Определение № 1441 от 25.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2461/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Х. Т., като пълномощник на Н. Й. П. и по касационна жалба, подадена от адв. Г. Г., като пълномощник на С. О. П., срещу въззивно решение № 307 от 18.03.2024 г., постановено по гр. д. № 2408/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 5 000 лв. до уважения размер от 17 000 лв., както и в частта, с която ответникът е осъден солидарно със С. О. П., да заплати на ищеца сумата 4 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди. Първоинстанционното решение е било отменено в частите, с които исковете са уважени за разликата над 17 000 лв. до 30 000 лв. и за разликата над 4 000 лв. до 6 000 лв., като вместо него е постановено ново по същество, с което исковете са отхвърлени. В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът в касационното производство К. К. С., чрез процесуалния си представител, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговорите съображения. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване в касационната жалба на Н. Й. П. са поставени следните въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да съобрази характера и степента на увреждането, начинът на извършване, степента на болки и страдания, продължителността им, евентуалните неблагоприятни последици за здравето и всичко това в съответствие на конкретната икономическа конюктура към датата на увреждането-25.01.2017 г.“. Сочи се противоречие с ППВС № 4/1968 г., № 17/1963 г., т. 7; тълкувателно решение № 1/1.08.2022 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС и № 9/1966 г. и решение № 50009/13.03.2023 г. по т. д. № 2214/2021 г. на първо т. о.; 2. „следва ли съдът да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, като съобрази съпричиняването на резултата от пострадалия или това може да се съобрази само при възражение на ответника“. Твърди се противоречие с тълкувателния акт, решение № 106/15.10.2012 г. по т. д. № 618/2011 г. на ВКС, първо т. о.; решение № 50136/27.02.2023 г. по т. д. № 1445/2021 г. на ВКС, второ т. о., 3. „трябва ли въззивният съд да събере и анализира доказателствата по искане на страната или дори служебно, когато фактическите обстоятелства по делото не са изяснени и когато въз основа на тях следва да се приложи императивна материално-правна норма“. Поддържа се противоречие с тълкувателното решение, т. 1 от същото; тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3, решение № 55/11.04.2016 г. по гр. д. № 4514/2015 г. на ВКС, първо г. о.; 4. „дали необсъждането на свидетелските показания и неточното им интерпретиране са довели до неправилни изводи и с оглед събраните по делото доказателства, правилно ли е приложен материалният закон“. Сочи се противоречие с решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, първо г. о. В касационната жалба на С. О. П. е поставен следният въпрос, по отношение на който се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС: „мотивите към постановената присъда обвързват ли гражданския съд по установената вече фактическа обстановка, с влязлата в сила присъда, относно деянието, неговата противоправност, виновността на дееца, съпричиняването, обсъдените свидетелски показания, дадени в хода на наказателното производство и приетите заключения на вещи лица, въз основа на които е постановена присъдата, относно установяване и доказване на отговорността по чл. 45, във вр. с чл. 52, във вр. чл. 51, ал. 2 ЗЗД, при наличие на противоречие“. Твърди се несъобразяване с практиката, обективирана в решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, първо г. о. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявени искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди. С влязла в сила присъда от 04.12.2019 г. по НОХД № 7133/2019 г. на СРС е установено, че на 25.01.2017 г., около 10.30 ч., в магазин „Мания“, находящ се в гр. София, ж.к. "Дружба", ул. „Илия Бешков” № 12, Н. Й. П., чрез извиване на дясна ръка зад гърба на К. К. С. му е причинил средна телесна повреда, изразяваща се в предна луксация /изкълчване/ на дясна раменна става –престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК. Досъдебното производство, образувано първоначално и срещу С. О. П., за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, е било прекратено по отношение последния, тъй като нанесените от него телесни повреди на пострадалия ищец са леки по смисъла на закона и не представляват престъпление от общ характер. Въззивният съд е приел, че спорни са: механизма на причиняване на уврежданията, на кого следва да се ангажира отговорността за причинените леки телесни увреждания и размерите на обезщетенията. По делото е установено е, че вследствие нанесения побой ищецът е получил следните травматични увреждания: „предна луксация /изкълчване/ на дясната раменна става; оток и кръвонасядане на лявата челна област на главата; оток и кръвонасядане на лявата скулна област на главата; повърхностна охлузна рана по гърба на носа и последвало кръвотечение от носните входове; кръвонасядане на двете колене.