Определение № 87 от 10.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3313/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. И. Р. З., чрез пълномощника си адв. Ю. Д., е обжалвал въззивното решение на Русенския окръжен съд, гражданска колегия, № 237 от 07.07.2020 г. по въззивно гражданско дело № 294/2020 г., с което е потвърдено решението на Русенския районен съд, XI-ти граждански състав, № 214 от 14.02.2020 г. по гражданско дело № 5354/2019 г., с което е допусната съдебна делба при равни права между И. Р. З. и И. М. И. на апартамент с идентификатор № ..... в [населено място], [улица], ЖБ „Пристанищен комплекс”, вх. „ .....”, ет. ....., ап. ....., с площ от 67.95 кв.м. В касационната жалба се сочат всички основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд е допуснал нарушения при обсъждане на доказателствата по делото за произхода на вложените при придобиване на процесния имот средства, както и на доводите на страните. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по правните въпроси: 1. M. ли да се приеме, че е налице пълно и главно доказване на твърдение за влагане на лични средства при придобиване на недвижим имот по време на брака само и единствено въз основа на показания на един свидетел и житейска логика?; 2. Допустимо ли е да се приеме, че когато сумата е дарена от родителите на съпруга по време на брака, то тя се счита, че е дарена само на единия съпруг?; 3. Следва ли да се приеме, че предаване на определена сума по време на закупуване на недвижим имот в режим на съпружеска имуществена общност, представлява ясно изразена воля за надаряване и следва ли този факт да се доказва или е общоизвестен?; 4. Може ли да се приеме едно обстоятелство, един факт, че е налице не въз основа на конкретни доказателства, а въз основа на твърдения? В срока за отговор И. М. И., чрез адв. Д. И., възразява срещу допускането на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на жалбата по същество. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. Във въззивното решение е прието за установено, че страните са придобили по време на брака процесния апартамент по силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ...../15.12.2012 г., акт № ....., т. ...., дело № ...../2012 г. на СВ-Р., при продажната цена от 46 000 лв., като 10 000 лв. са заплатени изцяло по банковата сметка на продавачите преди сключване на договора, 26 520 лв. - след отпускане на ипотечен кредит, а остатъкът от 9 480 лв.- с банков превод на 02.01.2013 г. Бракът между страните е сключен на 28.12.2000г. и е прекратен с развод с влязло в сила решение № 1176/01.07.2019 г. по гр.д.№ 2959/2019 г. на Русенския районен съд. Въззивният съд е приел, че по сметката на ищцата И. М. И. е постъпила сумата от 10 000 лв. като дарение от нейната майка и е преведена по сметка на продавачите по договора за покупко-продажба като капаро по сделката на 13.12.2012 г., преди дарението, извършено от майката на ответника. Останалата част от цената на апартамента е платена с получен банков кредит в размер на 13600 E., както и с получено от ответника И. Р. З. дарение от неговата майка в размер на 10 000 лв., за което са събрани гласни доказателства, представен е и писмен договор за дарение от 19.12.2012 г. При така приетите за установени факти, въззивният съд, след самостоятелна преценка на доказателствата е достигнал до краен извод като този на първоинстанционния съд - че при придобиването на собствеността върху недвижимия имот са вложени както общи средства на съпрузите в размер на 26 520 лв., получени въз основа на договор за ипотечен кредит, така и лични средства на всеки един от тях в еднакъв размер от 10 000 лв., поради което делбата на имота следва да бъде допуснаата при равни права. Прието е, че начинът на погасяване на задълженията по кредита не променя правата в съсобствеността, поради което доводите на жалбоподателя, че е погасявал с лични средства кредита и затова притежава по-голяма идеална част от имота, са неоснователни. По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Първият поставен от изложението въпрос, макар и обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд, не е разрешен в противоречие с установената практика на ВКС, включително сочените от касатора: решение № 473/20.05.2009 г. по гр. д. № 491/2010 на ВКС, I г.о., решение № 78/20.04.2011 г. по гр. д. № 491/2010 г. на ВКС, III г.о. решение № 249/27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/2010 г. на ВКС, II г.о. В тези решения е прието, че когато единият съпруг се позовава на трансформация на лични средства по отношение на придобит по време на брака недвижим имот, в негова тежест е пълното и пряко доказване на релевантните факти, а именно: придобивната стойност на имота и размерът на вложените при придобиването му лични средства. В случая въпросът се основава на доводите в касационната жалба, че изводът за извършено в полза на ищцата дарение от нейната майка е направен единствено въз основа на показанията на ангажирания от ищцовата страна свидетел С. И., който е установил, че е присъствал, когато майката на И. И. ѝ е дала сумата от 10 000 лв. за закупуването на апартамента, както и че след това ищцата веднага е внесла тази сума в банка. Видно от мотивите на обжалвания акт обаче, въззивният съд, съобразявайки задължението си да обсъди всички доказателства по делото, е ценил тези показания в съвкупност с останалия доказателствен материал. Тук за пълнота на изложението следва да се посочи, че съдът е признал личен принос на касатора също въз основа на един свидетел – неговата майка, тъй като сключеният договор за дарение е непротивопоставим на ищцата, която не е страна по него. Останалите въпроси са свързани със становището на касатора, че въззивният съд неправилно са приели, че дарението от майката на И. И. е било само в полза на ищцата. Тези въпроси се явяват необуславящи, защото въведеното от ответника в производството възражение за трансформация на лично имущество касае единствено сумата в размер на 10 000 лв., дарена от майка му, и кредитът от 26 000 лв., който твърди, че е погасен изцяло с негови лични средства, поради което е поискал допускането на делба при квоти: 36520/46000 ид.ч. за него и 9840/46000 ид.ч. за бившата му съпруга. Възражението, че извършеното от майката на ищцата дарение е било в полза на двамата съпрузи е релевирано за първи път в касационната жалба и по него въззивният съд не се е произнасял. Независимо от това, по въпроса на кого се счита дарена сума от родителите по време на брака, е установена съдебна практика, съгласно която, до доказване на противното, сумата, дадена безвъзмездно на единия съпруг от неговите родители по договор, сключен помежду им без участието на другия съпруг, следва да се счита дарено лично на него, а не на двамата съпрузи (решение № 81/15.03.2011 г. по гр. д. № 172/2010 г. на ВКС, II г.о.; решение № 84/26.04.2016 г. по гр. д. № 4903/2015 г. на ВКС, I г.о.; решение № 222/24.06.2011 г. по гр. д. № 982/2010 г. на ВКС, I г.о.). Изводите на въззивния съд не са в противоречие с тази практика. Правните въпроси: Следва ли да се приеме, че предаване на определена сума по време на закупуване на недвижим имот в режим на съпружеска имуществена общност представлява ясно изразена воля за надаряване и следва ли този факт да се доказва или е общоизвестен? и Може ли да се приеме едно обстоятелство, един факт, че е налице не въз основа на конкретни доказателства, а въз основа на твърдения? не са обуславящи за делото, защото съдът не е приел за доказано извършеното дарение въз основа на общоизвестни факти, нито е основал изводите си на предположения. Въззивният съд е направил фактическите си изводи за двете дарения /на жената и на мъжа/ като е кредитирал показанията на посочените от тях свидетели / по един на всяка от страните/ и ги е съпоставил с банковото извлечение от сметката, от която са правени плащанията. На следващо място съдът е съобразил и факта, че представеният договор за дарение между И. Р. З. и майка му Д. К. е след сключване на договора за продажба и получените средства не са могли да бъдат платени за първата вноска от цената на жилището. С оглед на изложеното поради отсъствие на основанията по чл.280 ал.1 ГПК, касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответницата по касация И. М. И. следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 950 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие с адв. Д. И.. Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение