Определение № 2411 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 565/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. Д., чрез адв. Н. против решение № 1502/07.12.2022 г. по в.гр.д. № 1351/2022 г. на Апелативен съд София, с което като е отменено частично решение от 08.01.2022 г. по гр.д. № 988/2021 г. на Софийски градски съд, с което е уважен иска по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 4 000 лв. до 8 000 лв. и е потвърдено решението в останалата част, искът на касатора против ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ е отхвърлен за разликата над 4 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е обсъдил какви увреждания е получил ищеца, но не е отчел факта, че ищецът е претърпял и психически увреждания от процесното ПТП, които ще останат за цял живот, в резултат на което е определил обезщетение за претърпените неимуществени вреди в занижен размер и по този начин е нарушил принципа за справедливост. Поддържа се, че присъденото обезщетение не е съобразено със застрахователните лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, както и със съществуващата в страната икономическа конюнктура към момента на настъпване на ПТП. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са произнесени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а се преповтарят доводите, че въззивният съд неправилно е приложил чл.52 ЗЗД, определяйки крайно занижено спрямо претърпените вреди обезщетение, като не е съобразил разясненията на ППВС № 4/1968 г.относно критериите за определяне на размера на обезщетението. Поддържа се, че при настоящата уредба на касационното производство, трябва да се уеднаквява и променя съдебната практика относно присъждане на застрахователни обезщетения за претърпени неимуществени вреди, за да няма решения, които да са противоречиви едно на друго, което ще доведе до по-точното прилагане на принципа за справедливост, което от своя страна ще доведе и до развитието на правото. Твърди се, че ВКС следва да осъвременява собствената си практика, като недопускането на касационното обжалване нарушава чл.124 от Конституцията на РБ за осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, с цел съдебната практика да бъде непротиворечива. Поддържа се, че като се присъждат различни по размер обезщетения – занижени или завишени, се стига до неточно прилагане на чл.52, а оттам и до нарушаване на принципа на законност, регламентиран в чл.5 ГПК. Ответникът по жалбата – ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, чрез юрк. С. Г., е депозирал отговор, в който са изложени доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Заявява и становище за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. За да намали присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди от 8 000 лв. на 4 000 лв., въззивният съд е приел, че в конкретния случай ищецът е претърпял травматични увреждания, изразяващи се в контузия на главата челно в ляво, охлузвания на носа и на горната устна, като е проведено неоперативно лечение – хирургична обработка на раните - почистване с антисептични разтвори и превръзка, които увреждания нямат трайни последици, а оздравителния период е две седмици. Въззивният съд е посочил, че в резултат на начина на настъпване на ПТП, ищецът е преживял типично стресово разстройство, като по делото няма данни за настъпило психично заболяване или нещо извън обичайното за емоционалните преживявания на пострадал при пътно произшествие – страх да излиза на улицата и да пресича, като наведените в исковата молба твърдения за повишена тревожност, и лабилност в емоционалното му състояние, не са доказани. Съобразявайки обстоятелствата, че от получените при ПТП травматични увреждания няма трайни негативни последици и краткият възстановителен период с оглед възрастта на ищеца – 6 годишен, съдът е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение е 4 000 лв., като последният е съобразен с икономическата конюнктура и жизнения стандарт в страната към м.02.2018 г. /510 лв. – минимална работна заплата и 1049 лв.-средна работна заплата/. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая не са налице основания по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирал правен въпрос, а е изложил единствено оплаквания, че при определяне на обезщетението въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен критериите, посочени в ППВС №4/1968 г., което е довело до определяне на обезщетение в занижен размер, т.е. налице са доводи срещу правилността на въззивното решение по същество, които не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК, а подлежат на проверка след евентуално допускане на касационното обжалване. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това, следва да се посочи, че не са налице и допълнителните критерии на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като не се обосновава противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителна такава - ППВС № 4/1968 г., доколкото не се твърди въззивният съд да не е съобразил конкретни обстоятелства, които са относими към вредата и размера на обезщетението. Относно оценката на съобразените от съда обстоятелства и тяхното значение за крайния размер на обезщетението, срещу която именно оценка са насочени оплакванията на касатора, следва да се посочи, че те касаят правилността на решението, а тя не е сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК и съответно не може да обоснове самото допускане. Не е обоснована и предпоставката на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК съгласно разясненията, дадени в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване в жалбата, а развитието на правото е налице когато произнасянето по съществен материално или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито твърдения в случая липсват. Изложените оплаквания за неправилност на въззивното решение в частта относно размера на обезщетението не представляват съображения, отговарящи на установените с посоченото тълкувателно решение критерии. При този изход на спора, на насрещната страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 100,00 лв. на основание чл.25а, ал.3 от Наредба за заплащане на правната помощ във вр. чл.78, ал.8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,