Определение № 1 от 06.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 2375/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], против решение № 488 / 07.03.2013 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение - 10 състав, по гр.д. № 3922 / 2012 год., с което е частично потвърдено решение от 12.07.2012 год. по гр.д.№ 16 689 / 11 год. на Софийски градски съд, за уважаване исковете на Д. А. С. и Д. С. С. против касатора, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ, до размера на сумата от 42 000 лева всекиму / касаторът обжалва присъдено обезщетение над 18 000 лева за всеки от ищците /, както и в частта в която, след отмяна в отхвърлителната му част, въззивната инстанция е присъдила допълнително обезщетение от 28 000 лева на всеки от ищците, за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина им, починал при ПТП на 07.11.2010 год., причинено по вина на водача на лек автомобил, застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ при ответника. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.51 ал.2 ЗЗД и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - постановяването му от съда поради неприет за установен от ответника, релевантен относно извода за съпричиняване увреждането от страна на пострадалия, факт, доказателствена тежест на ответника за който първоинстанционният съд не е указал изрично в доклада си по чл. 146 ГПК, нито такива указания е дал въззивния съд. Касаторът счита, че непълният доклад на първоинстанционния съд, при липса на изрично определение по чл.146 ал.1 т.5 ГПК ,а и такова по т.3, отграничаващо спорните от безспорните обстоятелства по делото, е предпоставяло извършване доклад и изрични указания на въззивния съд относно релевантността на този факт / знание на пострадалия за състоянието на водача на МПС, вследствие употребата на алкохол / и установяването му в тежест на ответника. Отделно навежда довод за несъобразено от въззивния съд друго обстоятелство за съпричиняване вредоносния резултат - непоставен предпазен колан от пострадалия. Счита, че събраните в досъдебното наказателно производство свидетелски показания съставляват годно доказателствено средство, съобразимо и в настоящото гражданско съдопроизводство. Ответните страни - Д. С. и Д. С. - оспорват касационната жалба с доводи за неоснователността й, извън основанията за допустимост по чл. 280 ал.1 ГПК. Оспорват наличието на съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд, неправилно неотстранено от въззивния, тъй като по възражението за съпричиняване - знанието на пострадалия за състоянието на водача на МПС, като употребил алкохол - ответникът е направил изрично доказателствено искане – приобщаване на преписката по досъдебното наказателно производство. Несъответността на същото, т.е. негодността на допустимите доказателства в същата преписка да установят твърдения факт, релевантен за съпричиняването на вредоносния резултат, според ответните страни не е обуславял задължение за съда да укаже тази негодност, с определение на основание чл. 146 ал. 1 т.5 ГПК, тъй като би нарушил други основни принципи на гражданския процес - на диспозитивното и служебното начало и на законността. Върховен касационен съд, първо търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допустимостта на касационната жалба настоящият състав съобрази следното: Производството е образувано по искове на Д. С. и Д. С., с правно основание чл.226 ал.1 КЗ, за осъждане Д. [фирма] да заплати на всеки от ищците обезщетение в размер на 90 000 лева / при признание за вече заплатено обезщетение от по 30 000 лева / - за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина им А. С., починал при ПТП от 07.11.2010 год., настъпило по вина на водача на застрахован по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ при ответника лек автомобил - Т. Г.. В отговора на исковата молба ответникът изрично е възразил за съпричиняване вредоносния резултат от пострадалия, предвид факта, че се е качил в автомобил на употребило значително количество алкохол лице, знаейки това обстоятелство, с което сам се е поставил в опасност, от която са произлезли и вредоносните последици. Ответникът, обаче, не е ангажирал годни доказателствени средства относно знанието на пострадалия за употребения от виновния водач алкохол, а единствено относно самата употреба на алкохол и размера й / установени 2 ,5 промила /. В определението си по чл.140 ГПК първоинстанционният съд / стр.59 по номерацията на делото / общо е указал ,че в тежест на всяка от страните е установяване твърдените от нея положителни факти, както и оборването на твърдени от другата страна и оспорени от насрещната отрицателни факти. Първоинстанционният съд е приел за основателно възражението за съпричиняване в размер на 40 % и присъдил обезщетение в размер на 42 000 лева, отчитайки размера на вече заплатеното такова. Въззивният съд, без нарочен доклад по делото и определение по разпределение на доказателствената тежест на страните в процеса, относно твърдените от тях релевантни за изхода на спора факти, е приел за недоказано знанието на пострадалия относно употребения от виновния водач на МПС алкохол, предвид което и отхвърлил като неоснователно възражението за съпричиняване и присъдил допълнително обезщетение до общия размер от 70 000 лева на всеки от ищците. Въззивната жалба на ищците е изрично основана на довода за липсата на доказателства относно това знание, по който довод въззиваемото дружество не е направило доказателствени искания на основание чл. 266 ал.3 ГПК, позовавайки се на допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение на чл. 146 ал.1 т.5 ГПК. Въззивният съд изрично е посочил, че събраните в хода на досъдебното наказателно производство гласни доказателства, са недопустимо в гражданското съдопроизводство доказателствено средство, с оглед принципа за устност и непосредственост. В изложението по чл. 284 ал.3 вр. с чл. 280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, в обосноваване допустимостта на касационната жалба: 1 / Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада, когато първоинстанционния съд не е извършил такъв или докладът му е непълен или неточен ? / поставен в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с реш. № 700 от 06.12.2010 год. по гр.д. № 304 / 2010 год. на ІІІ г.о. ВКС /; 2 / Следва ли съдът служебно да изследва въпроса за съпричиняването ,респ. служебно да събира доказателства за същото ? / поставен в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК – противоречиво разрешаване на въпроса с оглед реш.№ 3204 / 23.12.1974 год. по гр.д.№ 2222 / 1974 год. на І г.о. на ВС и реш. № 349 / 14.07.1989 г. по гр.д.№ 311 / 1989 год. на ІV г.о. на ВС, а също и в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие със задължителна съдебна практика - т.7 от ППВС № 17 / 18.11.1963 год.; 3 / Наличието на тежка степен на алкохолно опиянение / доколкото същото обективно засяга походката, говора и реакциите на употребилото алкохола лице и е лесноразпознаваемо за околните / достатъчно ли е за приемане знание на същите, вкл. пострадалия, за това му състояние ? / въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК – противоречие с решение от 10.01.2012 год. по гр.д.№ 7436 / 2010 год. на СГС, І отд. – 5 състав, потвърдено с реш. № 1193 / 09.07.2012 год. по гр.дд.№ 1051 / 2012 год. на САС, ГО – 4 състав, влязло в сила /; 4 / Следва ли съдът да цени като годни доказателства по делото, съдържащи се в прокурорската преписка документи, относими към подлежащите за установяване релевантни за спора обстоятелства ? / въпросът поставен в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, като касаторът споделя изложеното в определение № 171 / 07.02.2012 год. по гр.д.№ 1099 / 2011 год. на ІІІ г.о. ВКС, макар същото да не съставлява задължителна съдебна практика /. На първия от поставените въпроси е даден отговор в ТР № 1 / 09.12.2013 год. по т.д.№ 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, според т.2 на което въззивният съд не е длъжен да изготви доклад при пропуск на първоинстанционния съд относно това му задължение по чл.146 ГПК, респ. изготвен непълен или неточен доклад, освен в случаите, когато се касае за неприложена, в резултат на този процесуален пропуск, императивна материалноправна норма, в който случай ,дори и без довод във въззивната жалба, съдът е длъжен да укаже подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства. Видно от редакцията на чл. 51 ал.2 ЗЗД, нормата има диспозитивен характер, доколкото въз основа приложението й и като резултат от процесуалното поведение на страните, може, но не е задължително, да бъде намалено присъдимото обезщетение за вреди, при доказан принос на пострадалия. Нещо повече: в случая е налице, макар с определение по реда на чл.140 ГПК, указание на съда относно доказателствената тежест за всяка от страните, за установяване твърдените от същата положителни факти, какъвто факт ответникът изрично е въвел в спора - знание на пострадалия за тежкото алкохолно опиянение на водача на МПС, с което е причинено увреждането. Това му указание, макар необстоятелствено относно конкретно подлежащия на установяване факт ,с възпроизвеждане съдържанието му, не се явява неточно, тъй като подведено към релевираните от страната –ответник позитивни факти не въвежда същата в заблуждение или неяснота относно съдържанието му. При това, както се посочи по-горе, недоказаността на този именно факт е въведен от ищците като изричен довод във въззивната им жалба за неправилност на първоинстанционното решение. Въпреки това ответникът не се е възползвал от