Определение № 546 от 08.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2292/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Марни“ ООД, чрез адв. Ц.-А. против решение № 158/07.02.2023 г. по в.гр.д. № 2159/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 2606 от 24.02.2022 г., постановено по гр.д. № 2609/2020 г. по описа на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на К. Н. Т., на основание чл.74 ЗЗД сумата от 19 520,37 евро – заплатени от ищцата задължения на ответното дружество по фактури с №№ 24801448/03.09.2014 г., 2480812/19.09.2014 и 24803374/13.11.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от 28.02.2020 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се неправилност на изводите на съда, че за ищцата е налице правен интерес съгласно изискването на чл.74 ЗЗД, разбиран като опасност от настъпване на неблагоприятни имуществени последици по отношение на изпълняващия чуждото задължение, и то само във връзка с отношенията му с кредитора на първоначалното вземане, като се поддържа, че в конкретния случай такава връзка не е налице. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил доводите на ответното дружество, че сумата е върната на ищцата от другия съдружник в дружеството. Неправилно било прието, че вземането на ищцата спрямо ответното дружество не е погасено по давност, тъй като петгодишната давност е започнала да тече считано от датата на плащане на чуждия дълг, а не от момента на издаване на фактурите, респ. от изтичане на 90 дневния срок за плащане по основното правоотношение между кредитора и длъжника /ответното дружество/. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК се поставят следните въпроси: 1/ От кой момент започва да тече погасителната давност на вземането при суброгацията по чл.74 ЗЗД – от момента на плащане на третото лице, което се суброгира в правата на кредитора или от падежа на основното правоотношение между кредитора и длъжника-ответник, по което третото лице-ищец извършва плащане; 2/ Включва ли законната суброгация според чл.74 ЗЗД освен изпълнение на задължение като елемент от фактическия състав и правен интерес от изпълнението и следва ли ищецът да е посочил в какво се изразява правния му интерес или съдът може служебно да извлече наличие на правен интерес; 3/ Следва ли, за да е налице правен интерес от изпълнението при суброгацията по чл.74 ЗЗД, конкретна зависимост между отношенията кредитор-длъжник, които да засягат, в смисъл да застрашават имуществените права на третото лице, на което поради това да се признае правен интерес; 4/ Засягането на конкретни имуществени права на третото лица, включва ли пропуснати от третото лице ползи или се ограничава до причинени вреди в резултат на загуба и засегнато имущество на третото лице. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 5 от 4.07.2016 г. по гр.д. № 2723/2015 г. на IV г.о. и решение № 183 от 1.02.2018 г. по гр.д. № 689/2017 г. на III г.о. Вторият допълнителен критерий по 1, 3 и 4-ти въпрос, е заявен бланкетно, без конкретна обосновка. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са повдигнати и следните процесуалноправни въпроси: Задължен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи след обсъждане на всички доводи и възражения на страните и всички релевантни доказателства; Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доводи, възражения и доказателства, на които страната се е позовала във въззивната жалба и да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения, факти, обстоятелства и възражения на страните, както и да обсъди всички приети по делото доказателства; Какво трябва да е съдържанието на мотивите към решението на въззивния съд и задължен ли е последният да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, както и доводите на страните и да формира и изложи в решението си собствени фактически и правни изводи по съществото на спора; Допустимо ли е съдът да прави предположения по евентуални твърдения на страна, напр. произтичащи от качеството й на съдружник в търговско дружество, без страната изрично и конкретно да е направила тези твърдения, в частност без страната изрично да е посочила в качеството си на съдружник какъв е правният й интерес да заплати чуждия дълг. По тези въпроси се твърди, че въззивният съд е процедирал в противоречие с казуалната практика на ВКС – по първия въпрос с решение № 69 от 22.06.2022 г. по т.д. № 878/2021 г. на II т.о.; а по останалите въпроси – в противоречие с решение № 17 от 23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на II т.о., решение № 43 от 4.06.2014 г. по т.д. № 213/2012 г. на II т.о., решение № 51 от 29.06.2020 г. по т.д. № 613/2019 г. на I т.о., решение № 99 от 6.08.2019 г. по гр.д. № 2331/2018 г. на I г.о., решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр.д. № 2296/2018 г. на II г.о., решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр.д. № 896/2018 г. на III г.о., решение № 173 от 6.11.2020 г. по гр.д. № 4404/2019 г. на III г.о. и решение № 60208 от 4.01.2021 г. по гр.д. № 126/2021 г. на III г.о. Ответната страна – К. Н. Т., чрез адв. М. в отговор на касационната жалба излага становище, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Изложени са и съображения за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендират се сторените разноски за касационната инстанция. Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, но при друга правна квалификация на иска – не по чл. 59 ЗЗД, а по чл.74 ЗЗД, като е изпълнил задълженията си като въззивна инстанция да укаже на страните, без да извършва нов доклад по делото, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна, да даде указания относно подлежащите на доказване факти и как се разпределя доказателствената тежест между страните за релевантните факти. С оглед установените по делото факти е приел, че ищцата е платила чуждия дълг, както и че последната е имала правен интерес да стори това, който интерес произтича от правното й положение на съдружник в ответното дружество, доколкото неизпълнението на задължението на последното към неговия контрагент по процесните фактури, би нарушило имуществената й сфера /право на част от печалбата от дейността на дружеството/ в случай на предприемане на съдебни действия по събиране на дължимите суми от кредитора спрямо ответното дружество. При тези факти, е приел, че ищцата се е суброгирала в правата на кредитора „Едука Борас“ СА, т.е. настъпила е законна суброгация. За неоснователно е прието възражението на ответника, че вземанията на ищцата са погасени по давност, като са изложени съображения, че давността тече от датата на плащане на задълженията на дружеството от банковата сметка на ищцата – 17.06.2015 г. и към датата на подаване на исковата молба – 28.02.2020 г., не е изтекъл петгодишния давностен срок. Решението е подписано с особено мнение от докладчика по делото, в което е изложено несъгласието му с извода на мнозинството от състава, че вземането на ищцата не е погасено по давност. Изложени са аргументи, че суброгацията е способ за преминаване на вземания, а не за погасяване на вземания; че представлява преминаване на правото на кредитора върху трето лице, което го е удовлетворило, като се сменя само и единствено субекта по правоотношението, но задължението остава възникнало в един по-ранен момент, поради което вземанията по издадените през м.09 и м.11 2014 г. са погасени по давност. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че при така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора, повдигнатите от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил решаващите изводи на съда. Въпросът следва да има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първият въпрос безспорно има характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не са налице сочените допълнителни критерии за допускане на касационно обжалване. В посоченото от касатора решение на ВКС изобщо не е даван отговор на въпроса от кой момент започва да тече погасителната давност на вземането при суброгация по чл.74 ЗЗД, като касационното обжалване е било допуснато поради наличие на вероятност въззивното решение да е недопустимо. В мотивите му са изложени съображения относно правния интерес на третото лице по смисъла на чл.74 ЗЗД и че ако такъв е налице, третото лице има и регресно право срещу длъжника да иска да му възстанови това, което е изпълнило на кредитора, както и че регресното право може да произтича от различни вътрешни правоотношения между длъжника и третото лица. Не е налице и вторият допълнителен критерий, който изобщо не е обоснован – не е посочена противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена, нито необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, нито се твърди че произнасянето по въпроса се налага от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясна правна норма. Освен това, по повдигнатия въпрос в съдебната практика на ВКС, а и в доктрината няма спор, че в чл.74 ЗЗД е уреден общият фактически състав на суброгацията, която е предпоставена от изпълнение на задължение /поначало чуждо/ при наличие на правен интерес от третото лице, което встъпва в правата на удовлетворения кредитор, доколкото има регресни права към длъжника, т.е. регресното право е предпоставка за суброгаторното право, имащо акцесорен и обезпечителен характер по отношение на правото на регрес. Законната суброгация по чл.74 ЗЗД е обусловена от съществуването на право на регрес на третото лице срещу длъжника /освен в изрично уредените от закона случаи – чл.178 ЗЗД/. При изпълнение на чужд дълг от третото лице и правен интерес от това, третото лице придобива ново право, което се различава от това на кредитора по основание – новото право е регресно, т.е. за връщане на даденото в изпълнение на чужд дълг. То е подчинено на принципа за забрана на неоснователното обогатяване, като даденото в изпълнение на чужд дълг може да има самостоятелно основание /връщане на даденото по чл.74 ЗЗД, или по предвидени в закона други специални основания – чл.127, чл.146, чл.155, чл.178 ЗЗД, чл.410, чл.411 КЗ или общия иск за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД при липса на специални такива, чл.61 ЗЗД и др./. Регресното право е различно и по падеж – изискуемо е в общия случай от момента на изпълнението /плащането на чуждия дълг/, а не „наследява“ падежа на оригиналното кредиторово вземане, т.е. регресното вземане е отделно вземане да се търси даденото в изпълнение на чуждия дълг, чиито падеж настъпва от момента на плащане на изпълнение на чуждото задължение. /в този смисъл са решение № 122 от 18.09.2014 г. по т.д. № 3228/2013 г. на I т.о., решение № 127 от 18.10.2019 г. по т.д. № 2835/2018 г. на I т.о., решение № 50040 от 17.05.2023 г. по т.д.№ 2774/2021 г. на I т.о. и др./ Втори и трети въпрос, касаещи правния интерес, като предпоставка от фактическия състав на чл.74 ЗЗД, са решаващо произнесени от въззивния съд, но и по отношение на тях не се разкриват посочените от касатора допълнителни селективни критерии за допускане на касационно обжалване. Противно на доводите на касатора, наличието на правен интерес не е извлечен служебно от съда, а с оглед наведените в исковата молба твърдения за наличието на такъв интерес за ищцата в качеството й на съдружник в ответното дружество – длъжник на кредитора Едука Борас“ СА относно вземания по договор за продажба на стоки. За да достигне до извод за наличие на правен интерес у ищцата да заплати дълга на ответното дружество, въззивният съд е съобразил трайната съдебна практика на ВКС по въпроса кога е налице правен интерес от изпълнение по смисъла на чл.74 ЗЗД, вкл. и цитираното от касатора решение № 5 от 4.07.2016 г. по гр.д. № 2723/2015 г. на IV г.о., според което наличието на правен интерес от изпълнението означава, че облигационното отношение между кредитора и длъжника засяга или би могло да засегне конкретни имуществени права на третото лице. Четвъртият въпрос не покрива общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е давал разрешение по него и съответно не е обусловил решаващите му изводи за основателност на предявения иск по чл.74 ЗЗД, поради което не следва да се обсъждат и сочените от касатора допълнителни критерии на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Процесуалноправните въпроси отнасящи се до задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, макар и да покриват общото основание за допускане на касационно обжалване, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие с посочената казуална практика на ВКС. Всички доводи на касатора, обосноваващи поставените въпроси, са свързани с възприетата от съда фактическа обстановка и извършената от него преценка на доказателствата, която обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е след касационните основания по чл. 280, ал.1 ГПК, с изключение на хипотезите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и по-конкретно при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато хипотеза в случая не се разкрива. Последният процесуалноправен въпрос не отговаря на общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдържа в себе си обстоятелства и условия, които не се разкриват в конкретния случай. С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. На насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 3 550,00 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 16.05.2023 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,