Определение № 50385 от 01.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 2492/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Национална здравноосигурителна каса срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд. Ищецът „СБАЛК – Ямбол“ ЕАД оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. По жалба на ответника въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение относно уважените части от предявените искове по чл. 79 ЗЗД вр. чл. 59 ЗЗО за заплащане на цена на извършена болнична медицинска помощ по клинични пътеки и на вложени медицински изделия на основание сключен между страните договор, заедно със законната лихва, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За да постанови решението си, въззивният съд по реда на чл. 272 ГПК е приел за установени сключения между страните договор, изпълнението на задълженията на ищеца по този договор за процесния период, извършената над уговорените лимити дейност и размера на възнаграждението, отнасящ се до така извършената надлимитна дейност. По спорните във въззивното производство въпроси, определени в пределите по чл. 269 ГПК, въззивният съд, след анализ на правната уредба, е извел решаващия извод, че за ответника правото да откаже плащане за извършена надлимитна дейност възниква само когато средствата, предвидени в бюджета на НЗОК за съответната година, вкл. резерва по чл. 1, ал. 2, ред 1.1.3 ЗБНЗОК, са изчерпани на национално ниво, каквито твърдения и доказателства от страна на ответника не са ангажирани. Същевременно за НЗОК не съществува възможност да откаже плащане само на основание превишаване на стойностите, определени с индивидуалните договори. По въпроса за периодичността на процесните вземания въззивният съд е приел, че същите не отговарят на критериите за периодични, доколкото извършената надлимитна дейност има случаен характер, обусловена е от извършения от здравноосигурените лица избор на болнично заведение, а в договора между страните не са предвидени задължения на изпълнителя да осъществява такава дейност през определени периоди от време, нито повтарящо се задължение на възложителя за заплащането ѝ, поради което е намерил за неоснователен довода на ответника за приложимост на установения в чл. 111, б. „в“ ЗЗД тригодишен давностен срок. За допускане на касационното обжалване са формулирани въпросите: 1) с оглед договореното между страните в индивидуалните договори, очертани от рамките на ЗЗО, НРДМД, ЗБНЗОК, ПМС № 57 за приемане на методики за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО и т. н., както и факта, че в тях са определени задълженията на НЗОК да заплаща договорената и извършената дейност от изпълнителите на БМП от обхвата на основния пакет от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, съгласно Наредба № 40 от 2004 г., то основание ли е да се счита, че оказаната надлимитна дейност, въпреки че е спазена процедурата по установяването ѝ и въпреки че е изпълнена при спазване на индикациите за хоспитализация, диагностично-лечебния алгоритъм и критериите за дехоспитализация, НЗОК е задължена да я изплати, след като е обвързана от бюджет, който е лимитиран, и 2) ако НЗОК е задължена да заплаща надлимитна дейност веднага, къде е разписано това и какъв ще е смисълът от сключване на индивидуален договор между страните, с който да се оказва пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК; и 3) къде в договорите и нормите, които ги определят, е предвидено заплащане на лихва за забава на оказани дейности извън обхвата на договореното в тях. Поддържа се, че така поставените въпроси са от съществено значение за изхода на делото, тъй като същите категорично се включват в предмета на настоящия спор и са обусловили правните изводи на въззивния съд, като изясняването им се явява от значение за създадената поради неточно тълкуване на материалноправната норма в обжалваното решение, което евентуално ще бъде премахнато по пътя на касационното разглеждане на производството по същество и така ще се постигне разглеждане и решаване на делото според точния смисъл на законите и ще се създаде съдебна практика по прилагането им. Касационно обжалване не следва да се допуска. Поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да са конкретни и да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Въпросите са общо формулирани, без връзка с конкретни правни проблеми: например къде е разписано задължението на НЗОК веднага да заплаща надлимитната дейност, какъв е смисълът от сключване на индивидуален договор, къде е предвидено заплащане на лихва за забава. Независимо от това не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Дадената в изложението обща аргументация, посочена по-горе, не удовлетворява изискванията по т. 4 от ТР № 1/2009, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ищеца разноски за касационното производство в размер на 2930 лв. С тези мотиви съдът