Определение № 2393 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3221/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 490 от 21.04.2025г. по гр.д. № 1557/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 50 от 28.02.2024г. по гр.д. № 295/2023г. на Пернишки окръжен съд за отхвърляне иска на М. К. М. против „Уеб Финанс Холдинг“ АД за установяване правото на собственост върху самостоятелен производствен обект в промишлена сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], на един етаж, с площ от 411 кв.м., намиращ се в[жк]. Касационната жалба е подадена от ищеца М. К. М. чрез адв. Н. Ц.. Счита за неправилен изводът, че не е доказал собствеността на праводателя си. Изтъква, че към момента на придобиване на имота от тримата съсобственици не може да се придобива по давност имот, който е общинска собственост и нотариусът не би издал акта. Твърди, че ТПК „Стомана Рома“ никога не е била част от „МИБУ“ ООД или от ОФ „Елея“, поради което тримата собственици са придобили имота чрез давностно владение. На следващо място счита, че ответникът не е успял да докаже, че спорният самостоятелен обект е бил включен в капитала на длъжника „МИБУ“ ООД. В списъка на сградите по сметка 203 е посочена само база“К.“ - П., но липсва индивидуализация, която да се отнесе към въпросния обект. Изтъква, че другите двама бивши собственици също водят дела срещу ответника, които са с благоприятен за тях изход до момента. В приложеното „допълнение“ към касационната жалба се иска допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност. Ответникът по жалбата „Уеб Финанс Холдинг“ АД, представляван от адв. Н. Н., в писмения си отговор счита, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Ищецът М. К. М. основава правото си на собственост на договор за продажба, сключен с нотариален акт от 02.09.2016г., с който родителите му К. К. и Е. К. му прехвърлят сградата. Видно, че с нотариален акт от 4.06.2007г. Й. Т., А. В. и К. К. са признати за собственици на основание давностно владение на: 1/едноетажна сграда със застроена площ 452 кв.м., построена в северозападната част и 2/ първия етаж от двуетажна сграда със застроена площ 561 кв.м., построена в югоизточната част, заедно със съответното право на строеж върху поземления имот, в който са построени, а именно дворно място с площ от 2891 кв.м., имот пл. № * в кв. 553 по кадастралния план на [населено място],[жк]. С нотариален акт от 15.08.2014г. тримата съсобственици са извършили доброволна делба на сградите като в дял на К. К. и съпругата му Е. К. е възложен самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с площ от 309,43кв.м., разположен в югоизточната част от първия етаж на сграда 1, цялата застроена на 567 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. С договор от същата дата тримата съсобственици са си разпределили ползването на дворното място. С нотариален акт от 02.09.2016г. К. К. и Е. К. са продали на М. М. придобитият при делбата имот. Същевременно, с Постановление за възлагане от 04.05.2018г. след проведена публична продан на ответника „Уеб Финанс Холдинг“ АД е възложен ПИ с идентификатор ***, заедно със сградите в него. Постановлението е влязло в сила на 20.11.2018г. и е вписано на 14.08.2019г. Представени са от ответника писмени доказателства, установяващи правото на собственост върху поземления имот на „МИБУ“ ЕООД - длъжник по изпълнението, чийто имот е продаден при публичната продан. Това са: договори за приватизация на дружеството, нотариален акт № 138/30.12.2003г. за учредяване на договорна ипотека от „МИБУ“ ООД в полза на „МБТР“ АД, съдебни решения за вписване и преобразуване на дружеството, четири акта за частна общинска собственост от 1997г., справки за дълготрайни материални активи, баланс на дружеството, оценка на имуществото и други. Установено е, че възбрана върху имота е вписана от ЧСИ на 14.11.2005г. Приета е техническа експертиза, която установява, че имот пл. № *, кв.553,[жк]е идентичен с ПИ с идентификатор *** и е частично идентичен като попада в парцел *“, в кв.553,[жк]по регулационния план, както и в контура на имота, описан в АЧОбС № 696/1997г. с площ от 73 015кв.