Определение № 377 от 19.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1083/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по подадена в срок касационна жалба от А. Х. Ч. чрез пълномощник адв.Г. М., срещу въззивното решение № 186 от 15.11.2021 г., постановено по в.гр.д. № 419/2021 г. на Окръжен съд-Хасково, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 260004/ 23.02.2021 г. по гр. д. № 99/2018 г. на Районен съд - Ивайловград. С последното решение са допуснати до делба следните недвижими земеделски имоти: 1. Поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18- 409/13.02.2018г. на ИД на АГКК, адрес на поземления имот - [населено място], общ. И., местност „Г. л.", площ на имота 1304 кв. м.; 2. Поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-409/13.02.2018 г. на ИД на АГКК, адрес на поземления имот - е. Б.. общ. И., местност „А. д.", площ на имота 2176 кв. м.; 3. Поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-409/13.02.2018г. на ИД на АГКК, адрес на поземления имот - [населено място]. общ. И., местност „К.", площ на имота 19 900 кв. м.; 4. Нива от 14. 501 дка, пета категория, местност „К.", имот № * по плана за земеразделяне в землището на [населено място] кладенец, ЕКАТТЕ * 5. Нива от 3.800 дка, четвърта категория, местност „Д.", имот № * по плана за земеразделяне в землището на [населено място] кладенец, ЕКАТТЕ *; 6. Нива от 2.800 дка, четвърта категория, местност „П.", имот № * по плана за земеразделяне в землището на [населено място] кладенец, ЕКАТТЕ *, между съсобственици и при квоти както следва: Е. Г. С. - 36/144 ид. ч.; С. Х. М. - 18/144 ид. ч.; Й. Х. Д. - 18/144 ид. ч.; Г. Д. Т. - 3/144 ид.ч.; Е. Д. М. - 3/144 ид.ч.; М. М. Д. - 6/144 ид. ч.; Ж. М. Д. - 6/144 ид. ч.; С. М. Ч. - 6/144 ид. ч.; С. Н. Н. - 3/144 ид. ч.; М. Н. Я. - 3/144 ид. ч.; Е. Х. Р. - 2/144 ид. ч.; М. Х. К. - 2/144 ид. ч.; А. Х. Ч. - 2/144 ид.ч.; Р. Б. М. - 9/144 ид.ч.; Н. В. М. - 9/144 ид. ч. и С. Д. Т. - 18/144 ид., както и с решението А. Ч. е осъден на основание чл. 344, ал. 2 ГПК да заплаща на останалите съделители обезщетение за всяка стопанска година за едноличното ползване на включените в делбената маса недвижими земеделски имоти съобразно техните идеални части, както следва: Е. Г. С. - 200 лв.; С. Х. М. - 100 лв.; Й. Х. Д. - 100 лв.; Г. Д. Т. - 17 лв.; Е. Д. М. - 17 лв.; М. М. Д. - 33 лв.; Ж. М. Д. - 33 лв.; С. М. Ч. - 33 лв.; С. Н. Н. - 17 лв.; М. Н. Я. - 17 лв.; Е. Х. Р. - 11 лв.; М. Х. К. - 11 лв.; Р. Б. М. - 50 лв.; Н. В. М. - 50 лв.; С. Д. Т. - 100 лв., считано от влизане в сила на акта на съда / с характер на определение/ по чл.344, ал.2 ГПК до окончателното извършване на делбата. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е нищожно, евентуално недопустимо, а и неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с искане същото да бъде прогласено за нищожно/ недопустимо и делото да се прекрати, евентуално да се отмени изцяло и установи правото на собственост на А. Ч. върху процесните земеделски земи на основание давностно владение. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се обосновава наличието на основание за допускане касационно обжалване. С общ отговор по касационната жалба, съделителите Е. Г. С., С. Х. М., Й. Х. Д., М. М. Д., Ж. М. Д., С. М. Ч., С. Н. Н., М. Н. Я., С. Д. Т., Р. Б. М., и Н. В. М., чрез пълномощника си адв.Й. А., оспорват жалбата като неоснователна поради липса пороци, които да правят въззивното решение нищожно или недопустимо, също и поради липсата на посочените в касационната жалба нарушения на материалния и процесуалния закон или на противоречие с установената съдебна практика по тях. Претендират присъждане на разноски за касационната инстанция. Останалите съделители Г. Д. Т., Е. Д. М., Е. Х. Р. и М. Х. К., не са взели становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Производството е по иск за делба, в първа фаза по допускане на делбата. Въззивният съд е приел с решаващите си мотиви, че страните по делото са наследници на Д. А. К. - за последния е установено притежание на правото на собственост по силата на земеделска реституция върху процесните земеделски земи, и като такива по силата на наследственото правоприемство са станали съсобственици на процесиите имоти при определените от районния съд квоти, при съобразяване и на настъпилите в хода на делото нови факти, касаещи смърт на част от първоначалните страни и преминаване на правото на съсобственост по наследяване към законните им наследници, коституирани като приемници в процеса. Прието е за неоснователно възражението на един от ответниците по иска за делба - А. Ч., че същия е придобил процесните земеделски земи по давност поради упражнявано давностно владение за период повече от 10 години. Този извод е обоснован с липсата на доказателства ответникът А. Ч. като сънаследник - и поради това държател на идеалните части на другите сънаследници, да е демонстрирал ясно и категорично пред другите сънаследници намерението си за своене и на техните идеални части, доколкото ги е познавал и не е имало обективна пречка да им демонстрира намерението си за своене пред тях. Установеният по делото факт на лично обработване на земеделските земи за известен период от време от ответника А. Ч. и последващото отдаване на земите от него на трето лице под аренда, е счетен за недостатъчен да обоснове осъществяване самостоятелно на давностно владение, достигнало до знанието на другите съсобственици. По аргумент от разпоредбата на чл. 34, ал. 1 ЗС, даваща право на всеки съсобственик да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството или предназначението на вещта, е приел въззивния съд за неоснователно възражението на ответника - въззивник А. Ч. за недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение поради извършеното от съделителите М. Х. К. и Е. Х. Р. оттегляне на иска за делба, след като ответник желае извършване на делбата. Искането по чл.344, ал.2 от ГПК е счетено за основателно и размерът на дължимото от ответника А. Ч. на други съсобственици обезщетение е определено на база заключение на съдебно-техническа експертиза. При тези изводи първоинстанционното решение е потвърдено. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси като такива от значение за изхода на спора и сочещи наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, както и основания по чл.280, ал.2 от ГПК. Първата група въпроси се отнасят до наличие на основание по чл.280, ал.2 от ГПК –вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, както следва: 1) След като решението на първоинстанционния съд по иск за делба е постановено от състав, състоящ се само от един съдия-докладчик в нарушение на чл.9 от ЗСВ, а въззивния съд в решението си го е потвърдил, то следва ли, че въззивното решение е нищожно или е неправилно, поради нарушаване на материалния закон от първоинстанционния съд? 2) Десезирането на съда от иск за делба основание ли е за прекратяване на делото и от значение ли е съгласието на ответникът по делото, при оттегляне на иска на ищец по чл.232 от ГПК, преди първото заседание по делото? 3) След като по дело за делба никоя от страните не е заявила и доказала, че ответникът познава всички ищци и ответници в процеса, то направеният извод на състава, че ответникът е познавал всички страни по делото, може ли да се счита за неправилен и / или необоснован, а състава пристрастен и предубеден ? Поставения четвърти въпрос 4) Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, съгласно изискванията на чл.12 и чл.235 от ГПК се твърди да е разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС, и в частност с Решение № 298/28.04.2010 г. по гр.д. № 3973/2008 г. на Четвърто г.о., Решение № 68/22.03.2012 г. по гр.д.748/2011 г. на Второ г.о., Решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д.891/2010 г. на Първо г.о. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси, по следните съображения: Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос по т.4 по своята същност е израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с процесуални нарушения относно обсъждане на доводите на страните и оплаквания относно обсъждането и на доказателства, което освен, че е извън предмета на настоящето производство по селектиране на жалбата, не отговаря и на данните по делото. Въззивният съд е процедирал в съответствие с посочените от касатора актове на ВКС относно задължението на въззивния съд да обсъди наведените във въззивното производство оплаквания, доводите и възраженията на страните, да подложи на преценка събраните по делото доказателства по спорните пред въззивния съд факти, вкл. и на новите доказателства, събрани пред въззивния съд, и да подведе същите спрямо приложимата правна норма на материалния закон. В обжалваното въззивно решение са изложени подробни мотиви, в които е взето отношение по наведените с въззивната жалба оплаквания на ищеца по спорните факти в предмета на доказване, подложени са на анализ събраните по делото писмени доказателства, показания на свидетеля А. П., при което въззивният съд е процедирал в съответствие с начина, посочен в цитираните от касатора решения на ВКС по други конкретни дело. Доводите на касатора по този четвърти въпрос представляват оплаквания за необоснованост на изведения от въззивния съд извод относно липсата на демонстрирано от ответника А. Ч. къв другите сънаследници на намерение за своене на техните идеалните части, които доводи обаче не могат да се обсъжда в настоящето производство по селекция по чл.288 от ГПК, тъй като имат отношение към правилността на решението и подлежат на обсъждане при допуснато касационно обжалване, поради което и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на въззивното решение. Не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК по формулираните в първата група въпроси по т.1, т.2 и т.3, с твърдението за нарушения от въззивния съд на процесуалните правила, водещи до нищожност или недопустимост на решението, отнасящи се с нарушение на изискването за законен състав на съда, на изискването за безпристрастност на съда, или на принципа на диспозитилното начало поради оттегляне на иска, евентуално поради очевидната неправилност на решението по същите съображения. Първоинстанционното решение е постановено от законен състав на съда по чл.20 ГПК- един съдия, също в законен състав на въззивния съд по чл.20 ГПК-състав от трима съдии, е разгледано делото и постановено въззивното решение, поради което не се установява нищожността им. Осъществяването на правораздавателната дейност в РС-Ивайловград само от един съдия, който съдия е и осъществил процедурата по избор на съдия-докладчик по делото съгласно чл.9, ал.1 ЗСВ от 2007 г. и за съдия-докладчик е избран същия съдия, не обосновава извод за нарушаване принципа на случайно разпределение на делата по чл.9 от ЗСВ, респективно за незаконен състав на първоинстанционния съд. Съобразно правомощията на въззивния съд като инстанция по същество на спора, въззивният съд, дори и да установи нарушение при първоинстанционното производство на чл.9, ал.1 ЗСВ от 2007 г. (а такова нарушение, в случая и не се установява), не може да обяви първоинстанционното решение за нищожно или да го обезсили само поради установено нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ от 2007 г., защото въззивният съд се произнася след самостоятелна преценка на събраните по делото в двете инстанции доказателства, доводи и възражения на страните, като прави свои собствени фактически и правни изводи в рамките на въззивното обжалване. При оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, въззивният съд, когато ги намери за основателни, сам предприема нужните действия по отстраняването им, като нарушението на правилото за случайно разпределение на делата по чл.9 ЗСВ от 2007 г. е основание за допускане на нови факти и доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК пред въззивния съд, ако такива са поискани от страната във връзка с оплакването за нарушение на чл.9, ал.1 от ЗСВ. Горните отговори на въпросите, касаещи порока на решение, постановено при нарушение на чл.9 от ЗСВ от 2007 г., и правомощията на въззивната инстанция при твърдение за нарушение на чл.9 от ЗСВ, са дадени с решение № 202/07.04.2020 г. по гр.д.№ 2832/2018 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., с които изводи и настоящият касационен състав споделя. Не се установява и сочената недопустимост на въззивното решение поради заявено от две от началните ищци – от Е. Р. и М. К., оттегляне на иска за делба. Производството по съдебна делба е особено исково производство, в което общите правила за оттегляне на иска по чл.233 ГПК не се прилагат в случай, че друг съсобственик желае извършването на делбата, който извод следва от разпоредбата на чл.34, ал.1 от Закона за собствеността /ЗС/. В случая останалите ищци, както и другите двама ответници по исковата молба, са поддържали желанието си за делба на наследствените земеделски земи, поради което заявеното от две от началните ищци оттегляне на иска за делба не може да доведе до прекратяване на произвоството. По правилното приложение на чл.34, ал.1 от ЗС е налице непротиворечива съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд в случая, поради което обжалваното решение не е недопустимо. Несъгласието на касатора с направен от въззивния съд извод за липсата на доказано по делото за демостриране от него намерение за своене на земеделските земи към останалите съсобственици, не може да обуслови заключение за пристрастност на съда, след като първо, от съдържанието на обжалваното съдебно решение е видно, че същото съдържа подробни мотиви, в които са обсъдени доводите и възраженията на страните и събраните доказателства, и второ, не се установяват други обстоятелства по делото, от които да се направи извод за пристрастност на съда. А и самият касатор не е посочил в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК твърдения, от които да произтича преценка за такава предубеденост на съда, постановил обжалваното въззивно решение. Доводите на касатора в тази връзка по същността си са израз на оплакването му срещу правилността на изводите на въззивния съд, които не подлежат на проверка в хода на производството по чл. 288 ГПК. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с основните начала на гражданския исков процес и приложимия материален закон, като при прочита на обжалваното решение не се констатира такъв особено тежък порок, изразяващ се в нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, който да обоснове очевидна неправилност на решението като основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Поради гореизложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати само на ответника по касация Ж. М. Д. разноски 500 лв. за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, защото само тя е заплатила сумата на адв.А. за изготвяне на отговор на касационна жалба, удостоверено с разписка, приложена към отговора на касационната жалба. Касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК