаузата, уреждаща този размер на лихвата, при който е сключен договорът, и след премахване на неравноправните клаузи за изменението й /тази на чл.3,ал.5 от договора от 2005г., на чл.5,ал.4 от споразумението от 2009г. и чл.5,ал.1 от споразуменията от 2011г. и 2012г./ банката не може да променя едностранно базовия лихвен процент, който остава валидният посочен в договора лихвообразуващ компонент.

Втората част на първия въпрос е изцяло хипотетична, а не обуславяща изхода на спора, поради което също не отговаря на критериите на обща предпоставка, очертани в ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Тази част от „въпроса“ изразява единствено тезата на касатора, че „не следва съдът изобщо да присъжда лихва” и несъгласието му с изводите в обжалваното решение, с които нейната основателност е отречена. Както се посочи, въззивната инстанция е търсила разумен подход за възстановяване неравновесието между правата и задълженията на страните, постигнато чрез неравноправната - във вреда на потребителя уговорка; как да бъде преодоляна клаузата, която „не определя по правомерен начин променливия лихвен процент”. Тезата на касаторите, че договорът за кредит следва да бъде редуциран до безлихвен заем е изцяло в противоречие с възмездния по дефиниция договор за банков кредит - чл.430,ал.1 и ал.2 ТЗ. Трайноустановената практика на ВКС /решение №384/29.03.2016г. по т.д. № 2520/2016г. на ВКС, IІ т.о., решение №205/07.11.2016г. по т.д.№154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №144/08.11.2017г. по т.д.№2155/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение №87/06.11.2019г. по т.д.№848/2017г. на ВКС, ТК, І т.о ., решение № 9/ 27.02.2019г. по т.д.№ 62/2019г. на І т.о/ приема, че уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл.145, ал.2 от ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. Когато клаузата съдържа конкретизирано по размер задължение на длъжника и доколкото касае основния предмет на договора-възнаградителната лихва по договор за кредит, и е формулиран по ясен и разбираем начин, съгласно изискването на чл.145,ал.2 ЗЗП, не следва да се преценява като неравноправна.

Както е разяснено и в решение № 168/29.01.2012г.по т.д.№ 2184/2019г. на ІІ т.о., наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи, съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, с която е транспонирана разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Целта не е обявяване на недействителността на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи и ако последното условие е изпълнено, съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, съответният договор трябва да продължи да действа без друго изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход, в който смисъл са и цитираните от ВКС решения на СЕС по дело C-118/17, т. 40 и 51 C-70/17 и C-179/17, т. 57, по дело С-260/18, т. 39, по дело С-453/10, т. 32/.

Вторият въпрос отново е предпоставен от теза - твърдение на касатора, че въззивната инстанция му е дала положително разрешение, които не съответстват на изложените от СГС правни доводи и съображения. Следователно и по този хипотетичен, а не обуславящ изхода на спора въпрос, касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Изводите си за неоснователност на иска за прогласяване на недействителността на чл.3,ал.2 от договора въззивната инстанция е основала на разпоредбата на чл.145,ал.2 ЗЗП и на приложимата за спора разпоредба на чл.36,ал.1 ЗЗППТ-отм., като е счела уговорката за ясна и разбираема. Позовала се е и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. 848/2017 г., ТК, I отд. на ВКС, съгласно която, уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми. Решаващият състав не е формирал извод, че разпоредбата противоречи на чл.58,ал.1,т.2 ЗКИ, на който довод е основан вторият въпрос. Следователно, той е хипотетичен, несъответен на мотивите на въззивната инстанция, поради което няма съдържанието, очертано в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Паралелно с това в практиката на ВКС последователно е застъпвано становището, че посочването на лихвата, както е в конкретния случай, като абсолютна стойност, формирана от два компонента - базов лихвен процент точно определен като конкретна стойност в проценти и договорна надбавка, представлява изпълнение на изискванията на чл.58 ЗКИ и е в съответствие с принципа за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения /решенията по т.д.№ 848/2017г. и по т.д.№ 62/2019г. и двете на І т.о. на ВКС/

Третият въпрос не е правен, а е твърдение за неправилност, основано на касационния довод, че въззивната инстанция е тълкувала разпоредбите от потребителския договор по начин, неблагоприятен за потребителя - в нарушение на чл.147,ал.2 ЗЗП. Преценка за правилността на даденото от състава на СГС тълкуване може да бъде осъществена само във фазата на същинския касационен контрол, след допуснато касационно обжалване, при условие, че касаторът е доказал предпоставките за достъп до този стадий на проверката. Поради това, касационното обжалване по него не следва да бъде допуснато.

Четвъртият въпрос е израз на тезата на касаторите, че те не дължат изобщо лихва, защото договорът за ипотечен кредит следва да бъде обявен за нищожен, тъй като „не съдържа методология за определяне на годишен лихвен процент“. Даденото от СГС разрешение за разбираемост от средния потребител на цената на кредита, на годишната лихва, която ще дължи на банката, не е в противоречие с практиката на ВКС. Настоящият състав изцяло споделя съображенията, закрепени в решението по т.д.№ 62/2019г. на І т.о. - потребителят би могъл да разбере обхвата на своето задължение, уредено в клаузата, определяща лихвата като сбор от два компонента - базов лихвен процент и надбавка, всеки от който е посочен като стойност, дори и да се приеме, че не е бил осведомен за конкретния начин по който банката определя базовия си лихвен процент, тъй като е бил уведомен за размера му и е приел да дължи възнаграждение в конкретно посочения размер. В същия смисъл е и разрешението, дадено в решението по т.д.№848/2017г. на І т.о. - въведеното изискване относно посочването на методиката на изчисляване на лихвения процент по кредита на годишна база, изразен като абсолютна стойност е изпълнено с посочването на двата лихвообразуващи компонента. Същественото е, че по настоящото дело няма спор, че евентуалната промяна на базовия лихвен процент стои извън регламентацията на разпоредбата на чл.3,ал.2 от договора. Следователно, по този четвърти въпрос, по който е налице практика на ВКС, с която обжалваното решение е в синхрон, е изключена възможността за допускане на касационното обжалване в поддържаната от касаторите хипотеза на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като не се твърди и не се обосновава наличие на противоречива или неправилна съдебна практика, която следва да бъде уеднаквена или преодоляна.

Пети и шести въпрос са относими към правилността на решението. Петият въпрос е твърдение, че волята на страните е подменена и допълнена, каквото преценка е извън пределите на настоящото производство. Въпросът не отговаря на критериите да послужи като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, тъй като основанията за допускане на факултативния касационен контрол /чл.280,ал.1 ГПК/ не са идентични на касационните основания /чл.281,т.3 ГПК/. Той е основан на касационното оплакване, че съдът е подменил/допълнил волята на страните. Както се посочи това е въпрос на основателност на касационната жалба, до която фаза производството по настоящото дело не е достигнало поради неосъществяване на предпоставката на чл.280,ал.1 ГПК. Няма основание за преценка и въззивното решение да е в противоречие с решението на СЕС по дело С 618/10, на което касаторите се позовават. Директива 93/13 не допуска правна уредба на държава членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза /решение по дело С-618/10/, но ако договорът може да се изпълни след премахването на неравноправната клауза, съдът следва да запази онази част от договора, която не е засегнатата от неравноправните клаузи, като националният съд следва да положи по-гъвкав подход на защита в правата на потребителите, като формалното равновесие на правата на страните се замени от ефективно такова, наложено от намесата на националния съд, който трябва да освободи потребителя от клаузите, действащи в негова вреда /решение по дело С 488/11/

Шестият въпрос е твърдение за допуснати процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл.281,т.3 ГПК и обжалването по него също не следва да бъде допуснато.

Неотносимо е позоваването на допълнителната предпоставка, въведена от касаторите към седмия въпрос, от което произтича неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по него. Във въззивната си жалба ищците са заявили, че споразуменията към договора за кредит, сключени през 2011г. и 2012г. са нищожни на основание чл.26,ал.1 ЗДЗД, тъй като чрез тях банката се опитва да получи съгласие по отношение на действия, които се основават на нищожни клаузи, а „противоречието със закона и добрите нрави на договорните клаузи са сериозни пороци...“ Видно е, че ищците са се позовали на основанията за нищожност по общите правила на ЗЗД, а не на нищожност поради неравноправност на основание специалния ЗЗП. Не е налице несъответствие на процесуалните действия на СГС с разрешението, дадено по т.д.№ 3686/2014г. на Първо т.о. на ВКС, съгласно което, първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 или чл.367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на чл.266 ГПК не се прилагат.

Този въпрос е и некоректно поставен, тъй като съставът на СГС е отрекъл неравноправността на клаузата на чл.4,ал.2 от допълните споразумения от 2011г. и 2012г., но е счел за неравноправна клаузата на чл.5,ал.1 от тях. Следователно, въззивната инстанция е обсъждала и е дала отговор за действителността на споразуменията от гледна точка на засилената потребителската защита, която специалният закон дава на касаторите.

Както се посочи, в хода на производството по чл.288 ГПК и след спирането му, касаторите представят молба от 11.01.2021г. В нея се правят недопустими искания - въвеждат се нови въпроси, които да получат отговор и се въвеждат нови факти, за които се представят и нови доказателства /обявяване на предсрочната изискуемост на процесния кредит, от който се извежда довод, че при обявена предсрочна изискуемост на кредита, обявяването на договора за кредит за нищожен не би довело до поставяне на кредитополучателя в изключително неблагоприятно положение; обявяването на нищожността на договора според касаторите ще има за последица неплащане на възнаградителната лихва, а единствено на главницата, а това ще доведе до намаляване на дълга; т.е. съобразно с практиката на СЕС - решение по дело С-269/19 не би възникнала опасността от поставяне на кредитополучателя в изключително неблагоприятно положение, изразяващо се в обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, тъй като този факт вече е настъпил/.

Тъй като в молбата се съдържат недопустими искания - заявени след изтичане на преклузивните срокове за депозиране на касационна жалба и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав не дължи произнасяне по нея.

Насрещната страна не претендира разноски за производството.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.