м. Самостоятелният обект с идентификатор *** е на първия етаж на сградата с идентификатор ***, която е разположена в югозападната част на ПИ с идентификатор *** и е идентична със сградата, разположена в югозападната част на имот с пл. № * като попада в контура на имота, описан в АЧОбС № 696/1997г. с площ от 73 015 кв.м. Въз основа на експертизата съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника за липса на идентичност между имота, описан в констативния нотариален акт от 2007г., в договора за доброволна делба и в Постановлението за възлагане. При горните фактически обстоятелства съдът е констатирал, че двете страни се легитимират с документи, удостоверяващи право на собственост - нотариален акт и постановление за възлагане, т.е. налице е конкуренция на права между праводателите на страните по делото. Въззивният съд е оставил исковата молба без движение с указание до ищеца да посочи основанието, на което твърди, че е собственик - дали е договор за покупко-продажба, давностно владение или и двете, едното от които евентуално; изискал е ако се твърди придобивна давност да бъде уточнен периода на упражнявана фактическа власт с начален и краен момент. В отговор на това ищецът е посочил, че е придобил собствеността с договор за покупко-продажба, а баща му е придобил имота по давностно владение с нотариалния акт от 2007г. заедно с още двама съсобственици; към този момент собственик на това имущество е било ТПК „Стомана“, което се е легитимирало с нотариален акт от 1994г.; поради липса на финансови възможности кооперацията е преустановила дейността си и в имота се настаняват тримата съдружници, които го владеят следващите години. От страна на ответника е наведено възражение, че твърденията за собственост на ТПК“Стомана“ са направени за първи път с въззивната жалба, но в тяхна подкрепа не са представени никакви доказателства, включително сочения нотариален акт от 1994г. Пристъпвайки към решаване на спора въззивният съд е посочил, че в тежест на ищеца е да докаже, че праводателите му по договора за покупко-продажба са били собственици на продадения му имот, за да може правото на собственост да премине в неговия партимониум. Такива доказателства не са налице. Спрямо наведеното твърдение с уточнението на исковата молба, че процесният имот е бил собственост на ТПК „Стомана“ и върху него К. К., А. В. и Й. Т. са упражнявали фактическа власт и са го придобили по давност за период от 30 години, не са ангажирани доказателства. От друга страна е приел, че ответникът като взискател и купувач в проведеното принудително изпълнение се е позовавал на право, произтичащо от Постановление за възлагане, което има вещноправно прехвърлително действие и е деривативно основание за придобиване на собственост. С влизане в сила на възлагателното постановление купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота - чл.496, ал.2 от ГПК. С постановлението за възлагане на купувача е възложен както поземления имот, така и построените в него сгради, в една от които е спорния имот. В тежест на ответника е било да докаже, че длъжникът, негов праводател „МИБУ“ ООД, е притежавал правото на собственост върху сграда, в която се намира процесният самостоятелен обект. Дружеството е установило този положителен факт посредством писмени доказателства. Представените четири акта за частна общинска собственост от 1997г., които не са оспорени от ищеца, установяват, че ПИ с идентификатор *** е идентичен с имота от 73 015 кв.м. от кв.553 от АЧОС № 696/97г. В актовете се съдържа отбелязване, че имотът е предоставен за стопанисване и управление на „МИБУ“ ЕООД. През 1989г. по реда на Указ № 56 за стопанската дейност е образувана общинска фирма „Елея“ с държавно имущество и фирма „Метални изделия и битови услуги“/МИБУ/ с държавно имущество. След влизане в сила на ЗМСМА и въведеното разграничение на собствеността на държавна и общинска съгласно §7, ал.2 ПЗР на ЗМСМА имуществото, включено в капитала на двете общински фирми е станало общинска собственост. През 1992г. с решение на Общински съвет-П. е образувано ЕООД с наименование „МИБУ“ от имуществото на ОФ „МИБУ“ и ОФ “Елея“. Към този момент в баланса на двете общински фирми и в имуществото им се е включвал и процесният имот в[жк]/К.“ - в списъка на дълготрайните материални активи е посочена База кв. К. /К./, включваща терен от 73 500 кв.м. и девет сгради. По този начин са осъществени предпоставките на чл.17а от ЗППДОбП/отм./ и предоставеното за стопанисване и управление общинско имущество, сред което поземлен имот с идентификатор *** и построените в него сгради, са станали собственост на „МИБУ“ ЕООД. След приватизиране на 51% от капитала му пред 1999г. дружеството е придобило правноорганизационна форма ООД със съдружници „Елея 98“ ООД и Община Перник. А с договор от 06.11.2003г. „Елея 98“ ООД е придобило притежавания от Община Перник дял от имуществото на „МИБУ“ ООД. В капитала на дружеството е включен и горния поземлен имот и сградите в него, вкл. процесният самостоятелен обект. Към момента на вписване на възбраната - 14.11.2005г. ПИ *** и сградите построени в него са принадлежали на длъжника „МИБУ“ ООД. Възбраната не е противопоставима на ищеца и неговите праводатели и не съставлява пречка за придобиване по давност, но такова придобиване не е доказано по делото. Напротив, доказано е чрез пълно насрещно доказване, че длъжникът „МИБУ“ ООД е бил собственик на процесния имот. Ответникът „Уеб Финанс Холдинг“ АД е придобил правата си от него, поради което постановлението за възлагане го легитимира като собственик. При преценка на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че такива не са налице. В изложението на касатора не са формулирани правни въпроси по чл. 280, ал.1 ГПК, а се поддържа единствено основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК очевидна неправилност. Тя е обоснована с изтъкнатите и в касационната жалба доводи, че ищецът счита, че е доказал своето право на собственост, а ответникът не е сторил това. Отново е посочено, че другите двама бивши собственици също водят дела и едното от тях е спечелено. Така изложените оплаквания не могат да бъдат подведени под основанието очевидна неправилност. Касае се до твърдения за „обикновена“ неправилност. Очевидната такава предполага видим при прочита на решението тежък порок, без необходимост от съобразяване на извършените процесуални действия и на събраните доказателства. Сочените от касатора пороци са насочени срещу извода на съда коя страна успешно е доказала твърденията си и коя не, така че изискват преценка на доказателствата. Такава не може да се извършва в производството по чл. 288 ГПК. Не е видно някой от изводите на съда да е очевидно необоснован поради противоречие с логическите и опитните правила. Затова касационно обжалване на соченото основание не може да се допусне. Що се отнася до изтъквания различен изход на спора по предявения от другия съсобственик Й. Т. иск срещу ответника, то този изход е обусловен от проведено различно доказване. Видно, от определението на Върховния касационен съд по гр.д. № 2527/2024г. на II г.о. за недопускане на касационно обжалване на въззивно решение, с което искът е уважен, че в това производство е бил представен нотариален акт от 1994г., с който за собственик на имот пл. № * в кв. 553, без сградите, е призната ТПК „Стомана Рома“; събрани са свидетелски показания за осъществявано владение от ищеца по този иск от 1994г.; според вещото лице сградите, описани в акта за общинска собственост № 696 от 1997г. не се намират в имота по нотариалните актове на ищеца от 2007г. и 2014г. В настоящия процес такива доказателства не са събрани, въпреки получените от ищеца указания, че при възникналата конкуренция на права следва да докаже правото на собственост на своите праводатели. Жалбоподателят сам сочи постановките на Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК, които изискват всяка страна да докаже претендираното от нея право. В резултат на прилагане на това правило въззивният съд е достигнал до извод за недоказаност на правото на собственост на ищеца и до отхвърляне на иска му. На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. Ответникът не претендира разноски и такива не се присъждат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.