възможността, позовавайки се на тук твърдяното процесуално бездействие на първоинстанционния съд, да поиска доказателства за установяването знанието на пострадалия, на основание чл.266 ал.3 ГПК, освен ако е считал за достатъчни представените с преписката по досъдебното производство / предмет на поставения четвърти въпрос /. Въззивният съд, обаче, няма задължение за коригиране доказателствените искания на страните, за да биха те обслужили ефективно доказателствените им нужди. Вторият поставен въпрос - длъжен ли е съдът служебно да изследва наличие на съпричиняване и на това основание служебно да допусне доказателства за установяване на същото - няма характеристиката на правен въпрос, отговор на който е обусловил решаващите изводи на съда. Цитираната казуална съдебна практика е постановена в отговор на хипотеза на невъведено изрично от страна по спора възражение за съпричиняване, какъвто не е настоящия случай. Служебното съобразяване на доказателства, относими към установяването му, е обусловено именно от извода за служебното задължение на съда да следи и съобрази при постановяване на решението си наличието на съпричиняване. Отделно от непокриването на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, не би се явил обусловен и допълнителния селективен такъв по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като с решение № 92 / 24.07.2013 год. по т.д.№ 540 / 2012 год., постановено по реда на чл. 290 ГПК и споделяно от настоящия състав, е дадено разрешение на поставения въпрос, вкл. въз основа анализ на т.7 от ППВС № 17 / 1963 год., като необосноваваща извод в противен смисъл, че предвид обективния характер на съпричиняването, за съда не съществува служебно задължение да се произнесе по наличието му. Този извод е в подкрепа и на преждеизложения за диспозитивния характер на нормата на чл. 51 ал.2 ЗЗД. Действително само и единствено от установеното състояние на алкохолно опиянение на виновния водач на МПС – 2,5 промила - въззивният съд не е счел за обективно установимо за всички околни, вкл. за пострадалия, състояние на тежко опиянение на водача на МПС, компроментиращо възможността му безопасно да управлява автомобила. Цитираното решение – казуална съдебна практика, влязло в сила – е възприело противно разрешение, приемайки че концентрация от 2,2 промила / дори по-малка от настоящата / предпоставя очевидно за всички състояние на тежка алкохолна опияненост. Така поставеният въпрос, обаче, не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнасял по изричен довод на ответника, че конкретната концентрация на алкохол в кръвта е предпоставяла поведение, очевидно сочещо на тежко алкохолно опиянение, несъвместимо с управлението на автомобил. Такъв изричен довод се прави едва с касационната жалба. Поставеният въпрос, сам по себе си, не е получил отговор в цялост и с цитираното решение - казуална съдебна практика .Същото не съдържа възприета от съда, въз основа на обективни медицински критерии на приложимост към всеки индивид, независимо от личностните му характеристики и здравословно състояние, квалификация на състоянието „ тежко алкохолно опиянение”, при което поведението на този индивид, във всички случаи предпоставя категоричен извод за наличието му. В този смисъл и за да би се дал отговор на поставения въпрос, би следвало да е налице такъв относно квалификацията „ тежко алкохолно опиянение „ приложимо във всички случаи, независимо от конкретния субект към който се прилага, какъвто критерий не е установен в съдебната практика, нито е посочен в соченото съдебно решение. Четвъртият от поставените въпроси покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, макар да би следвало да се прецизира като относим към събраните в досъдебното производство гласни доказателства относно релевантен за изхода на спора факт - съпричиняването. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК вр. с т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Не се сочи конкретна процесуална норма, неясна, непълна или противоречива, предпоставила с това си съдържание противоречива съдебна практика или наличието на непротиворечива такава по приложението й, подлежаща на преодоляване или осъвременяване, с оглед развитието на обществените отношения или промяна в законодателството. Основателно е съображението на ответните страни, че отговор на този правен въпрос се съдържа в реш.№ 43/ 16.04.2009 год. по т.д.№ 648 / 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. Не съществува противоречиво разрешение относно приложение принципа за непосредственост и устност спрямо свидетелските показания, като доказателствено средство, и в този смисъл събирането им непосредствено от решаващия съд, независимо от събирането им в друго ,вкл. съдебно производство. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение