Определение № 335 от 26.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 1260/2016 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ против решение № 346/23.02.2016г. по т.д. № 5472/2015г. на Софийски апелативен съд, 6 с., с което е потвърдено решение № 1545/24.09.2015г. по т.д. № 1452/2013г. на Софийски градски съд, VI-9 с., с което касаторът е осъден да заплати на „Мартинели“ООД сумата от 130 143,76 лв. – застрахователно обезщетение по застрахователна полица „Имущества“, издадена на 24.10.2011г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 и т.2 ГПК / ред. преди изменението с ДВ бр.86/2017г./. Ответникът по касационната жалба „Мартинели“ ООД оспорва основателността на същата с писмения си отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши проверка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, САС е приел, че в резултат на настъпило застрахователно събитие – наводнение в склад на ищеца в резултат на водопроводна авария, застраховани на „Мартинели“ООД движими вещи са били увредени. След обсъждане на заключението на експертизата, при съобразяване степента на увреждане, както и предвид естеството на търговската дейност на застрахования и на специфичния характер на движимите вещи – висококачествени мебели от малки и средни серии на италиански производители, решаващият съд е заключил, че извършването на ремонт на вещите в България би нарушило идентичността им, а оттук няма да отговори на очакванията на потребителите на такъв вид вещи – да получат оригинални мебели от реномирани италиански производители. Поради което застрахованото дружество няма да може да ги реализира в преработен вид на българския пазар. В резултат на което САС е достигнал до извод, че застрахователят следва да обезщети застрахования при условията на тотална щета чрез обезщетение съизмеримо с действителната пазарна цена на увредените вещи към момента на застрахователното събитие / 04.02.2012г./, която в случая според въззивната инстанция е равна на придобивната им цена /придобити в периода 2006г.-2011г./. Апелативният съд е приел за неоснователно възражението на касатора, че частта от исковата претенция, въведена в предмета на делото чрез увеличение на размера на иска в с.з. на 03.06.2015г., е погасена по давност. Изложени са били съображения, че от настъпване на застрахователното събитие на 04.02.2012г. до подаване на исковата молба – 07.12.2012г. предвидената в чл.197 КЗ/отм./ тригодишна давност не е била изтекла. Като е изходил от положението, че в настоящия казус искът е бил предявен като частичен и в хода на висящото по него производство е бил увеличен размерът му, решаващият съд е счел, че предявяването на иска е довело до прекъсване и спиране на погасителната давност и за непредявената със завеждане на иска част от вземането. Поради което искът по чл.208, ал.3 КЗ / отм./ е бил уважен като основателен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Следва ли мотивите на въззивното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни, както и да изложи съображения по всички събрани доказателства?; 2/ Предявяването на частичен иск спира ли или прекъсва давността за цялото вземане при настъпило увеличение на иска в хода на съдебното производство и кой е началният момент, спрямо който се преценява спирането на давността по отношение на увеличената част от иска? Първи въпрос касаторът въвежда при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по втори въпрос – по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че първият правен въпрос не отговаря на изискването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съобразно цитираната от касатора съдебна практика на ВКС: Решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., Решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о. и др. въззивният съд е обсъдил всички доводи по въззивната жалба и събраните по делото доказателства. Изрично е изложил мотиви за неустановяване на факта за съхраняване на вещите при лоши условия. Аргументирал е и преценката си защо вещите не могат да се възстановяват в същия вид и увреждането представлява пълна загуба. Вторият правен въпрос попада в предмета на произнасяне на въззивния съд е и обусловил крайните правни изводи относно размера на присъдената сума. Налице е и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото с ТР № 3/2016г. по т.д. №3/2016г. на Гражданска и Търговска колегия на ВКС е даден отговор, че предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл.214, ал.1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. Следователно за проверка съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК /ред. преди изменението с ДВ бр.86/2017г./ следва да бъде допуснато касационно обжалване по въпроса: Предявяването на частичен иск спира ли или прекъсва давността за цялото вземане при настъпило увеличение на иска в хода на съдебното производство и кой е началният момент, спрямо който се преценява спирането на давността по отношение на увеличената част от иска? На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 2602,87 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд