Определение № 681 от 08.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 169/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Д. Д. Б. чрез процесуален представител адвокат Ж. Ж. срещу решение № 105 от 21.10.2019г. по в. гр. дело № 302/2019г. на Апелативен съд Варна, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 78 от 05.04.2019г. по гр. дело № 423/2018г. на Добрички окръжен съд и Д. Д. Б. е осъден да заплати на Община Добрич сумата 120 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от Д. Д. Б. срещу Община Добрич искове, както следва: 1/ по чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП за установяване факта на нарушение на правото на ищеца на съавтор на одобрен архитектурен проект „Жилищен блок с магазини „9-ти септември“, [населено място] – II вариант“, извършено от ответника Община Добрич, който без разрешение на ищеца използвал по чл. 18, ал. 1 и ал. 2, т. 8 ЗАПСП произведението му, като чрез възлагането и одобряването на техническите проекти „ЖБ „Добрич“ – с обслужваща част в УПИ II, кв. 12 ЦГЧ – III категория“ и „ЖБ „Добрич“ – разширяване на жилищна и обслужваща част“, извършил преработка на произведението на ищеца, изразяваща се във внасянето на промени в него; 2/ по чл. 95б, ал. 1, т. 2 ЗАПСП във връзка с чл. 18, ал. 1, т. 9 ЗАПСП да бъде забранено на ответника Община Добрич неправомерното използване на съавторския архитектурен проект на ищеца „Жилищен блок с магазини „9-ти септември“, [населено място] – II вариант“ посредством реализирането на техническите проекти „ЖБ „Добрич“ – с обслужваща част в УПИ II, кв. 12 ЦГЧ – III категория“ и „ЖБ „Добрич“ – разширяване на жилищна и обслужваща част“; 3/ по чл. 95б, ал. 1, т. 6 ЗАПСП да бъде разгласен за сметка на Община Добрич диспозитивът на съдебното решение. Ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 250 лв. – разноски за вещо лице и сумата 120 лв. – юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и поради очевидна неправилност на решението:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани, както и да изложи точни, ясни, логични и убедителни мотиви? – противоречие с ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г. и ППВС № 1/1985г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 554/08.02.2012г. по гр. д. № 1163/2010г. на ВКС, ГК, 4 г. о., решение № 157/08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, 2 т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

2. Длъжен ли е съдът да възприеме изцяло заключението на вещото лице по делото, когато същото не е оспорено от страните, или следва да го съобрази с всички събрани доказателства по него? Длъжен ли е съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата? – противоречие с решение № 60/25.03.2013г. по т. д. № 475/2012г. на ВКС, ТК, 2 т. о., решение № 108/16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. на ВКС, ГК, 4 г. о., решение № 144/07.10.2010г. по т. д. № 806/2009г. на ВКС, ТК, 2 т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

3. Представлява ли преработка на архитектурен проект на сграда по смисъла на чл. 18, ал. 1, т. 8, изр. 2 във връзка с § 2, т. 9а ЗАПСП последващо архитектурно проектиране, с което се внасят каквито и да било промени в произведението, независимо дали има сходства и прилики между първоначалния и последващия архитектурен проект? – по този въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на трайна утвърдена практика на ВКС по приложението на § 2, т. 9а ДР на ЗАПСП.

Ответникът Община Добрич не изразява становище по касационната жалба.

Третото лице помагач „Ателие Е Д.“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат П. П. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По първия въпрос поддържа становище, че въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, обсъдил ги е и е изложил собствени мотиви. Относно въпросите във връзка със заключението на съдебно-техническата експертиза третото лице помагач излага съображения, че при постановяване на решението съдебният състав е обсъдил заключението на вещото лице, посочил е изрично, че го възприема като безпристрастно, компетентно, пълно, ясно и обосновано, поради което не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. По третия въпрос счита, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като в чл. 18, ал. 1 ЗАПСП няма т. 8, изр. 2 и поради това, че съдът не се е произнесъл по този въпрос, не е приел, че има извършени промени в ТИД за РПП, а е приел, че архитектурният проект на третото лице помагач представлява изцяло нов проект, който съществено се различава от защитавания от ищеца проект; не се е произнесъл дали проектът на третото лице помагач представлява преработка или не на ТИД за РПП, а е направил съпоставка между двата проекта и е извел своите правни изводи.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да направи извод за допустимост на решението на Добрички окръжен съд и за неоснователност на възраженията на ответника и третото лице – помагач за разрешаване на същия спор и наличие на пресъдено нещо, въззивният съд се е аргументирал с прекратяването на производството по гр. д. № 665/2016г. на Добрички окръжен съд поради оттегляне на исковете и с липсата на идентичност между разгледаните искове по посочените от ответника и третото лице помагач дела: разрешеният с решение № 179/16.12.2010г. по в. гр. д. № 527/2010г. на Варненски апелативен съд /гр. д. № 555/2009г. на Добрички окръжен съд/ спор е между същите страни, но за друг спорен предмет - отхвърленото искане е за установяване едноличното право на авторство на ищеца, докато настоящите искове са за установяване факта на нарушение на правото на ищеца на съавтор, за забраняване на ответника да използва съавторския проект на ищеца и за разгласяване на нарушението; различни са и наведените по двете дела обстоятелства; исковете на Д. Д. Б. и Емилия Д. Г. – Н. по решение № 5/13.01.2015г., поправено с решение № 52/24.02.2017г., по гр. д. № 962/2013г. на Добрички окръжен съд, потвърдено с решение № 55/23.04.2015г. по в. гр. д. № 118/2015г. на Апелативен съд Варна също са с различен предмет, като по тях със сила на присъдено нещо е установено, че ищецът няма право на обезщетение за вреди от извършено от ответниците нарушение на правото му на съавтор на проекта, като мотивите на решението не се обхващат от силата на пресъдено нещо.

Съдебният състав е констатирал, че през 1984г. - 1985г. ищецът – архитект заедно с архитект К., когато са били в трудови правоотношения с Териториалната проектантска организация, в изпълнение на трудовите си задължения са проектирали обект „Жилищен блок с магазини „9-ти септември“, [населено място] - II вариант“ във фаза „Технико – икономически доклад за резултатите от предварителните проучвания“ /ТИД за РПП/. На 11.04.1985г. Експертният технико-икономически съвет при ОНС е взел решение по протокол № 5/11.04.1985г. за приемане на проекта „Технико – икономически доклад за резултатите от предварителните проучвания“ за обект „Жилищен блок с магазини „9-ти септември“, [населено място] - II вариант“. Предвид официално удостовереното в представения от ищеца препис на машина от посочения протокол, че същият е подписан, е направен извод за неоснователност на възражението на третото лице – помагач за липса на подпис на протокола. Установено е, че проектираният през 1985г. от ищеца и архитект К. обект е жилищен блок с магазини, състоящ се от шест секции - А, Б, В, Г, Д и Е.

Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвено от вещо лице арх. В. Г. С., въззивната инстанция е проследила предвижданията на устройствените планове за територията, за която е бил изработен технико – икономическият доклад, и техните изменения във времето: визата за проектиране на „Жилищен блок с магазини „9-ти септември“ е издадена през 1984г. по застроителен и регулационен план, предвиждащ една голяма територия за комплексно жилищно застрояване; през 1997г. застроителният и регулационен план е изменен, като е създаден УПИ I в кв. 12, отреден „за жилищно строителство, магазини, подземно паркиране и трафопост“; въз основа на този застроителен и регулационен план със заповед № 96/31.01.2001г. е одобрен КЗСП, в който изградените към този момент жилищни секции А, Б и В с прилежащите им ниски тела за обществено обслужване от съизработения от ищеца проект са показани като съществуващи и е предвидено изграждането на жилищните секции Г, Д и Е, подземен паркинг и ниски тела за обществено обслужване; последвало е изграждането на секция Г, като останалите две секции Д и Е не са изградени; през 2004г. ответникът поканил ищеца да преработи проекта в частта за секция Д, но преработване не е осъществено; с решение № 38-3/31.01.2006г. на ОбС-Добрич е одобрен подробен устройствен план – план за регулация и застрояване за ЦГЧ, съгласно който от бившия УПИ I в кв. 12 по предходния план са образувани няколко урегулирани поземлени имота; предвиденият УПИ II е отреден за „жилищно строителство, паркинг, гараж, обществено обслужване“ и в него са нанесени съществуващите секции А, Б, В и Г от съпроектирания от ищеца жилищен блок, както и е запазено предвиденото застрояване на секциите Д и Е с етажността по КЗСП от 2001г.; през 2001г. ответникът е отправил покана до ищеца да участва в нова процедура по договаряне за възлагане на малка обществена поръчка също за преработка на проекта в частта за секция Д, която процедура също не се е развила, а е била прекратена.

Въззивният съд е констатирал, че на 20.11.2008г. Община Добрич е обявила процедура за обществена поръчка за изработване на технически проект на жилищен блок „Добрич“ с обществено-обслужваща част в УПИ II в кв. 12 по ПУП на ЦГЧ, в която се е класирало третото лице - помагач „Ателие Емилия Д.“ ЕООД. С договор от 06.03.2009г. ответникът е възложил на третото лице помагач разработване на технически проект за обект „Жилищен блок „Добрич“ – с обществено обслужваща част“ в УПИ II в кв. 12 по ПУП на ЦГЧ, а впоследствие с договор от 17.08.2009г. – и изработване на технически проект за обект „Жилищен блок „Добрич“ – разширяване на жилищна и обслужваща част“. Строителството на обекта в УПИ II в кв. 12 по ПУП на ЦГЧ е извършено от Община Добрич по техническия проект, изработен от „Ателие Емилия Д.“ ЕООД, като към момента на изготвяне на заключението е на етап „груб строеж“.

За да направи извод за неприложимост на разпоредбата на чл. 161 ГПК, съдебният състав е приел, че ответникът не е създал пречки за събиране на допуснато доказателство, тъй като технически проект „ЖБ „Добрич“ – с обществено обслужваща част“ и технически проект „ЖБ „Добрич“ – разширяване на жилищна и обслужваща част“ съставляват един технически проект, който е представен по делото.

Въззивният съд е приел също, че процесният технико-икономически доклад за резултатите от предварителните проучавания „Жилищен блок „9-ти септември“, [населено място] - II вариант“, утвърден по реда на чл. 33, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 3 от Правилника за капитално строителство /сега отм./, е фаза в проектирането на едно архитектурно произведение съгласно Наредба № 1 за проучвателните и проектни работи по капиталното строителство /сега отм./, действала към 1984г.–1985г. и е признат за предмет на авторско право, защитено от закона – чл. 1 от Наредба № 17 за авторското право на произведенията на архитектурата /сега отм./, издадена на основание чл. 31 от Закона за авторското право /сега отм./. Посочил е, че автор на архитектурното произведение е неговият създател съгласно чл. 2, ал. 1 и 2 от Наредба № 17, съответно съавтори - неговите създатели, като е изключено авторското право върху произведения на архитектурата, създадени в инженерно-внедрителски организации, да принадлежи на организациите /чл. 2, ал. 6 от Наредба № 17/. На основание § 6, ал. 2 ПЗРЗАПСП ищецът е запазил придобитото от него преди влизане в сила на този закон съавторско право върху горното произведение на архитектурата по смисъла на § 2, т. 9 ДР на ЗАПСП – архитектурен проект на сграда „Жилищен блок „9-ти септември“, [населено място] - II вариант“ /преименуван на Жилищен блок „Добруджа“/.

За да извърши преценка дали техническите проекти от 2009г. на Жилищен блок „Добрич“ съставляват преработка на съавторския архитектурен проект на ищеца за „Жилищен блок „9-ти септември““ / Жилищен блок „Добруджа“/, въззивната инстанция е съпоставила двата проекта и техните характеристики, обсъдила е заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвено от вещо лице арх. В. С., съобразила е писмените доказателства по делото /техническа документация и устройствени планове/, приложенията към заключението на вещото лице, в които двата проекта графично са съпоставени в различни цветове, и въз основа на тях е направила извод, че техническите проекти на ЖБ „Добрич“ от 2009г. не представляват изменение на съавторския архитектурен проект на ищеца за ЖБ „9-ти септември“ /ЖБ „Добруджа“/, а проектират различна, самостоятелна сграда, не са преработен вариант чрез изменение на съпроектираната такава от ищеца.

Съдебният състав е приел, че общите белези между съавторския проект на ищеца и техническите проекти на ЖБ „Добрич“ от 2009г. е следното: 1/ двата проекта са за жилищна сграда, в която първите два етажа са нежилищни; 2/ двата проекта могат да се реализират поетапно, по секции; 3/ техническият проект от 2009г. е съобразен със съществуващата сграда по съавторския проект на ищеца /построените секции А, Б, В, Г по първия проект/, като осигурява архитектурна връзка и правилно архитектурно-пространствено оформяне. Изложил е съображения, че проектите се различават: 1/ по предвидената система за изграждане – едроплощен кофраж по първия проект, монолитно строителство по техническия проект; 2/ по броя на проектираните жилищни етажи в едната от секциите; 3/ по площта на етажите; 4/ по броя на проектираните жилища, тяхната площ, функционално решение, вид и конфигурация - на етаж и като цяло; 5/ по височината на отделните етажи; 6/ по конструктивните оси на жилищата по двата проекта; 7/ в техническия проект от 2009г. са проектирани паркоместа, каквито в първия проект липсват; 8/ архитектурно-художественият образ на сградите по двата проекта са напълно различни - фасадата по първия проект се отличава с богато пластично решение, докато по техническия проект фасадата е решена строго и изчистено.

При сравняване на архитектурните проекти, отчитане само на три общи белега и множество различия /досежно външното оформление на сградите, системите за изграждането им, решението по етажи, височини, броя и вида на обектите в сградата, паркоместа, конструктивни оси и т. н./ и съобразяване на промяната на градоустройствената основа, при която е изготвен техническият проект и индивидуалното решение и облик на сградата, въззивният съд е направил извод, че проектът за ЖБ „Добрич“ от 2009г. представлява отделен проект за самостоятелна сграда от две секции.

Предвид неоснователността на иска по чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, въззивният съд е заключил, че са неоснователни и обусловените искове по чл. 95б, ал. 1, т. 2 ЗАПСП за осъждане на ответника да преустанови нарушение на съавторското право на ищеца, изразяващо се в използване без неговото разрешение на архитектурното му произведение – чрез строителството на техническите проекти на ЖБ „Добрич“, както и искът му по чл. 95б, ал. 1, т. 6 ЗАПСП за разгласяване диспозитива на решението.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият, поставен от касатора процесуалноправен въпрос, отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за изхода на делото, но по отношение на него не е доказана поддържаната допълнителна предпоствка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото съгласно сега действащия ГПК са подробно разяснени в т. 1, 2 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания събраните относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

В настоящия случай въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил изложените във въззивната жалба възражения и оплаквания, анализирал е преценените като релевантни за спора допустими и относими доказателства, обсъдил ги е в тяхната съвкупност, въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми. Фактическите и правни изводи, че ответникът не е нарушил авторските права на ищеца са изградени след преценка на конкретните събрани доказателства и установяване на фактическата обстановка. Правилността на тази преценка не се обхваща от приложното поле на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и не е предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК, доколкото евентуалната опороченост на приетите за установени факти и обстоятелства може да се отрази на обосноваността на постановения съдебен акт и направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281 ГПК.

Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос, относим към обсъждане на заключението на вещото лице, е релевантен, тъй като е от значение за изхода на делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, но по отношение на него също не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, вкл. в посочените от касатора решение № 60/25.03.2013г. по т. д. № 475/2012г. на ВКС, ТК, 2 т. о., решение № 108/16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. на ВКС, ГК, 4 г. о. и решение № 144/07.10.2010г. по т. д. № 806/2009г. на ВКС, ТК, 2 т. о., заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено заедно с всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, като съдът не е длъжен да възприеме заключението на съдебната експертиза, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и останалите доказателства и в тази насока да изложи мотиви в съдебния акт. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдила заключението на съдебно-техническата експертиза заедно с останалите събрани по делото доказателства, поясненията, дадени от вещото лице в открито съдебно заседание и се е аргументирала защо го кредитира.

Посоченият от касатора в т. 3 от изложението въпрос, спрямо който поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не отговаря на основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивното решение. Въззивната инстанция не е приела, че с инвестиционния проект от 2009г. се внасят промени в изготвения от ищеца в съавторство архитектурен проект за ЖБ „9-ти септември“ /ЖБ „Добруджа“/, а въз основа на съпоставка между двата проекта е установила, че изработеният от третото лице помагач по възлагане от страна на ответника проект представлява отделен проект за различна, самостоятелна сграда, но не и преработен вариант чрез изменение, приспособяване или използване на изработения от ищеца в съавторство проект. Правилността на тази преценка не е предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК, а направените оплаквания представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт.

По отношение на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Апелативен съд Варна не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение