Определение № 301 от 12.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1877/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Дружество за колективно управление в частна полза правата на продуцентите на звукозаписи и музикални видеозаписи и на артистите изпълнители - ПРОФОН” срещу решение №844 от 11.04.2019 г. по т.д.№479/2019 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №36 от 30.10.2018 г. по т.д.№39/2017 г. по описа на ОС Видин, с което е обявен за недействителен на основание чл. 135 ЗЗД по отношение на „Корпоративна търговска банка” АД /н/, сключеният между ответниците „Гипс” АД и Сдружение „Дружество за колективно управление в частна полза правата на продуцентите на звукозаписи и музикални видеозаписи и на артистите изпълнители - ПРОФОН”, договор за учредяване на ипотека, обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №178, том I, рег.№2242, дело №159 от 2014 г. В жалбата са наведени доводи, че решението е недопустимо поради произнасянето на въззивния съд по недопустим иск. Излагат се съображения, че интересът от павловия иск е налице, когато предявяването му ще промени действителното правно положение, като такъв иск е недопустим, когато увреждащата сделка е непротивопоставима на друго основание, а в случая ищецът по делото е и заложен кредитор по договор за особен залог върху цялото търговско предприятие на „Гипс” АД, респективно всички кредиторови вземания са обезпечени и извършената от посочения ответник сделка е непротивопоставима на кредитора. Посочва се, че евентуално решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. Какво представлява увреждащо кредитора действие и кога при предявен отменителен иск по чл.135 от ЗЗД сделката се явява увреждаща кредитора – с оглед наличието на посоченото предходно обезпечение - особен залог в полза на кредитора, обхващащо ипотекираните от единия в полза другия ответник недвижими имоти. 2. В кои случаи се приема, че договорът за ипотека има възмезден характер. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „КТБ” АД /н/ заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направените по делото разноски. „Гипс” АД не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че приложените по делото договори за банкови кредити /сключени в периода 01.10.2008 г. – 12.12.2013 г./ и анекси към тях /сключени в същия период/, както и приетата спогодба от 28.04.2017 г. и заключението на назначената по делото ССЕ, установяват по безспорен начин качеството на кредитор на „КТБ” АД /н/ спрямо ответника „Гипс” АД по отношение на вземания, възникнали преди атакуваната сделка. Посочил е, че е налице и втората предпоставка за основателност на предявения иск по чл.135 от ЗЗД и по-специално, сключеният между ответниците договор, обективиран в нотариален за учредяване на договорна ипотека №178, том I, рег.№2242, дело №159 от 2014 г. се явява увреждаща кредитора сделка, тъй като увреждане на кредитора е налице винаги в случаите, когато е намалена възможността на същия за удовлетворяване от имуществото на длъжника, а всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора - процесната сделка /договорна ипотека/ безспорно намалява имуществото на длъжника и несъмнено затруднява ищеца да се удовлетвори от това имущество. Счел е, че третата предпоставка за възникване на правото да се иска да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора - ищец действията, с които длъжникът го уврежда, се отнася до наличието на субективно условие и се различава в зависимост от това дали действието е възмездно или безвъзмездно, но само по отношение на знанието на третото лице. Изложил е съображения, че наличие на знание на третото лице - съдоговорител за увреждането на кредитора е необходимо, когато увреждащото действие е възмездно, например при едностранен възмезден договор или двустранен възмезден договор, но ако договорът е безвъзмезден, достатъчно е знание на длъжника, тъй като другата страна не е престирала нищо насреща. Изразил е становище, че в литературата и съдебната практика се приема, че ипотеката може да има възмезден или безвъзмезден характер в зависимост, както от отношенията между ипотекарния кредитор и собственика на имота, така и от главното отношение. Съобразил е и решение №97/30.05.2013 г. по гр.д. №442/12 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, като е приел, че договорът за ипотека не може еднозначно и категорично да бъде класифициран като възмезден или безвъзмезден такъв, а това зависи от изричната уговорка на страните по този договор - дали е уговорено възнаграждение за ипотекиращия или друга облага, дължима от обезпечавания кредитор в полза на обезпечаващия /застраховане на имота, отсрочване или разсрочване на главното обезпечено задължение, заплащане на по-ниски лихви или опрощаване на изтекли лихви; или когато главният договор между страните по договора за ипотека, не би бил сключен, без сключването на договора за ипотека/. Посочил е, че в случая процесната увреждаща сделка е безвъзмездна - учредяват се вещни тежести върху собствени на ответника „Гипс” АД имоти, без получаване на насрещна престация, поради което ипотекарният кредитор /ответник по иска по чл.135 от ЗЗД/, няма правно-защитим интерес и за прогласяването на относителната недействителност спрямо ищеца на увреждащия го договор за ипотека, не е необходимо този ответник да е знаел за увреждането на ищеца. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място наведените от касатора доводи за наличие на вписан през 2010 г. в полза на ищеца особен залог върху търговското предприятие на „Гипс” АД /част, от което са и ипотекираните с процесния договор недвижими имоти/, са свързани с правилността на обжалваното решение, но не и с неговата допустимост. Тези доводи биха имали отношение към преценката за наличие на предпоставките за уважаване на предявения иск по чл.135 от ЗЗД и в частност за това дали атакуваната с иска сделка представлява увреждащо кредитора действие /и то само в случай, че бяха наведени своевременно, а не едва с писмената защита пред първата инстанция, още повече, че с оглед мотивите на въззивния съд, ищецът се легитимира като кредитор и с вземания, възникнали след вписване на твърдяния от касатора особен залог, респективно които този залог не обезпечава/. В този смисъл не се установява подържаната от касатора вероятна недопустимост на решението, а доколкото въззивният съд изобщо не е обсъждал наличието или липсата на особен залог /което не е имал и правомощие да осъществи, тъй като в задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, вкл. и правните доводи по тълкуване значението на факт или приложението на норма, но само при въведени в преклузивния за това срок твърдения за релевантни факти/, касационно обжалване не може да се допусне и по първия от въпросите, доколкото същият, в аспекта, в който е поставен, не е обусловил изхода на правния спор. С оглед изложените в решението мотиви, формулираният от касатора втори въпрос е обусловил решаващата воля на въззивния съд, възприел становище за безвъзмездност на процесния договор за ипотека, но спрямо този въпрос, поради отсъствие на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, касационно обжалване също не може да бъде допуснато. С решение №97 от 30.05.2013 г. по гр.д.№442/2012 г. на ВКС, ГК, са посочени критериите за преценка дали и кога акцесорните обезпечителни договори /в частност договорът за ипотека/ са безвъзмездни или възмездни. Съобразно даденото разрешение, възприемано изцяло и от настоящия състав, еднозначен отговор на въпроса за характера на тези договори като възмездни или безвъзмездни не може да бъде даден за всички случаи, но няма съмнение, че тези договори могат да се сключат и като възмездни: когато страните изрично са уговорили - срещу учредяването на ипотеката, ипотекарният кредитор да заплати възнаграждение на ипотекарния длъжник /когато ипотеката се учредява за обезпечаване, не на негово, а на чуждо задължение/, да застрахова ипотекирания имот и др. подобни; когато страните са уговорили - срещу учредяването на ипотеката, отсрочване или разсрочване на главното обезпечено задължение, заплащане на по-ниски лихви или опрощаване на изтекли лихви върху него, или други подобни отстъпки от страна на ипотекарния кредитор /когато ипотеката се учредява за обезпечаване на собствен дълг на ипотекарния длъжник/; когато главният договор между страните, изпълнението, на който се обезпечава с ипотеката, изобщо не би бил сключен, без сключването на договора за ипотека - в тези случаи ипотекарният кредитор сключва главния договор и престира имуществено благо по него на ипотекарния длъжник, не само срещу насрещната престация на последния по главния договор, а и поради наличието на обезпечението - ипотеката, без сключването на акцесорния договор за учредяването на която, не би се сключил и главният договор между същите страни. Т.е., когато е налице възмездност в отношенията между страните по обезпечителния договор, които отношения обаче са възникнали не само по силата на този акцесорен обезпечителен договор, а и по силата на главния договор между същите страни, изпълнението, на който се обезпечава - поради неразривната връзка на взаимна обусловеност между договорите, но не и в случаите, когато със сключването на договора, длъжникът единствено обезпечава съществуващо /свое или чуждо/ задължение /което може да е възникнало на договорно или извъндоговорно основание/, без да е налице някоя от посочените по-горе /или подобна на тях/ хипотези на възмездност в отношенията им. В случая въззивният съд, съобразявайки се изцяло с посоченото разрешение е намерил, че липсва каквато и да е възмездност в отношенията между страните по обезпечителния договор, като анализирайки този договор и главния договор, изпълнението, на който се обезпечава, по същество е достигнал до извод, че със сключването на договора за ипотека, длъжникът единствено обезпечава съществуващо задължение, без да е налице каквато и да е хипотеза на възмездност в отношенията им – като уговаряне на възнаграждение или застраховане на имущество или сключването на подобен на спогодба обезпечителен договор, с който се отсрочва/разсрочва главното задължение, респ. се уговаря заплащане на по-ниски/опрощават се изтекли лихви, или че главният договор не би бил сключен без обезпечението. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Предвид липсата на доказателства за направени от „КТБ” АД /н/ разноски пред ВКС, искането за присъждането им се явява неоснователно. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,