“ Получената луксация съставлява: „трайно затруднение на движенията на десния, горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни“, а мекотъканните увреждания /контузии, охлузвания и кръвонасядания по тялото и крайниците/, съставляват: „временно разстройство на здравето – неопасно за живота“. Изкълчената раменна става е била наместена и привързана към гръдния кош с мека превръзка за срок от 20 дни. След сваляне на превръзката ищецът е започнал раздвижване на дясната раменна става, като общо лечебният и възстановителен период е около 45 дни. Непосредствено след злополуката, за 7-10 дни той е търпял интензивни болки и страдания, каквито са били и в началото на проведеното раздвижване на раменната става за около една седмица. Болките са намалели и са станали спорадични, при рязка промяна на времето и са изчезвали след употреба на аналгетици. Към момента на изготвяне на медицинската експертиза ищецът е напълно възстановен, без усложнения в периода на проведеното лечение и без негативни последици, с изцяло възстановен обем на движенията на дясна раменна става, без предпоставки да търпи вече болки в същата. Събрани са и гласни доказателства по отношение механизма на леките телесни повреди. По отношение на същите въззивният съд е приел, че са причинени от двамата ответници въз основа анализ на гласните доказателства. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по касационната жалба на Н. Й. П.. Първият въпрос е свързан с определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице. В трайната съдебна практика, включително и в цитираната такава, се възприема, че при определяне на обезщетението следва да бъдат взети предвид характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика, като е взел предвид възприетите критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с броя, вида и тежестта на причинените на ищеца телесни увреждания; вида и продължителността на проведеното лечение; изпитаните от ищеца болки, страдания и неудобства в ежедневието; възрастта на ищеца; икономическите условия в страната към момента на увреждането. Следва да се отчете и обстоятелството, че ответникът е бил продавач-консултант в магазина. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос е обоснован със съобразяване на съпричиняването при определяне размера на обезщетението. Защитно възражение за съпричиняване не е било въведено в процеса от жалбоподателя, поради което въззивният съд не е обсъждал същото. При положение, че ответникът не е направил такова възражение, съдът не може служебно да вземе предвид наличието на принос. Посочената от касатора съдебна практика е относима в хипотеза на своевременно релевирано възражение за съпричиняване, каквото не е било направено в случая. Третият въпрос е свързан със служебното събиране на доказателства за изясняване на фактическата обстановка, като твърдяното противоречие е с тълкувателно решение № 1/1.08.2022 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, в чиито мотиви е изяснена дейността на съда, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Настоящата хипотеза не е такава. Въпросът в изложението всъщност е обоснован с недопускането на поискан свидетел във въззивното производство. Жалбоподателят е имал възможност да ангажира доказателства за механизма на увреждане в първоинстанционното производство, но в същото не е направил доказателствени искания. В съдебно заседание на 15.03.2023 г. процесуалният му представител изрично е заявил, че няма доказателствени искания. Четвъртият въпрос касае необсъждане на свидетелските показания и неточното им интерпретиране, като се твърди, че това е довело до неправилно приложение на материалния закон. Въззивният съд е изпълнил задълженията си да обсъди свидетелските показания в съвкупност със събраните доказателства и е направил произтичащите от това обсъждане правни изводи. Липсва отклонение от практиката, обективирана в решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д № 1058/2010 г. на ВКС, първо г. о., която изисква съдът да прецени достоверността на свидетелските показания и да формира вътрешното си убеждение въз основа на анализа на всички доказателства. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по касационната жалба на С. О. П.. Въпросът в изложението е обоснован с прекратяването на наказателното производство по отношение на жалбоподателя и установяване извършването на деянието, довело до причиняване на лека телесна повреда, в рамките на гражданския процес. В настоящата хипотеза, след обсъждане на показанията на свидетелите Ф. и М., съдът е приел за установена определена фактическа обстановка, а именно: първоначално ответникът П. е нанесъл удари на пострадалия, като впоследствие такива са били нанасяни и от двамата ответници. Тези удари са извън действието на П., с което е извил ръката на ищеца. Именно те са довели до причиняване на контузии, охлузвания и кръвонасядания. Въз основа на анализираните гласните доказателства, събрани по надлежния ред, е обоснован извод, че деянието е извършено от двамата ответници и следва да бъде ангажирана солидарната им отговорност. С оглед изхода на делото касаторът Н. П. трябва да заплати на основание чл. 38 ЗА в полза на адв. Л. Б. разноски за касационното производство за оказано безплатно процесуално представителство в размер на 636 лв., а касаторите Н. П. и С. П. да й заплатят разноски в размер на 300 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,